Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

* 1 *

- Хоула! - дочу името в съня си старият жрец. - Хоула!

Викаха го. Отново, за пореден път.

- Хоула, тук ли си!?

Пискливият глас идваше отвън пред колибата му.

Старецът се размърда в постелята си и бавно отвори очи. Сутрешните слънчеви лъчи вече бяха преминали през всички възможни пролуки на паянтавата му колиба и осветяваха рояка мухи, кръжащи около дузина изсушени рибки, висящи от тавана.

- Хоула! - продължи да вика гласът отвън.

Старият жрец отметна плетената, палмова завивка, подпря се на единия си лакът и потърси с поглед патерицата си.

Отне му повече време, отколкото предполагаше, че ще му е нужно, за да излезе и да накара крещящия пред ниската му порта хлапак да млъкне.

Беше Хидоло, момчето-чирак на Сико-лечителя. Същият онзи лечител, който се славеше като чудотворец сред людете в Пепелищата, но и същият този, който не изпитваше и капка свян да го търси всеки път, когато срещнеше и най-малката пречка в лечителския си занаят.

- Целта на отшелничеството и усамотяването, малки ми Хидоло, е в това отшелникът да прекарва дните си сам - обясни кротко Хоула, докато присядаше на дървената пейка пред колибата си. - Защо си дошъл?

- Грон! - посочи зад гърба си момчето. - Грон се събуди!

- Ха! - засмя се старият жрец и махна на хлапака да се приближи.

Хидоло не изчака повторна покана. Дребното полуголо момче прескочи през ниската порта на плетената ограда и шляпайки с прашните си, боси нозе, дотича до стареца.

- Правилно ли чух? - сложи длан зад ухото си Хоула. - Старият вулкан се е събудил, казваш?

- Истина е! - закима енергично хлапакът. - Сутринта земята се разтресе толкова силно, че вдигна на крака всички още по тъмно. Хората са изплашени и напускат Пепелищата, а Сико ме прати за помощ, при теб.

- При мен ли? - ококори се старецът. - Че защо?

- Тъй каза: "Тичай при Хоула за помощ!" - изрецитира думите момчето.

Жрецът остана втренчен в хлапето. Воднистите му зеници не помръдваха в никоя посока, а клепачите му, целите покрити с грозни и черни израстъци, сякаш се бяха втвърдили върху лицето му.

- И не си закусил, нали? - попита го внезапно Хоула.

- А?! - по лицето на Хидоло се появи гримаса на недоумение.

- Я стъкни огнището, хей там - посочи старецът с кривия си пръст, чийто дълъг и жълт нокът стърчеше грозно напред.

Без да сваля обърканото изражение от лицето си младият лечителски чирак се разтича из двора на стария жрец.

- При Хоула, за помощ... - въздъхна Хоула и бавно се изправи на краката си. - А кой помага на стария Хоула?

Той се заклати към ниския плет, подпирайки се на патерицата си от жирафова кост. Ходенето за него отдавна се беше превърнало в мъчение за костите и кривите му крака, но жрецът чувстваше, че именно то бе силата, възпираща изтощеното му тяло, съвсем да се вдърви.

Зрялата смокиня, растяща в края на двора не беше далеч, но за Хоула това разстояние беше напълно достатъчно да се задъха, докато го прекоси.

- Кажи ми, малки приятелю - обърна се старецът към Хидоло, - защо си избрал да ставаш лечител?

Хлапето, което бе издуло бузи и усърдно се опитваше да разпали една стиска суха трева, вдигна погледа си към жреца и без никакво колебание отговори:

- Искам да помагам на хората!

- Да помагаш... хубаво! - одобрително поклати глава Хоула. - Хората имат нужда да им се помага.

- Така е! - съгласи се хлапакът и добави няколко сухи клечки към току-що разпаления огън.

Жрецът набра няколко смокини в шепата си и надникна зад листата на дървото.

Погледът му се простря напред по хоризонта, в чиято далечина се издигаше могъщият вулкан Грон.

Върхът му остъргваше ниските облаци в небето, а обраслият цял в зеленина кратер, закриваше всичко останало на север от него.

Беше красив и също така плашещо величествен. Хоула никога не го беше виждал да се гневи, но знаеше, че когато от гърлото му се понесат черните облаци от пепел и дим, и реките от огън потекат надолу по склона, никое живо същество не би могло да му избяга.

Пепелищата отново щяха да опустеят, също както се пееше в онази стара песен за юга.

- Хм... - отрони тежка въздишка старецът и отново се заклатушка към колибата си.

* 2 *

Раха беше затаил дъх и съсредоточено гледаше в гладката повърхност на водата, където няколко едри риби Синимко плахо захождаха към шепа семена.

Ръцете на младия мъж бяха отмалели от дългото и неподвижно стоене с вдигнато копие над главата, но това беше единствената техника за риболов, известна на този начинаещ рибар.

Нагазил почти до кръста в топлите води на малкото езеро, Раха цяла сутрин упорито се опитваше да осигури обяда и вечерята си за деня.

ПЛЯС!

Внезапно долетялият от отсрещния бряг камък падна точно пред него, изплисквайки го целия с вода и подплашвайки надалече рибите Синимко.

- Апо! - извика гневно Раха, хвърляйки настрани копието си. - Защо го направи?!

На отсрещния бряг въпросният Апо се превиваше от смях, в компанията на своята любима хиена, която го следваше като домашно куче и подобно на господаря си непрекъснато се хилеше и зъбеше на всичко, попаднало в полезрението.

- Защото е смешно, братко - отвърна смеейки се той. - Трябваше да се видиш само!

- Но ти ми подплаши улова!

- Ти и без друго нямаше да хванеш нищо! - продължи да се подиграва Апо. - Стоиш тук цяла сутрин.

- И сега, заради теб... - Раха се наведе, за да извади копието си от водата. - Заради теб ще трябва да стоя и цял ден!

Хиената на Апо се изкикоти, сякаш за да му се подиграе, за лошия късмет, предизвикан от господаря ѝ.

- Млъквай, Хани! - скастри я Раха, докато излизаше на брега.

- Не бъди кисел, малки братко! - засмя се Апо. - Днес няма да стоим гладни, защото аз имах повече късмет от теб! - той вдигна високо пълната си торба и с гордост я разклати над главата си.

Раха го изгледа изпод вежди, обърна се с гръб и с бързи крачки пое напред през високата трева.

- Цели три заека! - извика подир него брат му. - И то само с бумеранга!

Раха продължи да крачи ядосан, без да се обръща, но чуваше стъпките на тичащия след него Апо и хихикането на неговата хиена.

- Ако искаш мога да те науча да мяташ бумеранг като мен! - предложи му той със задъхан глас, когато най-сетне го настигна.

- Ако исках, щях да се науча дори по-добре от теб! - отвърна сърдито Раха.

- Как не! - изсмя се Апо. - Та ти си най-непохватният човек, когото познавам!

Раха го изгледа сърдито и забърза крачката си.

- Не ходи толкоз бързо, за да не се спънеш в копието си, малко братче! - подвикна му изостаналият зад гърба му Апо.

Раха стисна зъби и забърза още повече, но само след няколко крачки дръжката на копието му наистина се преплете в крака му и той падна по очи в тревата.

Първа се изхили хиената на брат му, а след това и самият Апо изригна в неудържим смях.

Всичко това премина границата на търпение и Раха усети как кръвта се качва в главата му.

Той се изправи на крака и със силен рев се спусна към кикотещия се срещу него по-голям брат.

Преди Апо да успее да направи каквото и да било, Раха успя да изтръгне втъкнатия в колана му бумеранг и с все сила го запрати напред, през полето.

- Ама, какво правиш?! - изражението на Апо се промени в раздразнено.

- Сега не ти е смешно, нали!? - озъби се малкият брат.

Раха се огледа, в очакване на бумеранга си да се върне обратно, но само миг бе достатъчен, за да разбере, че любимото му оръжие е паднало някъде във високата трева.

- Видя ли?! - посочи с пръст той към полето. - Хвърляш толкова зле, че дори и бумерангът не се връща при теб!

- А ти като си такъв велик ловец, накарай хиената си да ти го донесе! - отвърна хапливо Раха.

- Хани не е куче! - засегна се брат му. - А ти си Гаруру!

- Пу! - изплю се в краката му Раха и тръгна в обратната посока. Беше толкова ядосан на брат си, че предпочиташе да се върне отново в плиткото езерце, да легне на дъното му и да се удави в него.

Мразеше го, когато се държеше по този начин, и още повече мразеше да му вика Гаруру.

Така в неговото село наричаха подобните на хора същества, които живееха в подземни дупки или дървесни хралупи и каменни цепнатини. Дребосъците бяха високи не повече от лакът и общуваха със звуци и крясъци, подобни на маймунските, но бяха твърде страхливи и избягваха всичко, което беше по-високо от тях.

- Гаруру... - измърмори си на глас Раха, докато вървеше през високата трева. - Ще му покажа аз!

Малко преди да успее да стигне до водата, младият мъж отново залитна настрани, но този път успя да се подпре на дръжката на копието си и да остане на крака.

Не се бе препънал. Нещо сякаш го беше бутнало. Все едно самата земя под краката му се размърда.

Раха остана да стои неподвижен, подпрян на своето копие. Той искаше да се увери, че земята не се движи отново, както тази сутрин и че може да продължи по пътя си, без да бъде съборен на следващата си крачка.

- Раха! - чу някой да шепне името му откъм езерото. - Раха... Раха!

- Кой е тук?! - стресна се младият мъж.

- Приближи се, Раха! - отвърна тихият глас. - Ела по-близо!

Раха се повдигна на пръсти и се опита да надникне над тревите, но не видя никого там.

- Не се бой! - подканяше го гласът. - Ела насам!

Любопитството на човека надделя и той предпазливо се запровира през високите треви.

- Ела, Раха! - чу се по-ясно гласът. - Приближи се.

Щом тревата пред него се сля с шавара на малкото езеро, младият мъж се спря и се огледа на всички страни. Наоколо не се виждаше никого.

- Във водата, във водата! - обади се шепнещият глас.

Раха стисна копието, пред себе си и нагази в шаварите. Водата в езерото беше станала по-топла отпреди малко, когато ловеше риба в него.

- Огънят иде, Раха! - обади се гласът някъде пред него. - Но аз ще те опазя!

- Кой си ти? - огледа се отново човекът. - Защо не те виждам?

- Не можеш да ме видиш - отвърна гласът, - аз нямам плът, нито сянка.

Раха вдигна копието пред гърдите си и нервно се заобръща на всички посоки.

- Как така нямаш плът?! - попита той.

- Сега може и да нямам - отвърна шепнещият глас. - Но с твоя помощ ще получа младо и силно тяло!

- С моя...!? - долната челюст на Раха увисна, щом проумя смисъла на чутите думи.

Той се обърна обратно към брега на езерото и побърза да излезе от него, но преди още да бе успял да направи и крачка, десетки остри нокти се забиха в раменете му и го събориха във водата.

* 3 *

След като песента на Хоула стихна, той бавно отвори мътните си очи и остави погледа си да блуждае в нищото. Току-що бе излязъл от транс.

- Започва... – прошепна той, поемайки си дълбоко въздух, сякаш беше задържал дъха си, за много дълго време. - Той се е завърнал!

- Кой е се е завърнал? - Хидоло се огледа настрани. - Какво започва?

- Звярът... тук е, завърнал се е!

- Какъв звяр!? – хлапето се изправи и инстинктивно доближи гърба си към стената на колибата.

То продължаваше да се оглежда, сякаш очакваше всеки момент, някой хищник да прескочи ниския плет и да го връхлети, направо в двора на Хоула.

- Къде е!? Виждаш ли го!?

Хоула притвори очи и отново си пое въздух. Изглеждаше изморен, сякаш бе тичал дълго из планината и сякаш всеки момент щеше да изгуби съзнание. Той остана неподвижен за миг, а после отново отвори очи, хвана патерицата с една ръка и заби върха ѝ в догарящия огън.

- Звярът няма нито сянка, нито плът, нито кости - поясни той, докато старателно разравяше огъня. - Той не е като хищниците, които познаваме. Хитър е, коварен е и душата му не познава доброто.

Няколко искри от огъня изхвърчаха и се понесоха към небето, заедно с пушека.

- Но дори и той, подобно на всеки друг звяр, се бои от могъщата сила на огъня.

Погледът на Хидоло проследи хвърчащите искри, докато не угаснаха и не се изгубиха във въздуха.

- Значи тук сме защитени от него? - предположи момчето.

Хоула се беше загледал в тлеещите пламъци пред себе си. Той продължи да рови жарта с патерицата си, сякаш разстилаше въглените по земята.

- В една много стара песен за юга се пее за дни, когато тази земя е била разрушена от Звяра - започна да разказва старият жрец. - Създание, рожба на злото, чиято жажда за кръв не може да се утоли.

Хидоло, който беше зяпнал с отворена уста, приклекна край огъня и прегърна с ръце коленете си.

- Магията на Звяра, малки ми приятелю, е тъй могъща, че той разболявал всички живи твари и ги превръщал в негови слуги. Попаднали под неговата воля, те опустошили горите, пресушили реките и погубили живота в тези земи! Ден по ден болестта на Звяра се разраствала и простирала към все по-далечни земи, докато не погълнала юга... - Хоула спря и преглътна слюнката си, която бе напълнила гърлото му.

Патерицата му продължи да разстила горещите въглени настрани. Ръцете му трепереха, а очите му изглеждаха по-влажни от обикновено.

- За да избавят юга от Звяра, дванадесетте велики шамани-пазители се събрали и започнали смъртоносен ритуал. Те запалили огромен огън! По-голям от пожарите в горещата савана и по-горещ от кладите на мъртвите ни деди. - Старият жрец забърса навлажнените си очи с опакото на дланта си. - Всички дванадесет шамана изгорили своите човешки тела в този ритуален огън, сливайки силите си в едно. А там, където огънят горял, се издигнала планината на могъщия вулкан Грон. Неговите огнени реки потекли навред и преградили пътя на Звяра.

- А шаманите умрели ли са след това? - попита развълнуван Хидоло.

- О, не! - усмихна се едва забележимо жрецът. - Животите на дванадесетте шамана се слели в една обща душа, която е жива и днес, и се прехвърля от тяло на тяло! - той постави длан върху гърдите си.

- И тя сега е в теб?! - ококори се хлапакът.

Хоула се засмя по-ведро.

- Душата на Огнения лъв живее в моето тяло вече почти столетие. - Той се надигна от мястото си, за да се изправи на крака. – Но хилядолетия преди аз да се родя, тя е давала сили на много други мои предшественици. И безброй пъти е воювала срещу злото, надвиснало над Пепелищата на Грон. - Старият жрец се замисли за момент, а после отново се обърна към Хидоло. - Щом звярът реши да се завърне, Грон се пробужда, за да го прогони отново, а душата на Огнения лъв приема своя облик, за да го преследва.

- Значи ти ще победиш чудовището? - Хидоло се изправи и се доближи до Хоула. – Ти и Грон?

- Аз вече не мога – поклати глава жрецът. – Костите ми се стари, а силите ми гаснат!

- Но тогава кой?

- Ти! - отвърна Хоула, сочейки момчето с дългия си жълт нокът.

- Аз ли?!

- Ти сам каза, че искаш да помагаш на хората - напомни му старецът.

Хлапакът сви рамене и несигурно се заоглежда настрани.

- Млад и силен си! – каза жрецът. – Добър си и душата ти е чиста! Ще носиш огъня на Грон... - той се закашля от пушека, който отиваше към лицето му, а сетне захвърли патерицата си настрани и се надвеси над огъня. - Ти ще прогониш звяра...

Хоула разпери ръцете си встрани и падна по очи в огъня.

- Хоула! - изпищя изплашен Хидоло. - Хоула, Хоула!

Хлапакът се спусна към него и се опита да го издърпа настрани, но от тялото на стария жрец веднага лумнаха силни пламъци, които не позволиха на Хидоло да го докосне.

- Какво направи, Хоула?! - викаше момчето.

Огънят се усили още и жълтите му езици се извисиха високо над колибата на стария жрец.

- Хоула! - продължаваше да го вика Хидоло.

Тялото на стареца не помръдваше. Огънят бързо го поглъщаше, а горещината, която се излъчваше от него, накара момчето да закрие с ръце лицето си.

- Хоула! - извика то още веднъж и побягна към портата на ниския плет.

Щом стигна до нея, отново се обърна и погледна назад. Пламъците вече се бяха прехвърлили и върху сламения покрив на колибата. Младият лечителски чирак не знаеше какво да прави. Беше изплашен. Искаше да помогне на Хоула и да изгаси пожара, но това вече не беше по силите му. Трябваше да съобщи на Сико, и то бързо.

Хидоло се обърна и побягна надолу по пътеката. Той тичаше с всички сили по нанадолнището, сякаш самият звяр го преследваше. Храстите и ниските клони на дърветата го шибаха навсякъде по голото тяло, но това никак не го интересуваше в този момент. Кожата му пламтеше, като че ли все още усещаше горещия огън с лицето си и виждаше пламъците, издигащи се към небето. Той бягаше и крешеше с всички сили. Паниката, която го бе обзела, правеше тялото му горещо, сякаш пожарът го беше погълнал и той все повече имаше усещането, че гори.

Дори постепенно му се стори, че усеща и миризмата на собствената си изгоряла плът. Лютив, сивкав дим му се премрежи пред очите и миг по-късно от тялото му наистина лумнаха ярки огнени пламъци. Хидоло се опита да извика, но този път вместо детския му писък от гърлото му се изтръгна рев, приличащ на животински.

В паниката си момчето се опита да спре, но дори не знаеше как. Тялото му вече бе спряло да му се подчинява. Той тичаше надолу през гъстата джунгла, а след себе си оставяше огнени дири с форма на лапи.

Буйните пламъци, бучаха в ушите на Хидоло, който с ужас продължаваше да се бори със собственото си тяло, тичайки на четири крака, като животно, по склона надолу.

Докато правеше опити да изреве за помощ, той усети езика си да опира в дълги и остри зъби, внезапно изникнали в собствената му устата. Хриповете му постепенно се превърнаха в ръмжене и младият чирак най-сетне започна да проумява, че тялото му напълно се е променило. Той вече не беше момче. Не беше дори и човек. Пламъците на огъня все още бучаха в ушите му, но вече не ги усещаше толкова горещи. Чувстваше се силен и много по-бърз отпреди. Стъпките му бяха станали доста по-тежки, а отскоците по-дълги. Чувството от тази промяна му се стори някак приятно и постепенно Хидоло спря да се бори със себе си. Страхът и паниката, които го бяха притиснали, също изчезнаха, навярно изгорели в собствения му огън.

Целият свят пред очите му рязко се беше променил. Появиха се нови цветове, които никога досега не бе виждал. Надуши нови миризми и чу много нови звуци, непознати му до сега. Хидоло разтресе главата си и ярките пламъци изпращяха, като буйна грива по врата и раменете му. Усети как ноктите му се забиваха, като ножове в твърдата и спечена от слънцето земя. Чувстваше се могъщ и неуязвим. Беше се превърнал в нещо, много по-силно и величествено от всеки звяр, за който можеше да се сети. - "... Ти ще прогониш звяра!" - прозвучаха отново последните думи на Хоула в главата му.

Хидоло се затича още по-силно надолу по склона. Пътеката, която следваше, се разклоняваше на две, като източната част водеше нагоре към скалите на разрушения връх, но по някаква неясна причина огненият звяр пое точно по тази пътека и продължи да тича нагоре по каменистия и неравен терен.

Когато най-сетне пътят свърши и между него и голямата пропаст остана само една, единствена скала, Хидоло скочи върху нея и спря на ръба ѝ.

Не усещаше никаква умора в себе си. Дори напротив. Чувстваше невероятно голям прилив на сила. Сякаш беше властелин, за чиито умения нямаше никакви препятствия. Той погледна към върха на Грон и усети топлината, която идвеше от огъня, скрит дълбоко в недрата му. Почувства я с цялата си същност, почувства я приятна и уютна, като постелята, в която беше свикнал да спи всяка вечер. Въздухът и всичко около целия вулкан трептеше в пурпурно сияние, което никога досега не беше виждал.

"Колко е красиво!" - искаше да извика той. Но вместо това от гърлото му се изтръгна мощен и страховит рев. Рев, който отекна надалече по въздуха, карайки самата скала под краката му да затрепери. До слуха му достигнаха крясъците на безброй животни и плясъкът на хиляди криле, които полетяха подплашени към небето.

- Сега ти си Огненият лъв! - нашепнаха в едно множество гласове в мислите. - Ти си душата на Грон! Ти си огънят!

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар