Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Тази вечер луната се беше сгушила между облаците и в квартала бе абсолютна тъмнина. Това, изглежда, беше добре дошло за шофьора на пикапа. Той угаси фаровете си много преди да стигне до задния вход на антикварния магазин. Слезе от колата и тихичко почука. Вратата се открехна, после се отвори по-широко. Мъжът от магазинчето излезе и двамата започнаха бързо и безшумно да разтоварват от колата различни по големина кашони и да ги носят вътре.
Вече в склада, домакинът прегледа внимателно донесените вещи, пресметна стойността им и започна да ги прибира в тайно подземие. Другият запали цигара и зачака да получи възнаграждението си за стоката.
- Ха, ами това какво е? – учудено попита собственикът на магазина, симпатичен, светлокос мъж на около тридесет години.
- Знаех, че ще попиташ, Венци – усмихна се доставчикът. – Ами, моите скапаняци правят глупости. Грабнали кашончето от един негър на гарата. После се уплашили и настояха да го взема. Подарявам ти го. Аз сладко не ям, наблягам на бирата и мезето. Пък ти, нали имаш жена, тя сигурно обича шоколад.
Домакинът с любопитство разглеждаше съдържанието на кашона. Това беше по-скоро луксозно оформена картонена кутия. Вътре бяха подредени около четиридесет майсторски изработени човешки фигурки от шоколад. Имаше и млечни, и натурални, само бели нямаше. Вики щеше да е очарована. Тъкмо малко да я омилостиви, че напоследък нещата не вървяха добре.
- Интересни са… Киро, благодаря ти за подаръка. Обаче пак ще ти кажа, стига си работил с тия. Виж какви глупости правят. Някой път ще хванат някого от тях и не се знае къде ще му излезе краят. По-добре да се действа направо с магазините. Имаш ли директен сблъсък с човека, рискът е голям. А защо, викаш, са се уплашили?
- Ами, и аз не разбрах добре. Казаха, че онзи стоял на място и шепнел нещо. Гледал право в тях и… не знам, явно от него са се шашнали.
- Хм… Нали ти казах, идиоти. Негър не виждали. А! Киро, добре ли си?
Приятелят му беше внезапно пребледнял, по челото му избиваше пот.
- Нещо не съм много в ред, давай да се оправяме и да ходя да си лягам. Стомахът ли е, какво е…
- Да не си ял нещо? – попита Венцислав, докато отброяваше дължимата сума от пачката.
- Знам ли… - изпъшка Киро. – Хайде, мерси, пък утре, ако не ти се обадя, заповядай на погребение.
Намигна му измъчено и затвори вратата след себе си.
Дишането издаваше, че Вики не спи. Венцислав реши да не я дразни. Щом иска да се преструва на заспала, добре. И без това всичко беше наопаки, по-добре да не ѝ дава още поводи за сърдитни. Утре ще ѝ поднесе в леглото кафе и шоколад и тогава може би…
… но се успа. Когато отвори очи, видя, че жена му стои до леглото и е вече облечена за работа. Явно погледът ѝ току-що беше попаднал върху красивата кутия и тя се чудеше дали да я отвори, за да види какво има вътре. Венци ѝ се усмихна сънено. По-рано това я разнежваше. Тогава тя притискаше главата му към гърдите си и разрошваше и без това чорлавата му от съня коса. Но сега само му кимна за добро утро.
- Това е за теб - каза Венцислав.
Вики вдигна вежди, но нищо не попита. Отвори кутията и едва сподави ахването си. Сините ѝ очи грейнаха. Най-сетне дългоочакваната усмивка се появи на лицето ѝ. Извади няколко фигурки една след друга и ги разгледа. Всички те бяха различни. Имаше старци с бради и мускулести младежи с препаски. Имаше и красиви тъмнокожи девойки, както и майки с деца, привързани с парче плат към гърдите им. Изработката беше великолепна.
- Невероятни са - прошепна възхитено Вики. - Но не бих могла да ги ям.
- Стига де! Фигурата ти е съвършена. Можеш да си позволиш малко шоколад.
- Глупости! - сопна се тя. - Една жена трябва винаги да внимава, ако иска да е във форма. Но не става дума за това изобщо.
- А за какво?
- Не виждаш ли? Те са живи!
- Хайде сега фантасма… - Венци усети, че е нагазил лука, но беше късно.
- Фантасмагории, да! Женски глупости, нали? Пак дотам стигнахме, Венциславе, много ти благодаря! Знаеш ли какво? Довечера ще спя у майкини! Ако трябва - и утре вечер. И колкото трябва вечери, докато не разбереш, че трябва да престанеш да ми говориш с тази снизходителност!
- Ама, бебончо…
- Никакъв бебончо не съм ти! Аз съм зряла жена! И докато продължаваш да ме смяташ за някакъв специален вид олигофрен, ще си стоиш тук сам!
Вики се врътна гневно и тръгна да излиза. На вратата спря и добави:
- А, да! И не ти искам шоколадовите фигурки! Изяж си ги… ако ти стиска. Но на твое място не бих ги пипнала и с пръст.
Объркан, Венцислав протегна ръка към жена си, но тя излезе и след миг се чу затръшването на входната врата. Младият мъж седна в леглото, разтърка очи и заразглежда отново фигурките. Наистина са красиви, помисли си той. Приличат на истински, не като нашите тъпи дядоколедовци в станиол. Ама, чак пък живи?
Какво ѝ ставаше на Вики напоследък? Каквото и да направеше, все се оказваше, че е успял да я обиди. Тя постоянно го обвиняваше, че я подценява, че я гледа отвисоко и снизходително. Ами че можеше ли да не гледа с нежност едно тъй фино и скъпо създание? Съпругата му беше ситничка и приличаше на кукла с естествено русите си къдрици. Венци не познаваше по-миловидна жена. Видът ѝ караше сърцето му да се топи, като шоколад, оставен на слънце…
Замислен, той не усети как поднесе към устата си една от сладките фигурки. В момента, в който зъбите му започнаха да се затварят около врата на шоколадовото негърче, зазвучаха писъци. Стреснат, Венцислав издърпа фигурката от устата си и я захвърли в ъгъла. Искаше да извика “Кой е?”, но гърлото му внезапно пресъхна. Огледа се изтръпнал наоколо, но не видя никого.
“Идиот, каза си, май се върза на фантазиите на жена си.” Понечи да се усмихне. И чу думкане на барабани. То идеше сякаш изпод земята и носеше древен, непознат ритъм. После се обади глас:
- Ти искаше да изядеш Нати.
- Какво? Не съм… Кой е Нати?
- Нати е братовчедка ми. Ти я хвърли в ъгъла.
Венци не вярваше на фантасмагории, затова стана, отиде в ъгъла и взе фигурката. Искаше да се увери, че това не е никаква Нати, а просто парче шоколадова отливка. Но черното момиче бе вдигнало ръцете си, сякаш да се предпази от опасност. Лицето ѝ беше изкривено от ужас и по него се стичаха мънички шоколадови сълзи.
Младият мъж се отпусна на леглото потресен. Погали малката фигурка с върха на показалеца си, после внимателно я постави на мястото й в кутията.
- Сега видя ли? - обади се пак гласът.
- Видях. Всички ли сте живи?
- Да. Освен Бонго и Сал. Той ги уби.
- Кой? Негърът от гарата ли? - сега Венци си спомни, че крадците на Киро се бяха изплашили от него. Стоял на място, гледал ги и нещо си говорел.
- Да. Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.
- О, стига!
Младият мъж отново разтърка очи. Това бяха някакви ненормални глупости. Какви магьосници, какви живи шоколади? Сигурно още спеше. Той затръшна капака на кутията, отиде в кухнята и се наплиска няколко пъти със студена вода. Направи си силно, двойно кафе, а след него взе и хладен душ. По някое време барабаните изчезнаха.
Едва тогава се върна в спалнята, решително грабна кутията с шоколадови човечета и я занесе на кухненската маса. Заразглежда ги внимателно. Бяха напълно неподвижни. Красиви, но неодушевени. Момичето, което беше хвърлил преди малко в ъгъла, изглеждаше съвсем нормално. Ясно, сънен е бил. Когато разкажеше на Киро в какъв филм се е вкарал с неговите шоколадчета, добре щяха да се посмеят.
Впрочем, Киро трябваше да му е звъннал още преди половин час. “Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.” Ама и той, с неговия хумор. Венци взе телефона и набра номера. Едва след петото позвъняване отсреща отговори момичешки глас, леко треперещ:
- Бате Киро не може да ви се обади, господине…
- Защо? - попита раздразнено. (“Киро, какви дечурлига забърсваш, брат?”)
- Защото… той умря - прошепна момичето отсреща и се разплака.
След дълго и търпеливо разпитване и след като в разговора се включи и майката, Венци разбра, че сутринта намерили приятеля му проснат пред входа. Бил мъртъв, а на устата му имало зеленикава пяна. Отнесли го с линейка. Жената, която чистела входа, се наела доброволно да оправи апартамента му, за погребението. Телефона бе вдигнала дъщеря ѝ.
И барабаните затрещяха страховито.
“Ако не ти се обадя утре, заповядай на погребение.”
“Онзи стоял на място и шепнел нещо, гледал право в тях.”
“Чичо ми, Лумба. Той е магьосникът на племето.”
Венцислав грабна кутията и я раздруса:
- Къде си? - изкрещя. - Кажи ми какво става, по дяволите?
Този път гласовете бяха много и се надпреварваха да обясняват. Известно време той нищо не разбираше от цялата тази гълчава. Накрая женският глас отпреди малко надвика останалите и им нареди да млъкнат.
- Ние се разбунтувахме срещу него. Чичо ми няма деца, аз съм единственото дете на единствената му сестра. Обичаят на племето повелява той да обучи на магьосничество този, когото аз ще избера за съпруг. Само че чичо ми не го хареса.
- Защо, какво му имаше?
- Беше добър. Не беше подъл като него. Нямаше да му помага в злините, които вършеше. А той вършеше много. Магьосникът трябва да мисли за другите, не да облагодетелства себе си. А чичо ми отнемаше вещите и храната на хората, понякога дори жените от мъжете им.
- И какво стана после?
- Чичо Лумба искаше да ме даде на друг. Един противен тип, с когото много си приличаха. Но аз помолих хората да ми помогнат. И, макар че се страхуваха, те го направиха. Защото повече ги беше страх какво ще стане, ако Коно бъде следващият магьосник на племето. Вече бяха видели много лошо от него.
- Разбирам. И как се стигна до това, че сега сте в тази кутия?
- Не е ли ясно? Той победи. Във фигурките са затворени само душите ни. В момента нашите тела лежат безжизнени в селото. И ако това продължи още дълго, ние никога няма да можем да се върнем.
- Но защо ви носи със себе си?
- За да поддържа силите си. Щом изяде някоя от фигурките, той поглъща душата, която е в нея.
На Венцислав му се зави свят при мисълта какво щеше да направи преди малко. Той потърси с поглед Нати, погали я отново с върха на показалеца си и прошепна: “Извинявай!” Шоколадовото момиче леко кимна в отговор.
- И сега какво? - попита младият мъж.
- За да излезем оттук, шоколадът трябва да се разтопи. После да се излее в течаща вода. Имате ли тук река, море?
- Много е далеч… в мивката не може ли?
- Къде ще отиде?
- Ами, в канала и оттам в друг канал и най-накрая все пак в реката.
- Добре, става. Ще го направиш, нали?
- Иска ли питане? - усмихна се Венцислав.
После изведнъж му се зави свят. Почувства слабост в корема, сякаш някой го бе ударил с юмрук в слънчевия сплит. Зловещите барабани тътнеха в слепоочията му. Обърна се да седне на дивана и случайно погледна през прозореца.
Долу на улицата стоеше негър в широка, пъстра дреха. Гледаше втренчено нагоре. Всъщност, гледаше право в него. Устните му се движеха.
Венци разбра. Магьосникът го бе намерил. Може би все още можеше да се спаси. Той грабна кутията, затвори я и тръгна към балкона. Просто щеше да му я хвърли и… и в ушите му зазвучаха писъци. Ужасени, отчаяни писъци. Ако го направеше, щеше да ги чува непрекъснато, до края на живота си.
Не можеше да го направи.
Като насън Венци отвори кухненския шкаф, взе пластмасова купа и изсипа шоколадовите човечета в нея. Усещаше как магьосникът го притиска все повече. Краката му отмаляха, изби го студена пот. Той мушна купата в микровълновата, придърпа един стол и седна до нея. Душите на хората от племето продължаваха да пищят, цялото му тяло пулсираше в барабанния ритъм, но сега се чуваха и заклинанията на Лумба, зловещи и яростни.
Микровълновата иззвъня и в същия момент външната врата се отвори. Венцислав грабна купата и пусна водата да тече силно. Започна да излива шоколада в канала. Сигурно магьосникът идваше, трябваше да го изпревари!
Но вместо него в кухнята тичешком влезе жена му.
- Мило, не искам да се караме, аз…
- Вики, бягай! - изкрещя Венцислав, докато бързаше да отмие и последния шоколад от купата с гореща вода от чешмата. - Махни се веднага оттук!
Сините ѝ очи се отвориха широко, тя се обърна да погледне към вратата, после неочаквано направи последна крачка към съпруга си и се хвърли в обятията му.
***
Не знам точно къде съм. Помня, че купата от шоколада беше напълно чиста, а някой извика “Благодарим ти, сбогом!”. Сега плувам в някаква особена мъгла и не усещам тялото си. Не мога да се помръдна и да се огледам встрани. Виждам само пред себе си. А там има миловидно женско лице, обрамчено от дълги къдрици. Широко отворените очи са изненадани, но устните са поднесени за целувка. Любимото лице на моята Вики, направено от бял шоколад.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил