Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Слънцето бавно се търкулваше към хоризонта, а с ленивия му ход, кристално ясното небе потъмняваше. Погледът на Джерхан се рееше на запад, по посока на отдалечаващата се сфера. Съвсем скоро златните пясъци на Аркх’ана щяха да го глътнат. Бяха потеглили преди седмица право към сърцето на пустинята. Не жегата или бавното напредване по необятните дюни, бяха нещата, които измъчваха младия търсач. Това, което караше сърцето му да бие лудо, беше трепетното очакване.
Добре позната ръка тупна на рамото на младият войн. Излизайки от мислите си, къдрокосият момък се обърна и видя слабата, облечена в бяла роба фигура на Кавана’ах. Пророкът беше изравнил камилата си с неговата.
- Чакахме толкова много време, не можеш ли да изтърпиш още няколко часа?
Търсачът измери с поглед възрастния брадат мъж, който можеше да му е дядо, ако не и повече. За пореден път Джерхан се запита дали пророкът наистина беше сляп или играеше някаква игра, защото разстоянието между камилите беше точно премерено до сантиметър, а ръката му почиваше спокойно на рамото на младия мъж. Животът му на улицата, вече десет години, му беше показал, че всеки човек плете собствена мрежа от закономерности и правила. Горчивият опит му бе доказал, че всеки човек цели да оплете другите единствено за лична изгода.
- Точно там е въпросът, преподобни глас на предците ни. Когато сме толкова близо до отговорите на всички загадки, започваме да губим търпение. Ако бяхме в началото на пътя си, сигурно нямаше да се тревожа толкова, но не мога повече. Искам да се свършва.
Намествайки бялата си чалма, слепецът се обърна към младия търсач, очите му бяха притворени и сълзяха, и макар кожата му да беше понабръчкана от вълните на неспокойно море, по гъстата брада нямаше и един бял косъм.
- Нищо не знаеш за Пътя, момче. Иронията на живота е в това, че когато научиш всичко, вече ще е прекалено късно, най-вече за самия теб...
***
След шестнадесет часов преход в Аркх’ана, малкият отряд, включващ петима души, от които четирима търсача и един наставник, най-после спря своя ход. Появилите се в нищото скали бяха идеалното място за лагеруване. Нощта се очакваше да е хапещо студена, както всички нощи в далечния юг, където се намираха. Но топлината, която всички чувстваха вътре в себе си беше достатъчна, за да притисне атмосферните условия.
- За Парисия! За предците! За Старата Империя! – изкрещя единият от търсачите и вдигна рога си за наздравица.
- И за Муккадимата. За старите закони. Ти си твърде млад, Сабек, за да ги помниш, но повярвай ми, едно време те бяха над всичко и всички – отвърна му Кавана'ах.
- Ще върнем отново това време! Ще изкореним робството! – рече Джерхан и доближи своя рог към общата наздравица.
Макар новите порядки да бяха донесли нови питиета за страната им, като различни кокосови ликьори, търсачите пиеха Разгриина, нелегално дестилирана спиртна напитка, която можеше да се направи от кажи-речи всяко растение.
- Разкажи ни отново за онези времена, преподобни глас на предците. Повечето от нас дори не са били родени по време на Северната инвазия.
Много скоро щеше да се свечери и единственият светлик щеше да идва от горе. Звездите започнаха да никнат една по една по небосвода. Имаше обаче и още едно нещо, което искреше, и това бяха очите на младите търсачи.
- Както знаете, кралствата на север от пустинята, Парисия и Прекършеният гръбнак, чиито зъбери виждате на изток, решиха да се обединят и веднъж завинаги да нахлуят на юг и да завладеят страната ни. Действията им бяха продиктувани от агресивната политика на последните паши, които постоянно водеха войни и то с една единствена цел - да пълнят хазните си.
- А не се ли водят заради това всички войни – заради златото и териториите? – прекъсна го Мелхаба, единствената жена в отряда.
Като че ли пророкът се смръщи, но устните му се изкривиха в лека усмивка.
- Всъщност всеки сам избира за какво да води дадена война или битка. Утре ние ще се бием в името на свободата. Някои от предците ни са водели войни, за да бъде облагодетелствана цялата империя. Други – за да бъдат облагодетелствани самите те. Линията е тънка между двете неща. Има и други причини, поради които се воюва, и там е въпросът – всеки сам избира коя да е неговата.
След тези си думи мъжът замлъкна и отпи от напитката си. Питието имаше остър, прогарящ вкус. Пророкът се закашля. Другите използваха временната пауза, за да извадят част от дажбите си. Пръв беше Сабек, младият търсач, облечен в лилава туника. Той разтвори една от кесиите, закачени на колана му, и изсипа съдържанието и в шепата си. Четири бели червея. Жегата беше изтощителна, а най-младият член на отряда явно беше изгубил най-много енергия.
Търсачите започнаха да пъхат гърчещите се животинки в устите си и да ги дъвчат. Кашлицата на Кавана’ах престана. Мъжът беше готов да продължи разказа си.
- Та, Северната инвазия започна. Първоначално смело и дръзко. Както знаете, мъжете от горните кралства са по-едри и с по-светли кожи от нас, заради климата, в който живеят. И макар нашите градове да не се крият зад такива огромни крепостни стени като техните, ние имахме друг щит – слънцето. Високите температури успяха да уморят огромна част от нашествениците, още преди да са опитали стоманата ни. А после, когато навлязоха в пясъците на по-малките пустини, започнаха да отслабват още повече. Тежкото им снаряжение ги правеше по-мудни и бавни. Цели петдесет години инвазията им не даде резултат.
- И все пак са ни завладели и в момента ни управляват. Защо? – попита Сабек, който като по-млад не бе напълно запознат с историята на поробената им империя.
- Защото имаха търпение – след тези си думи мъжът замлъкна и наведе глава. Изглеждаше така сякаш медитира.
- Как може да си толкова смотан, че да не знаеш историята на собствения си народ? – озъби се Меддет, друг от търсачите.
- Смотан съм, но мога като нищо да те пречука – изпъчи се младокът, надигайки се предизвикателно.
Гласът му още не беше заглъхнал, преди Сабек да получи толкова силна плесница, че чак да залитне, прекатурвайки се в пясъка.
- Пази силите си за утре, млади разбойнико. По последни думи на нашия пълководец – Джерхан обърна главата си към пророка, – утре трябва да стигнем до оазиса, нали?
Старецът беше допрял дланите си една в друга. Често се случваше да изпада в някой от своите трансове, по време на похода им, дори и докато яздеше камилата си. Другите, чули че най-после са стигнали крайната дестинация, започнаха да разговарят трескаво. Джерхан седна една идея по-близо до старика и наведе покорно глава, потъвайки в собствените си мисли.
Защо бе поел на това пътешествие? През последните десетина години бе живял добре като престъпник. Започнал като джебчия, сетне станал крадец, а впоследствие – наемен убиец. Джерхан имаше повече опит от много повече стари кучета в занаята. Законите на управляващите наместници, всички до един северняци, подтискаха животите на собствения му етнос, но той бе отказал да робува на дивия феодализъм. Вместо това се беше слял с престъпните групировки и от роб се бе превърнал в търсен инструмент за големците. И макар да гледаха на него като отрепка – уменията му им бяха нужни. Златото, което беше припечелил, му стигаше, за да избяга на някое островно кралство далече на запад.
Тогава се беше появил пророкът – от къща в къща, от квартал в квартал, слепецът обикаляше, разказвайки за старите времена. Времената отпреди робството. Времена, когато народът му се е зовял Необуздан. Времена, когато е управлявал. Времена на други култура, ценности, закони и порядки. Дълго бе размишлявал Джерхан, докато пророкът събере достатъчно амбициозни последователи. Да, можеше да избяга, но спомените щяха да го преследват винаги. Където и да отидеше, мисълта, че събратята му страдат, щеше да го преследва. Затова бе решил - да се бие или да умре. С всеки изминат ден, в който революцията наближаваше, с всеки миг, в който тяхната група – групата на търсачите напредваше към края на експедицията си, увереността на младия мъж се усилваше. Пламъкът в гърдите му беше запален - или щяха да донесат новата ера, или щяха да загинат и да се освободят от оковите на старата...
***
Няколко часа по-късно, когато всички търсачи бяха налягали, потънали в сън, единствените будни, седнали малко по-настрани, бяха Джерхан и пророкът.
- Защо оръжието, което ще сломи врага ни, се намира скрито в някакъв си оазис?
За кой ли път, Джерхан беше задал този въпрос тази вечер.
- Когато стигнем там, сам ще разбереш – простичкият отговор на пророка за пореден път вбеси младия търсач, който се изправи и започна да се движи неспокойно напред-назад.
- Не виждам никаква логика! На изток са планините, трябваше да търсим там. На север са кралствата – не е изключено оръжието да е прибрано там, зад някоя непристъпна крепост, а на запад, където е океанът и островите, защо не там? Защо точно на юг? Защо точно в пустинята, където няма нищо?!
- Защо си мислиш че посоките са само четири? - този отговор беше неочакван.
След като и последните им запаси от палмов алкохол бяха свършили, давамата мъже се бяха насочили към димящите билки. Малкото наргиле, което пророкът носеше винаги със себе си, беше запалено, изпълвайки въздуха над лагера с аромат на хашиш. Докато опияняващото вещество действаше успокояващо за Кавана’ах, Джерхан се чувстваше още по-нервен.
- Е, толкова са – изток, запад, север и юг! Коя, да те вземат мътните, е петата?! Писна ми от загадки!
- Бързаш, момчето ми. Много бързаш. Пусни се по течението и виж сам какво ще разкрие то пред теб. Ако знаехме всички тайни, дали щяхме да се втурнем да ги разгадаваме? Именно мътността на битието ни кара да живеем.
- О, я стига! Малко яснота никога не е излишна! В този ред на мисли – разкажи ми повече за това оръжие на древните, което ще възвърне силите на народа ни, за да отблъснем тиранията!
- Ах, момче! Чувам звъна му! Заслушай се.
Джерхан се опита да се съсредоточи, единственото, което чуваше обаче, беше свистенето на южния вятър.
- Единственото, което чувам, е този отвратителен повей.
- Именно! Това е хаотичният ход на пустинния Кабхал! Той наподобява звуците на оръжието, с което не само ще вдигнем събратята си, но и ще изплашим нашествениците.
- Ти си побъркан! Чудя се как въобще те последвахме?! – макар че беше донякъде шега, Джерхан осъзна, че всъщност думите му са прозвучали сериозно. Нещо, което нямаше как да убегне на пророка.
- Със или без мен, ти щеше да поемеш по този път, момче. Ти вече си поел по него, откакто съществуваш. Откакто я има душата ти и...
- Спри! – изкрещя търсачът и съжали за тона си. Не само защото можеше да събуди другите, а и защото осъзна, че пред него стои не кой да е, а самият пророк. Мъжът, който беше вървял по пясъците на Парисия дълги години, преди Джерхан да бъде роден, и който беше видял Старите дни. Това, което младият мъж се питаше постоянно обаче, беше дали наистина ги беше видял? Дали не беше просто някакъв шарлатанин или още по-лошо – луд? Джерхан усети как е започнал да бяга, отдалечавайки се от лагера. Вятърът се усилваше около него. Мъжът се хвърли в пясъка и започна да се гърчи. Димящата билка не му беше повлияла добре. Ето защо мъжът започна да дере кожата си и да скубе косите си. Физическата болка обаче не го отрезвяваше. Пророкът му беше казал, че трябва да е търпелив, защото само така ще успее да овладее оръжието.
Но как да бъде търпелив, когато то беше толкова близо?
Дълго Кабхалът брулеше превиващото се тяло. Скоро южният вятър прерасна в пустинна буря, но младият търсач дори не осъзна това, заровен в собствените си душевни стихии.
͏***
Яхнали камилите си младите търсачи се впуснаха със скоростта на Кабхалът по посока на оазиса. Мъжът не ги виждаше, но усещаше острия им като бръснач ентусиазъм, който струеше от целите им същества. Не случайно ги бе избрал за този последен проход.
Пророкът усещаше силата на своя Бог. Тя пълзеше по гърдите, а сетне по ръцете му. Облизваше кожата му и караше косъмчетата по тялото му да настръхват.
Да, те щяха да отворят пътя му към пещерата. Точките щяха да се съединят. Бъдещето щеше да срещне миналото.
Старото време щеше да изгрее отново.
***
Джерхан замахна с камшика си, който по подобие на лиана се уви около бедрото на първия пазител, намиращ се пред входа на оазиса, който се свлече в пясъка. Търсачът дръпна оръжието си и повлече жертвата. Не случайно се беше целил в бедрото, костта там бе най-силна, така че мъжът нямаше да умре веднага. Докато камилата на младия войн се носеше по посока на първите палми, той изтегли стоманения си ятаган. И посече пазителя с Огнения Саламандър. До тук с елемента на изненада.
Другите пазители на оазиса веднага усетиха какво става. Три дълги копия се насочиха срещу водача на търсачите, който рязко спря устрема си. Едното от копията тупна на земята, а човекът, който го носеше, хвана с две ръце гърлото си, от което беше шурнала кръв. Втора кама профуча покрай Джерхан.
Мелхаба също беше достигнала оазиса, обсипвайки защитниците с метателните си ками. Джерхан скочи от камилата, неволно поглеждайки с периферното си зрение тегления досега мъж. Лицето му беше ужасно деформирано, явно се беше ударил в някоя от палмите. С едно движение търсачът освободи камшика си и погледна предизвикателно прииждащите пазители. Бяха облечени в най-различни леки брони, кавтани и туники. Снаряжението им също беше разнообразно. На пръв поглед шайка бандити, носеща каквото намери. Младият разбойник, идващ от големия метрополис обаче, знаеше, че нищо не е такова, каквото изглежда, затова вместо да ги нападне, той вдигна юмрука си. В същия миг съратниците му от отряда, намиращи се непосредствено зад него, скочиха светкавично от камилите и залегнаха. От задните редици на защитниците полетяха първите стрели. Джерхан беше сигурен, че краищата им са напоени с отрова.
- Отпуснете! – изкрещя намиращият се зад Джерхан, Меддет.
Останалите от отряда послушаха заповедта му и активираха предварително подготвения механизъм, намиращ се на седлата на камилите им. Сетне животните се втурнаха като обезумели, напред към вече плътната линия от пазители, те щяха да са буфер за първите стрели. Търсачите не се залъгваха, че камилите ще оцелеят, но това нямаше значение. На карта беше заложено нещо повече от животите им. Прикрити от препускащите животни, войните напреднаха към защитниците.
Джерхан чу командата на съратника си и на свой ред също се хвърли срещу защитниците. Първата стрела се заби до ключицата му. Болката изригна в тялото му, но войнът стисна зъби. Надяваше се поетото количество антидот, което пророкът му бе дал сутринта, да неутрализира ефекта от отровата.
Младият търсач изплющя камшика си в незащитеното лице на изправилия се пред него пазител. Саламандърът посече копието така, че врагът да бъде обезоръжен. Втори удар на шипестия камшик и гърлото на защитника беше напълно разпорено. Трима от намиращите се до него мъже обаче настъпиха с копията си напред и търсача се принуди да започне серия от подскоци и пируети, за да избегне мушкащите оръжия. В същото време камилите се сблъскаха с редиците на пазителите всявайки хаос.
Вторият от отряда, който се включи в мелето, беше Сабек. Макар и да беше новобранец, младежът беше жаден за бой, дотолкова, че това компенсираше за неопитността му.
Сабек, също като пазителите, се биеше с копие. Само че неговото беше двуостро, а той, приповдигнат от опиума, даден му от пророка, се въртеше и танцуваше с копието, така, че враговете му бързо минаха в режим на самозащита. Летящите покрай тях стрели също започнаха да уредяват. Камите на Мелхаба срещаха незащитените тела на стрелците с прецизна точност.
***
Слънцето тепърва се надигаше в небето, а тревите и малките изворчета на оазиса започнаха да придобиват ален отенък. Тридесетината, умиращи бързо един подир друг защитници започнаха да отстъпват под атаката на малкият, но сегнат отряд търсачи.
Въртейки ятагана си и крещейки триумфално, Меддек навлизаше в оазиса, враговете отстъпваха пред вихъра на силата му. Беше съсякал поне седмина, достатъчен брой, за да може другите да се замислят, срещу кого са изправени. Търсачът, обучаван в елитните армии на Парисия, сетне дезертирал, за да се включи в бунта, а сега - в експедицията, чувстваше абсолютна увереност. Очите му се стрелкаха ту по защитниците, ту по самият лагер. Колкото по-навътре навлизаше, толкова повече мъжът осъзнаваше, че това не са най-обикновени бандити. Снаряжението, макар и разнообразно, беше добре поддържано, а около палатките се виждаха не медни, а сребърни и златни предмети. При разбойниците богатството се съсредоточаваше главно около предводителите, на по-малките по ранг се полагаше по-малък процент от плячката.
Меддек получи отговор на неизречените си въпроси след като съсече поредния пазител. Зад сивата туника се подаде сината ливрея на елитен гвардеец. Тези тук не бяха никакви бандити, а професионално обучени войници. Защо тогава бяха позволили такова поражение още в началото? И Защо се бяха обърнали в бяг?
Мислите му се върнаха назад към големите книги с военни тактики и стратегии. Случайно, сякаш мозъкът му се спря на една определена, Меддек вдигна главата си към намиращата се над него палма. От там полетяха серия от стрели, които се забиха в тялото му като игленик. И за разлика от Джерхан, в неговата кръв не течеше антидотът. Търсачът се свлече безжизнен на земята.
***
В другия край на оазиса Сабек също притискаше защитниците до сами бивака им. Увлечен в устрема си, младежът също не забеляза лъковете, насочени към него от върха на палмите. Това, което го спаси, беше стъпване накриво. Младежът загуби равновесие и залитна настрани и в същия момент стрелите се забиха на мястото, където трябваше да се намира в обичайния си танц с копието. Самият той видя и осъзна перфектно какво се случва. Ето защо направи и най-разумното нещо - надигна се и заби копието в земята, правейки мощен скок към централния извор на оазиса. Единственото, което се надяваше, беше той да е пълноводен.
***
Намиращите се по-назад Джерхан и Мелхаба, биещи се рамо до рамо, бяха забелязали коварния капан, който защитниците бяха подготвили.
- Колко са? – попита я търсачът.
- По двама на палма. Стрелят по три стрели, за да ни заблудят – отговори тя. Както винаги зрението ѝ беше перфектно.
- Имаш ли ками?
- Не останаха много – рече жената, която отдавна беше изтеглила тънката си рапира.
- Какво ще правим?
- Каквото и досега. Ще ги избием до крак!
- Забравяш нещо?
- Какво?
- Трябва да отмъстим за Меддек!
***
Единствените видими врагове бяха тези, качени върху пламите, както и няколко пазителя, оттеглили се в бивака. Джерхан прибра Огнения саламандър и се огледа. На десетина метра от тях, оградени от слаба преграда, се намираха няколко камили, най-вероятно принадлежащи на пазителите. Младият търсач стисна още повече бича си и това му вдъхна увереност. Няколко минути по-късно мъжът препускаше право към една от памите със стрелци, не просто яхнал, а изправил се върху две вързани една за друга камили. Нямаше нищо по-добро от това да яздиш с пълна увереност срещу смъртта.
***
С малкото си останали ками Мелхаба успя да порази един от стрелците на палмата, под която беше загинал Меддек. Оказа се, че пазителите, уверени в своето числено преимущество, бяха поставили капани само на две палми. Колко жалко. За тях.
Прикритата с черна бурка жена втренчи кристално сините си учи в последния останал стрелец. Сетне бръкна под робата си, но там нямаше повече метателни оръжия. Очите ѝ изведнъж се разшириха от лек ужас, а сетне се свиха обратно в облекчение. Мъжът, намиращ се на палмата, нямаше повече стрели. И едва ли му стискаше да слезе.
Жената се огледа около себе си. Оазисът беше опустял. Навсякъде се търкаляха разпилени оръжия и трупове на изколени пазители и камили. Кабхалът се беше усилил, надигайки различни пясъчни бури в далечината. Сините ѝ очи търсеха пророка. Слепият старик вече навлизаше в пределите на оазиса. Срещу него настъпваха шепите останали защитници. Явно бяха преценили, че той е по-лесна жертва. В същия миг жената осъзна, че духовният им предводител, наистина е.
***
Те настъпваха срещу него. Усещаше, че бяха петима. Кавана’ах предполагаше, че са добре въоръжени. Звуците от битката му посочваха, че неговият отряд е успял. Писъците на умиращите врагове бяха ясно отчетливи. При все това тези, насочили се срещу него, бяха предизвикателство. Пустинният вятър носеше миризмата им. Бяха парфюмирани и миришеха приятно. Гвардейци, без съмнение. Знаеше идеално как ще го атакуват. Тъй като все още бяха в шок от загубената битка, щяха да му се нахвърлят един по един.
Кавана’ах поглади гъстата си брада. Мощен повей на вятъра катурна тюрбана му, от който се показа голото му теме. Ако имаше очи, той щеше да ги прикове в мъжете, така че да изгори продажните им души.
Ето ги, наближаваха, щяха да се опитат да го съсекат. В техните очи той беше просто незащитен старец.
Мъжът докосна гърдите си, където лежеше силата на неговото божество. Сетне, когато първият враг се изправи насреща му, замахвайки с ятагана си, Кавана’ах съблече робата си. Протегна ръцете си, около които като лоза се беше увила пулсиращата и жадна за кръв мощ на неговия Бог. Тя му бе дадена от неговия единствен Бог – този, който беше свален от пиадестала си. Този, който беше низвергнат от същите хора, които отново започваха да го боготворят.
***
С последни сили мъжът насочи оръжието си срещу беззащитния старец, но в този момент врагът му свали робата си. Изпод дрехите му се намираше огромна кобра. Влечугото се надигна, отвори устата си, изплювайки срещу лицето му. Нещо, което моментално започна да го изгаря. Киселина.
Мъжът изпусна ятагана си и падна на земята в гърчове.
Останалите защитници прекратиха устрема си. Влечугото, чието огромно тяло, се беше увило около кръста и ръцете на врага им, се изду и доби колосални размери.
Дълбоко в себе си и четиримата знаеха, че минутите им бяха преброени.
***
Джерхан изрита неволно изпречил му се метален шлем, принадлежащ на някой от наскоро посечените защитници. Търсачът се доближи до седналия и доближил ръцете си една в друга пророк и го блъсна.
- Този път няма да си играеш с мен! Пребродих и претърсих целия проклет лагер и нито следа от никакво оръжие, а изгубихме двама от своите – Сабек и Меддек. Вече сме само трима. В начало, преди няколко месеца, бяхме тринадесет!
Пророкът стоеше все така с изписано блаженство по лицето си, сякаш нищо не се беше случило. Джерхан понечи да го удари отново, този път влагайки повече напрежение в мускулите си, но усети ръката на Мелхаба на рамото си. Търсачът обърна лицето си към нея и тя му се усмихна. Беше свалила бурката си и лицето ѝ бе добило това изражение, което винаги го караше да трепери. Това изражение, в което се беше влюбил по време на похода им.
- Остави го. Не виждаш ли, че медитира. А и... – тя кимна към пророка, който отново беше наметнал широката си роба.
- Ако имаш предвид кобрата, която крие, въобще не ме е страх от нея! – отговори и търсачът, слагайки ръка върху почиващия в канията си ятаган.
Изведнъж пророкът се надигна и се обърна право срещу предводителя на отряда. Макар да нямаше очи, Джерхан знаеше, че преподобният мъж се взира право в него и Мелхаба.
- Е, готов ли си за финалния етап от нашето пътуване? Готов ли си да срещнеш последната посока?
- Крайно време беше! – отвърна му с малко по-висок глас Джерхан.
Пророкът вдигна ръката си, правейки жест да го последват, след което тръгна директно срещу водния извор в центъра на оазиса.
- Както ти бях казал, в света има пет посоки. Не те излъгах.
- Да, и?
- Изслушай ме! Не се научи на търпение! Заради настъплението ви загубихте двама! Заради настъплението си ще изгубиш себе си.
- Не ми казвай кого още ще загубя, за да не погубя теб! – изкрещя отново търсачът и блъсна пророка.
Макар фигурата му да не беше съвсем слаба, тялото му литна настрани. Старецът се сгромоляса в пясъка, до сами брега на извора и започна да се смее тихо.
- Кое е толкова смешно? – попита Джерхан отново настъпвайки срешу него. – От началото на пътуването ти ни обеща отговори. Обеща ни свободата, а единственото, което стои насреща ни, са нови и нови загадки. Какво правим по дяволите в този оазис?
- Както знаеш, момчето ми, в света има четири посоки – изток, запад, север, юг. Когато хората се родят, израснат и се развият, рано или късно поемат по тях. На север към новите кралства, на запад към островните кралства, на изток към планините или на юг към пустинята. Питаш се коя е петата посока? Това е посоката, в която човек поема към себе си. Тази посока си самият ти и...
- Нищо не разбирам! – изкрещя Джерхан.
- Така е, защото никога не ме изслушваш до край. Кръвта ти кипи и търси отговорите, а сам не разбираш, че в живота понякога те идват сами!
- Но ти каза, че ние макар и тръгвайки на юг, ще търсим оръжието в петата посока. А сега ми казваш, че това съм аз...
- Петата посока е вътре във всеки човек. Хората, избиращи спокойния живот в отшелничество, в оазиса – те също са петата посока. Затова и търсим оръжието тук.
- И къде е тогава? Претърсих целия лагер!
Кавана’ах се изсмя гърлено отново. Сетне посочи извора.
- Нищо не е такова, каквото изглежда. Вече чувам звъна на тайното оръжие, вече виждам пътеката към него. Предстои ни последната битка. Предстои ни последният етап от търсенето. Ще дойдете ли с мен?
Пророкът се надигна и съблече робата си. Джерхан и Мелхаба видяха спокойно увитата и лежаща около тялото му змия и ахнаха. Брадатият мъж им кимна, след което скокна в извора.
Джерхан се обърна към спътницата си, неговата любима, единствената оцеляла от отряда им, изключвайки очевидно умопомрачения старец. А тя, вместо да му отговори, впи устните си в неговите. Целувката ѝ беше сладка, макар и да имаше вкус на желязо, заради разбитата по-рано, по време на битката, устна. Джерхан я прегърна. Бяха споделили толкова нощти в пустинята, бяха пропътували толкова мили в този прашен и обречен път, но според предводителя им краят наближаваше. Колелото се беше завъртяло. Нямаше как да обърнат спиците. Оставаше им единствено да го последват. Джерхан обаче нямаше да се раздели с оръжието.
Какво ли се криеше в дълбините на извора?
Изведнъж осъзна, че това място му е познато. Идеалният кръг на водата, симетрично разположените около нея палми. Но как? Беше посещавал много оазиси, но точно този – не. Все пак усещането, че и преди е бил тук, не го напускаше. Младият мъж се отърси от странните мисли, защото нямаше време за напразни размишления - беше дошъл последният етап от пътуването. Пътуването към себе си, както беше казал пророкът.
***
След като се гмурнаха в главния водоизточник на оазиса, спътниците осъзнаха, че той е доста дълбок. Плуваха известно време, докато се ориентират накъде да поемат. Водата беше хладна и освежаваща за изморените им и ранени тела. След известно време достигнаха дъното, където видяха почиващата ризница на Сабек, чийто труп все още не бяха открили. Наложи се да се върнат обратно, за да си поемат нов дъх. От пророка нямаше и следа. След повторното гмурване в извора, двамата осъзнаха, че всъщност животът тук е доста богат. Имаше различни видове риби, раци и водорасли.
Накрая те го откриха, малкия отвор в южната част. Макар въздухът, който бяха задържали, да им свършваше, те се разбраха без думи да продължат към него. Плаването през отвора ги отведе в подводен тунел, който сякаш нямаше край. На моменти Джерхан усещаше как вече изцяло губи въздуха си, сърцето му обаче биеше силно и нетърпеливо. Това беше единствената посока, той трябваше да се овладее. Плуваха и плуваха, сякаш цяла вечност, и накрая видяха плаха светлина на края на тунела. И колкото повече се доближаваха, толкова по-силна ставаше тя. Докато пореше вълните, Джерхан изведнъж осъзна, че зрението му не се изненадва от тази светлина, че сякаш е подготвено, пригодено за нея. Да, отвъд тази светлина имаше нещо повече, той беше убеден...
***
Излязоха на повърхността на някаква подземна галерия и първото, което направиха, бе да си поемат широко въздух. Мелхаба започна да кашля, докато изплюе погълнатата вода. Джерхан обаче се беше възстановил по-бързо и това, което мъжът видя, го накара да рухне.
Светлината в подземната галерия идваше от запалени на стените факли. Под първите стоеше пророкът, а в скута му беше тялото на младия Сабек. Змията, която преди стоеше увита около Кавана’ах, сега пълзеше по тялото на мъртвия войн, забила зъбите си в гърдите му.
- Какво, по дяволите? – попита с изумление търсачът.
Пророкът обърна невиждащите си очи към него.
- Не е успял да преплува. Явно е потърсил спасение в извора и макар, по ирония на съдбата, то да е тук, силите на младото му тяло не са се оказали достатъчни.
- Но... Какво прави твоето влечуго върху него и защо го изсмуква?
- В сражението си Лоста загуби силите си и сега трябва да ги възстанови. А какво по-хубаво от кръвта на млад и...
Джерхан се доближи и извади мокрия си бич, увит отстрани на колана му. Змията се надигна и изсъска.
- Не те съветвам. Никога не заставай срещу съдбата.
Думите на пророка бяха това, което спря Джерхан да замахне срешу съществото.
- Съдбата?
- Да, това е Лоста, античното божество на твоя народ. Тя символизира това – пророкът посочи татуировката, намираща се над лявата му гърда, която търсачът едва сега забелязваше. Илюстрацията върху кожата на мъжа представляваше змия, захапала опашката си, във формата на хоризонтална осмица.
- Отново загадки... – рече Джерхан, смръщвайки се.
Вместо отговор от страна на Кавана’ах, от единствения тунел, намиращ се след факлите, се чу пронизителен звук. Наподобяващ съскане, но и нещо повече. Сякаш нещо ревеше.
- Той усети присъствието ни.
- Кой е той? – изкрещя Джерхан и се обърна към Мелхаба, която се беше свестила след плуването, но въпреки всичко не изглеждаше особено добре.
Освен омаломощението, очевидно жената изпитваше и страх.
- Тръгни напред и срещни предупределението си – рече Кавана’ах.
Съзнанието на Джерхан помътня за пореден път. Всичките нови и нови загадки, които се появяваха, го затормозяваха. Мъжът усети умора в раменете, но най-вече в духа си. От началото на цялото пътешествие той беше влагал цялото си същество в експедицията, без особен резултат. Единственото, което оставаше след себе си, бяха мъртвите му другари. Въпреки цялото изтощение, сърцето му не спираше да бие лудо.
Мъжът подаде ръка на Мелхаба, която я пое с грубата си от мятане на ками длан. Джерхан грабна една от факлите и тръгна по коридора. Преди да поеме по тунела обаче, се обърна към пророка.
- Идваш ли?
- След малко. Лоста трябва да се нахрани.
Джерхан изръмжа и надигна рамене, след което тръгна към тунела, вървейки колкото се може по-бързо напред. Мелхаба обаче се движеше по-бавно и по-несигурно. На търсача му беше ясно, че е останал сам в този последен етап на пътуването.
Последен поглед към ширещия се пред него коридор. От него имаше само един изход. Джерхан се сепна. Как можеше да е убеден в това? Нима беше идвал тук и преди?
***
Въпреки първоначалния устрем, двамата спътници бяха забавили крачка по време на прехода. Това, което дори ги спираше на моменти, бяха случайно изникналите на пътя им кости, черепи и остатъчно снаряжение. Колко ли хора бяха правили опити да проникнат тук? И колко от тях бяха срещнали смъртта си? Миризмата на мърша се усилваше с всеки изминат метър в пещерата. Дори да изпълваше обонянието му, Джерхан сякаш беше свикнал с нея. Ароматите му бяха познати. Напрежението във въздуха и тягостното усещане за засилваща се опасност започнаха бавно и постепенно да се приплъзват в двамата търсачи. Тунелът имаше много разклонения, но Джерхан ги пропускаше. Вътре в него се засилваше чувството, че знае къде е. Съскането продължаваше да се чува ясно и отчетливо, сякаш съществото, което го издаваше, ги очакваше.
Джерхан спря и извади от пояса си последната епруведка опиум и я изгълта на един дъх. Веществото щеше да засили рефлексите му, но и щеше да хвърли мъгла над разсъдъка му. Нека така да е. Каквото и да ги очакваше, той трябваше да е готов.
***
Ако не беше опиумът, Джерхан със сигурност щеше да изгуби съзнание.
Краят на тунела започваше с огромна галерия, цялата напълнена с горящи факли. Пред него и Мелхаба лежаха равнини от черепи и кости, а накрая имаше нещо, за което и двамата не бяха чували, нито в ужасяващите приказки от детството, които родителите им разказваха, дори и в най-страховитите си кошмари.
Чудовището имаше тяло на човек, от което излизаха шест израстъка подобни на ръце, всеки от които държеше по един ятаган. Съществото беше голо и търсачите ясно и отчетливо виждаха люспестата му кожа.
"Обвивка" – осъзна Джерхан, вадейки Саламандъра.
Най-плашещото от чудовището обаче беше главата му. Беше огромна и наподобяваше тази на скорпион. Малките черни точици, които бяха очите му, се взираха в тях, но стойката на съществото оставаше спокойна.
- Последният пазител – чу се гласът на появилият се зад тях Кавана’ах.
- Какво е това? – попита с ужас Мелхаба, чиито треперещи ръце се насочваха към скритите зад дрехата ѝ ками.
- Това е Коприохед’ха – мисълта вече се беше появила в главата на търсача, още преди пророкът да произнесе думите си.
Съществото издаде пронизителен звук, наподобяващ съскане, комбинирано с писък. До ноздрите на спътниците дойде аромат на разложение.
- Последният паша обичаше не само екзотичните същества, но и кръстосването им с други, включително и с хора. Така той изобрети този метис, притежаващ ум на човек и тялото на полу-скорпион.
Опиумът изпиваше мозъка на Джерхан. В други случаи къдрокосият търсач би се спрял, за да измисли тактика, може би дори би избягал. Ситуацията сега обаче беше друга - пред него стоеше това отвратително същество, а зад чудовището вероятно се намираше това, което търсеха.
Джерхан се обърна към спътницата си и тя му кимна хладно. Беше готова, макар по лицето ѝ да се четеше уплаха. Тя беше с него, това му даваше увереност. Газейки костите на клетниците, загинали изядени от Коприохед’ха, Джерхан започна да настъпва напред.
Камшикът изплющя по посока на едната въоръжена с ятаган ръка. Краят му успя да се увие около острието. Джерхан дръпна силно и оръжието литна към него. Пътьом бичът се разтвори и ятаганът падна някъде в огромните камари от кости. Търсачът очакваше врагът му да се разяри и да нападне, но нищо подобно – създанието стоеше все така, сякаш в покой. Джерхан започна да го заобикаля. Главата на Коприохед’ха се движеше в сихнрон с него. Джерхан настъпваше, извадил ятагана и камшика си, бавно към последния пазител. Съществото се размърда. Тогава търсачът видя, че макар и от кръста нагоре да беше полу-човек, краката му бяха на същински скорпион. Нов внезапен плясък на бича и Джерхан успя да обезоръжи втората ръка на чудовището. Очите на война обаче се спряха към краката на създанието, което започна да се приближава към него. Погледът на търсача се върна към лицето на Коприохед'ха, където се четеше хищническо изражение. Чудовището беше по-високо от търсача с поне три глави. Цялото му внимание беше съсредоточено в него.
Идеалният момент за Мелхаба да нападне първа.
Камите литнаха срещу създанието, но вместо да се забият в тялото му, те се отблъснаха без да остават никакви поражения. Обвивката му беше твърда, но не и непроницаема. На светлината на запалените факли Джерхан виждаше местата, където хитиновата броня се свързваше. Точно там Мелхаба трябваше да удари с рапирата си. Ето защо се нахвърли срещу създанието.
Сякаш се биеше срешу четирима противници. Чудовището, предвид размерите си, беше мудно, а Джерхан – пъргав. При все това той имаше един ятаган срещу цели четири. Бичът му не беше толкова ефективен в близък бой. Остриетата се срещнаха. Отзад Мелхаба метна нови ками, този път ориентирани към лицето на Коприохед’ха. Съществото успя да избегне едната, но другата се заби в окото му и то изрева. Там, където камата беше потънала в меката материя, изби зеленикава слузеста течност. Джерхан настъпи с още повече увереност, а спътницата му влетя срещу създанието с рапирата си. С периферното си зрение търсачът видя как тя се е насочила точно там, където трябваше да е шията на сквернатата му глава.
Изведнъж Коприохед’ха се отдръпна рязко назад. Досега заровената му в костите опашка се стрелна и заби огромния си шип точно в гърдите на жената. Нападението му беше неочаквано. Шипът беше остър и дебел като сталактит. След като я беше набучило, съществото с лекота я вдигна и доближи до себе си, където ятаганите му я накълцаха и направиха на пихтия.
Джерхан, макар и с помътнен мозък, осъзна напълно какво се е случило и изкрещя. Ръцете му отпуснаха камшика отново, след което го стрелнаха към скветната опашка. Бичът се уви около нея, впивайки собствените си шипове около израстъка. Огромна вълна адреналин изпълни Джерхан, който обезумял от загубата на своята любима, се стрелна към Коприохед’ха. Търсачът имаше чувството, че ръката му ще се измъкне от ставата, толкова силно беше напрежението. Ето защо той се хвърли още по-напред, право в създанието. Един добре премерен скок и търсачът успя да избегне сечащите удари на четирите ятагана. Маневрата му беше осигурила нужното преимущество. Джерхан замахна със Сламанадъра и очакваше оръжието да разсече главата на създанието, но то стигна до средата и заседна там.
Мъжът се претърколи, избягвайки новата серия удари на ятаганите на противника му. Главата на чудовището се беше килнала леко настрани, а окото продължаваше да сълзи обилно. Джерхан прецени, че създанието е почти извън строя, но беше изгубил собственото си оръжие, така че нямаше как да го нападне. Единственото, с което разполагаше, беше бичът, който все още държеше опашката на чудовището.
Опашката! В съзнанието на Джерхан изникна отчаяна мисъл. Мъжът побегна назад, дърпайки камшика със себе си. Съществото, чийто разум съшо беше помътнен от получените рани, понечи да удари с жилото си по инстинкт, но Джерхан разчиташе точно на това и отпусна камшика си. Така шипът на Коприохед’ха се заби право в собствения му тил.
Мощен писък проряза галерията. Джерхан побърза да се претърколи по могилата от кости и да побегне към тунела. В същото време съществото се тресеше и гърчеше, образувайки въртоп от летящи черепи и кости в цялата пещера. Джерхан навлезе в тунела и едва не се препъна в тялото на пророка, който беше седнал в обичайната си поза за медитация. Търсачът изгуби равновесие и не успя да спре устрема си. Главата му срещна твърдата стена на коридора. Удар, достатъчен да го извади от съзнание.
***
- Доволен ли си? – за кой ли път попита Джерхан.
Въпросът му беше придружен с мощно изплющяване на камшика по голия гръб на Кавана’ах.
Пророкът издаде агонизиращ вик, но не отговори на въпроса.
- Проклет шарлатанин – изкрещя последният останал от експедицията търсач и изрита главата на коленичилия до него, кървящ възрастен мъж. – Появи се по земите ни, използва отчаянието ни, за да паразитираш върху надеждите ни за различно бъдеще. Поведе ни през огнените пустини, гонени от слугите на наместника; влязохме в битки с хора и уродливи създания, за да стигнем накрая до тук. Само ти и аз. В тази пещера, където няма абсолютно нищо. Подиграваш ли ми се?
Пророкът не му отговори.
Камшикът изплющя за пореден път.
- Какъв е смисълът да ти казвам каквото и да било, след като ти никога не ме слушаш? – проговори Кавана’ах, а устата му започна да се изпълва с кръв.
- Изгубих ги! Изгубих всичките заради теб! – продължаваше да крещи Джерхан.
Търсачът се наведе и хвана стареца за мишците, след което го удари в една от необятните стени на галерията. На няколко метра от него лежаха телата на Коприохед’ха и на Мелхаба, чието тяло бе изсъхнало след сблъсъка със скорпионската отрова.
След битката с чудовището и след като беше върнал съзнанието си, Джерхан се беше втурнал обратно към галерията. Бяха минали часове в търсене, ровене и лутане. Обещаното оръжие обаче го нямаше. В галерията нямаше нищо освен смърт. Отдавнашна и настояща. Това бе накарало Джерхан да премине границите на разума. Това го бе погубило.
Търсачът налагаше с часове, ту юмручно, ту с бича си стария пророк, чието тяло беше деформирано след всички удари. При все това старикът беше все още жив.
Смехът на Кавана’ах изпълни пещерата, а втренщен от дързостта му Джерхан пусна слабото тяло и се отдръпна.
- Блаженна глупост! Вие, хората, няма да спрете никога да се заблуждавате. Ти ме увери в едно нещо, Джерхане - че един човек в лудостта си може да промени времето.
Сетне пророкът се обърна към стената на галерията, която беше изрисувана с различни изображения.
- Виждаш ли тези пещерни рисунки, можеш ли да предположиш какво изобразяват?
Джерхан чак сега обърна внимание на драсканиците, които пророкът смело наричаше "рисунки". Търсачът се доближи с факлата си към стената, разглеждайки изобразеното. Илюстрованото му изглеждаше познато, но не можеше да го назове. Част от фигурките Джерхан разпона като човечета и в ръцете си те държаха странни неща, наподобяващи уреди.
В мозъка на Джерхан се появи думата "плуг", а след нея думата "нива".
- Какво, по-дяволите, е това? Нищо не разбирам! – рече той и удари с юмрук стената.
- Това, момко, е завръщането ти. Завръщането към себе си. Снощи луната беше в Меркурий. Идеално време за Лоста да захапе опашката си. Уви, ти унищожи този шанс.
След като изрече думите си, пророкът кимна към намиращото се на няколко метра от него разсечено тяло на кобрата, вече безжизнено.
- Не се отказваш май, а? – попита Джерхан и замахна с бича си отново.
Камшикът за пореден път впи шиповете си в голото тяло на Кавана’ах. Мъжът изохка тихо. Вече нямаше сили да стене. Торсът му се търкулна на земята. Гърдите му обаче продължаваха да се надигат и спускат, макар и по-бавно.
- КАЖИ МИ ИСТИНАТА, ПРОКЛЕТНИКО! – долетя викът на Джерхан, който се надвеси на слепия пророк.
- Истината е заровена дълбоко в теб и ти ще я научиш, но след като прекрачиш пещерата на земеделците.
- Земеделци? За рисунките ли говориш?
- Да, за тях – изхриптя пророкът. – Те изобразяват хора, които орат и сеят земя. Другото, което виждаш, са житни класове.
Макар думите да му бяха познати, Джерхан не знаеше значението им. Виждайки, че пророкът губи съзнание, той го разтърси.
- Продължавай!
- Едно време тука не е имало пустиня. Земите са били плодородни и хората са ги засявали. Обработвали са ги и са се изхранвали достойно. Единственото обаче, което е останало, е глупостта. Тя завладявали всички ви.
- И какво? Доведе ни тук, само за да ни покажеш тази рисунка и да ни обясниш тези неща?
- Не, доведох ви тук, за да изпълните предопределението си и да откриете себе си. Отговорите лежат отвъд тази стена, но само ако напоиш реколтата – само тогава тя ще ти даде плодовете, от които се нуждаеш.
Джерхан се надигна светкавично и се втурна обратно към тунела.
Върна се в галерията след десетина минути напълнил отново меха си с вода. Сетне се приближи до пещерната рисунка и започна да излива съдържанието на меха по нея. След като го изпразни, търсачът се отдръпна няколко стъпки назад. Неволно мъжът осъзна, че е правил това и преди. Минаха няколко мига, в които не се случи нищо.
***
Часовете се нижеха, а търсачът постепенно започваше да губи разсъдъка си. Рисунките започваха да губят контурите си, препоени с влага, от водата, която Джерхан сипваше ли, сипваше.
След поредния мех той просто се отказа. Юмруците му политнаха към стената, срещайки твърдостта им. След няколко удара ръцете му започнаха да кървят. Яростта на мъжа се засили още повече. Той извади ятагана си и започна да блъска с него по стената. След няколко удара острието се нащърби, а Джерхан го захвърли и продължи да удря по стената. С всяка секунда отчаянието му се увеличаваше.
Минаха още няколко минути и търсачът се обърна към лежащия Кавана’ах. Пророкът се подхилваше, макар и тихо. Дишането му беше хрипливо. След побоя животът му си отиваше, бавно и постепено.
- На какво се смееш, старче? Знаеш ли колко животи съсипа с брътвежите и измислиците си?
Кавана’ах продължаваше да се смее. Джерхан се доближи до тялото му и го изправи, след което го опря отново до стената.
- Казваш, че трябва да напоя реколтата ли? Тъй като вече се изморих да нося вода, мисля, че и твоята кръв ще свърши работа.
Сетне Джерхан извади единствената си кама, прибрана зад пояса на кръста му.
- Да имаш нещо да кажеш? – попита той пророка, докато опираше острието в шията му.
- Всички ние избираме пътищата си... – рече мъжът, но думите му бяха сподавени в поредната кашлица. – Често те идват от самосебе си и знаем кое е правилното. Ти също го знаеше, но завладян от нетърпението си притъпяваще рационалните си инстинкти. Замисли се за грешките, които допусна по време на пътуването. Всички хора, които загинаха, включително и любимата ти. Те са мъртви заради теб.
- Не е вярно! – изкрещя Джерхан, натискайки още повече острието.
- Едва когато пристъпиш в пещерата ще разбереш всичко.
Мислите на търсача го отведоха обратно до пътуването им. До всичките малки грешки, които беше допускал. До всичките пъти, в които беше губил контрол. До всичките моменти, в които не беше слушал инстинктите си. А тези спомени пораждаха у него огорчение и гняв.
Мъжът разпори гърлото на притиснатия пред него човек. В този момент усети някакво огромно облекчение - кръвта от разрязаната артерия шурна и заля стената, окъпвайки рисунките на земеделците. Пръските обагриха това, което трябваше да са житните класове.
Джерхан се отдръпна, ясно усетил трусовете в пещерата. Те бяха толкова силни, че той загуби равновесие и се сгромоляса. Цялата галерия започна да се тресе, а стената срещу него да се разтваря. От тавана започнаха да падат отломки и търсачът започна да пълзи в опит да избегне тези, падаващи опасно близко до тялото му.
Трусовете сякаш продължиха цяла вечност, но спряха изведнъж.
Джерхан се надигна. Срещу него зееше огромна дупка. Стената наистина се беше отворила. С последни сили търсачът грабна една от последните запалени факли в галерията и се приближи към мрачния отвор. Отвъд стената с рисунките се ширеше тайно помещение. Може би там беше оръжието.
В момента, в който Джерхан пристъпи вътре, спомените го заляха. Спомени, идващи от съвсем друг живот...
"Мъжът навлизаше в галерията бавно, но уверено. Пътят му назад бе постлан с труповете на защитниците на оазиса и пещерата. Гърбът му се превиваше от торбата, която носеше. Трябваше да ги скрие. Тези реликви на поробения от събратята му народ. Трябваше да ги скрие добре, защото те бяха мощно оръжие. Оръжие, което ако откриеха, щеше да им помогне да се освободят.
Много от съратниците му, пълководци на северните армии, нахлули в пустинята, го питаха защо просто не ги унищожи като останалите екземпляри, но той, притежаващ неимоверна и застрашителна власт, беше отказал подобно предложение.
Тези предмети представляваха историята, а тя беше над дребните конфликти. Тя беше и над големите войни. Историята трябваше да бъде съхранена. Да, той щеше да ги скрие в малката галерия. Да изгради непроницаема стена пред нея, чието отваряне да е свързано с различни гатанки и премеждия. Да, той щеще да постави охрана и в по-голямата пещера. Щеше да постави охрана и в оазиса.
Реликвите не трябваше да бъдат унищожавани. Те имаха стойност и щяха да останат за идните поколения. Векове напред, като богатство.
Главен пълководец Джаред Искартски, предводител на армиите на Сиена, най-голямата северна империя постави вързопа в центъра на помещението, поклони се леко и побърза да напусне.
Войните, кръвопролитията, желанието за богатство, земи и власт бяха едно – изкуството беше съвсем друго..."
Джерхан освети с факлата единствените предмети, намиращи се в малката пещера.
Там стояха оръжията, с които ще се пробуди народът към подготвяния бунт и битката за свободата. Странно, макар да не ги бе виждал в настоящия си живот, той ги помнеше от миналото си.
Те не бяха остри, нямаха отрова и не можеха да разрежат плътта на враговете или да раздробят костите им, но тези предмети имаха силата да разтърсят поробения народ на Парисия, да го надигнат и да го подготвят за заветната битка - бодран, томбак, дудук, ней, рик, дарбура, сантур, сетар, тамбура, баглама саз, уд и още толкова много. Инструментите, които създаваха музиката и песните на юга. Песни отдавна забравени, които новите поколения не помнеха и не знаеха, но песни, чиито мелодии щяха да пробудят поробените им души и да ги издигнат.
Сега, когато спомените от миналите животи на Джерхан го засипваха, той беше готов да нарами тези инструменти, да поеме по пътя през оазиса и пустинята обратно към поробена си страна. Там той бавно и постепенно щеше да върне всички към живот със силата на музиката.
Музиката, която вече сам чуваше и усещаше в себе си.
Мъжът прекрачи изхода на тайната галерия и влезе в пещерата, където се беше вихрила битката с могъщия Корпиохед’ха. Това сякаш се беше случило в предишен живот. В едно от хилядите прераждания на душата му.
Погледът на Джерхан се спря на покосената на две Лоста.
Колко пъти съдбата си беше играла с душата му. Преди завоевател, сега спасител. Каква ирония! Колко ли още завъртания на ролите беше планирала съдбата? През колко ли еднотипни и въртящи се цикъла щеше да премине историята, ако не я беше съсякал?
Сега предстоеше нова ера, която самият той щеше да наложи. Първо беше ред на революцията. После на прогонването на нашествениците. А сетне Новият ред. Без повече повратности. Без повече предопределения.
***
Няколко месеца по-късно различни хора от граничните земи на Парисия бяха започнали да се надигат и да възстават срещу поробителите. Местните хора бяха започнали да си разказват истории за странник, който се появявал от стан на стан, от сборище на сборище, от селище на селище, и който носел със себе си странна музика, която карала хората да забравят битието си и да се пробуждат. Да се съпротивляват и да отхвърлят сегашните култура, ценности и порядки.
Бавно, но постепенно мълвата се беше разраснала дотолкова че жителите на Парисия бяха започнали да очакват този човек. Странникът, носещ със себе си истории за миналото и носещ със себе си знамение, нужно на хората от юга да си припомнят кои са били и какви трябва да бъдат.
Същият този мъж беше пропуснат и от стражите на столицата, тъй като на външен вид не изглеждаше заплашително, защото Столицата бе твърде опорочена, за да е чувала за магичносвирещия странник. Те нямаше как предварително да знаят какво точно носи със себе си. Те нямаше как да бъдат предупредени и подготвени. Но те щяха да разберат едва когато музиката на юга се надигнеше в сърцевината, за да го освободи.
Завинаги.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил