Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Тя беше единствената жена-тореадор. Историята на този спорт не помнеше такъв случай. Не че историците имаха слаба памет. Летописците-историци прелистваха вековете напред-назад и не съзираха женски силует във фреските на този толкова жесток и обречен ритуал.
Жена-тореадор!
Господи, разумът просто отказва да приеме красноречието на този факт. То пък как звучи само – красноречие! А пък е тъжно и мрачно. Картина като на онези селски жени, седнали в оръжейния цех, препасали домашни престилки и вместо кромид, чистят дулата на оръжия. Хм, работа! Също работа като тази на тореадора. Тези тук галят метала вместо синовете си, а металът после убива синовете им. Препитание! Необходимо препитание за този край, измислено от по-големите синове на тези майки, образно казано, за да могат те с тези пари да хранят по-малките си синове. Децата си въобще и да гледат дома си. Онези пък галят бика, тичат срещу му, хем знаят, че той ще ги убие.
Странни и необичайни неща. Поразителни. Съзнанието отказва да ги приема за нормални. Но фактите, фактите си остават…
А наоколо земята е жадна за ласки, за обич, за песен…
Жените навиват резбата на гилзите, претеглят в шепа барута и го изсипват във фунията на патрона. Има нещо много ужасно в това! Господи, та тези шепи дават живот, а това желязо в ръцете им отнема живота.
Жените бършат смазката в дългия производствен цех, облечени с домашните памучни рокли, даже работни манти не бяха им дали, а само една престилка опасваше кръста им. Все едно като да са започнали да мият чиниите от обеда или са се опретнали да прекопаят градинката с фасула.
Толкова земя чакаше оран наоколо. Защо тия хора не работеха земята? Грамадни масиви от ябълки, бадеми и сливи пустееха. Оръжейният завод ги бе прибрал в сянката на подземието с по-високата заплата и с постоянната работа. Имаше ирония някаква тук, в този край, дето растяха преди розите и гюловото масло е разнасяло славата му, а сега младите момичета стоят до фрезите и струговете, ръцете им миришат на машинно масло, а в пръстите им вместо трънчетата от розите се забождат бодлите на стружките.
Имаше голяма пародия тук в този славен край, където открай време вирееше лавандулата и вместо стръкчета от нейната миризма да ухаят между дрехите, в гардеробите лежаха сглобени пистолети и пушки, изнесени на части от шир потребата.
***
Затворена в кръга на арената жената обикаляше, затичваше внезапно, вкопчваше се в оградата, стъпила на ръба, малко по-високо от пясъчната арена.
Стискаше решетката. Разтърсваше я, за да си вземе свободата, да извие желязото, да се промуши през обръча на решетките – навън, навън, навън.
Те не помръдваха.
Отново се втурваше към оградата. Коляното се вдигаше високо, за да може със стъпалото да се отблъсне от ръба на еднометровия циментов постамент. Силата, равна на вложената ярост, я изтласкваше обратно, премяташе я във въздуха и тя падаше назад, но винаги на крака. И винаги в центъра, по-далеч от опашката на побеснелия звяр.
Сега арената бе празна. Скамейките отстрани пусти. Само след час там щяха да заблестят дрехите на техните достолепия. Римските владетели щяха да наместват властническите си кореми по седалките и да диплят полите между краката си.
Тя огледа пространството – отникъде пролука да се измъкне. Впери поглед в една птица и тя за кръжи над нея, привлечена от окото на арената. Жената се загледа в крилете ѝ и помисли за миг как може да се измъкне от тук като птица. Птицата отлетя. Онова огънче помръкна и тя се прибра в стаята. Умът ѝ работеше само в една посока: как да излезе от обръча. Бяха я натикали в ръцете на гладиаторите. Най-главният я беше съзрял някъде сред хората и наредил да я затворят в двореца, за да я има за себе си, както казваха приближените му тук, да забавлява ума му. От къде ѝ измираха толкова забавни сюжети, скечове, шеги, откъде – чудеше се най-главният още когато я бе откроил сред множеството и я прибра в двореца. Не може у една жена да има толкова акъл, разсъждаваше най-главният, заключвайки свободата ѝ с позлатени катинари.
Гладиаторите искаха забава, зрелище, опиянение. Когато това не ставаше, жестокостта им огъваше часовете на деня. Искаха шега за закуска, весел омлет за обяд, шарена сол за вечеря. Думите ѝ обаче взеха да запират някъде, усмивката ѝ се скри, не можеше да живее в затвор. Тогава римските владичества решиха, че им принадлежи тялото ѝ. О, как ненавиждаше тя изпотените им ръце и онази похотлива лой, полепнала по очите им, размазаните усмивки и разплутия израз на лицата им. Пристъпяха към нея с намеци – лакоми и противни, идваха директни – нахални и грозни. Тя ги отблъскваше с поглед.
Тогава най-главният нареди да я затворят в стаята на тореадорите. Теодора гледаше как момчетата навличат пъстрите дрехи, с които да привличат биковете. Слушаше мъжките им разговори. Опитваше се да вникне в психологията им – как с любов говорят за животните, които след миг щяха да преследват с копия. За оцеляването им мислеше.
- Неспокойни са днес.
- Може да е от времето.
- Усещат промяната.
- В какъв смисъл?
- Виж барометъра.
Онзи не му обърна внимание.
- Бъди внимателен! – последва съвет.
- Какво искаш да ми кажеш?
- Нищо… - гласът му потъна в спомен и само докосна следата от раната, дълга колкото панамския канал, както обичаше да се шегува, когато отмина болката.
***
Момчетата се разпсуваха. Теодора затвори очи. Коридата беше започнала.
Влетяха с носилка, върху която лежеше намушкан тореадор. От корема му хвърчеше фонтан, а пръстите му притискаха болката. Крещеше и той. После изнесоха и втория тореадор. Теодора погледна през пролуката. Върху гърба на животното стърчаха няколко пики. Разярените рога на бика тичаха напред. Изнесоха следващия. Колко момчета останаха? Затърсиха петия тореадор. Публиката ревеше, както и животното. То се мяташе на арената, а отсреща, в тая изправена на крака човешка маса се търкаляше присвит на кълбо страх, напрежение, кратък възторг, смлян от ужаса. Фитилът на тази омотана топка бе вече запален в търбусите на жадните за зрелище. Тя гледаше през процепа и си представяше как се търкаля огнивото в огромните им провиснали кореми и как това екзалтиращо нещо ги кара да крещят една октава по-високо, почти като ревящото побесняло животно. То препускаше и се тресеше, разярено от болката, от мощните ревове, които го обграждаха отвсякъде, и то не можеше да намери проход в тясното пространство, както и да се извърташе, не можеше да намери мястото, откъдето да излезе.
***
Търсеха петия тореадор навсякъде. Трябваше да излезе на арената. Беше негов ред. Къде се спотаи това момче, гневеше се най-главният. След няколко мига напрежението щеше да спадне и в публиката щеше да клекне пак предишната апатия. Трябваше да има още екзалтация, и още, и още. Да ги държи изправени на крака, ревящи с кръвожадни гърла поне още половин час… Къде избяга това момче? Публиката беше жадна за зрелища.
Тогава на най-главния му хрумна да облекат Теодора в мъжки дрехи. Избутаха я почти насила в затворения кръг и изхлузиха въжетата от рогата на бика. Той побягна насреща, но след миг спря. Странна миризма влезе в ноздрите му. Не беше онова нещо, което го дразнеше преди до такава степен, че го караше със сляпа сила да се хвърля насреща му, само и само да го отмахне. Заби предните си крака в земята и сам се запъна на място. Жената тръгна към него. Тръгна ей така направо, като държеше свития плащ под мишница. С нея заплува и оная миризма, по-различната, която бикът бе уловил с ноздрите си. Той стоеше объркан насреща ѝ. Гледаха се и тя вървеше. Миризмата се приближаваше – мека и приятна. това усещаше животното. Публиката стихна, съвсем замря и се чу как някой страхливо се изкашля, но бързо затули устата си с ръка, като да не би след звука да се сипне лавина. Може да беше оня тореадор, дето се скри.
Теодора хвана бика за рогата, както щяха да напишат в пресата. Щампата обаче си беше чиста истина, защото Теодора пред очите на всички наистина погали животното. То – наплашено и несвикнало – отскочи. Наведе глава и изотдолу погледна жената. Тогава се видя червеното в очите му. И тя в този миг съвсем несъзнателно отпусна ръце и онова парче плат, дето дремеше под мишницата ѝ, се разгъна и като завеса падна до нея. Като преграда, помисли си тя, но то не стана така. Животното по навик се настърви от червения цвят, настръхна и засъбира от място сили, за да се втурне. За секунда очите ѝ се спряха в ръба на оградата, там, където бе скачала много пъти, за да докопа железата, сякаш можеше с ръце да ги изкриви и да се промуши през тях на свобода. Реагира бързо и скочи там. Бикът, намушкал червения плащ, продължи да обикаля в кръг. Мяташе се побеснял, като да може да отхвърли от себе си двете забучени копия, забити отпреди. После усети пак онази миризма – мека и топла, и спря до мястото, където висеше Теодора. Тя се сети да издърпа копията. Публиката се изправи на крака и не знаеше как да реагира. Пружината ѝ беше навита за друго. Неколцина освиркаха мига. Бикът направи три-четири кротки крачки, почти като опитомена кобила, и с наведена глава тръгна към червения плащ, сякаш искаше като ранен човек да се наметне с него. Публиката стоеше все още права и зяпнала. Напрежение, страх и смях напираха да избият у Теодора. Помисли, че така вече ще може да излезе от тук, от този римски затвор, в който две години я държаха гладиаторите. В тоя миг видя страничната вратичка отворена. Поклони се и излезе бързо. Чу след себе си ръкоплясканията.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил