Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
- По мое време имаше много като него – каза Емануеле, приглаждайки оредяващата си коса. Подръпна от накъсяващата си пура „Короджо” и както винаги се вгледа продължително в пушека. За момент забрави за заобикалящите го събеседници и се вгледа в хоризонта, заслуша се в тихото плискане на морските вълни и се зачуди какъв щеше да е животът му извън Палермо. Истина бе, че градът си имаше своите предимства. Топлият климат, хладината на вечерния бриз и може би полъхът на историят, бяха от дребните удоволствия на стария сицилианец. До болка свикнал с тях, Емануеле не мислеше за скорошно преместване. Вярно, през деня на пристанищния кей, който той обожаваше, беше истински ад за търсещия спокойствие. Навсякъде гъмжеше от туристи и досадни хлапета, които създаваха шум, какъвто той мразеше дори повече от безоблачната вечер.
Не можеше да се отрече, че дните на Емануеле Монтоло минават като точно премислен ритуал. Всеки следобед, точно в деветнайсет часа, той идваше на кея, наблюдаваше свечеряването, а после оставаше почти до полунощ, само за да се наслади на странния покой на морето. Не бе единственият. Още трима италианци споделяха копнежите му по тишината на водите и мълчанието помежду им често се превръщаше в открити и дълги разговори за превратностите на съдбата и болката от погрешните избори, които може да направи човек.
Не и този път. Тази вечер Палермо казваше повече, отколкото те можеха. Емануеле продължаваше да пуши и да гледа как димът се слива с въздуха. Навярно това бе грешно, но точно сега на него му харесваше.
- Свестен човек беше ненормалникът! – чу някъде, близо до себе си.
- Кой, Матео? – отговори друг.
- Шефът на оная западнала корабостроителница, помниш ли го?
Емануеле се обърна към останалите. Днес всички бяха тук и той предположи, че е заради затъмнението. Старият му приятел, Матео Павароти, обясняваше нещо за загиналия капитан на оня киселяк Джузепе, който толкова мразеше дъжда. „Всеки със своите странности” – често казваше баща му навремето.
- Не беше катастрофа – обади се той.
- За какво говориш? – отвърна Матео.
- За шефа на корабостроителницата. Капитана. Говори се, че са го убили.
- Я млъквай! Кой ще посегне на тоя динамит? Казвам ви, в катастрофа умря нещастникът! – намеси се Алберто, малко по-възрастен от Емануеле. Той винаги държеше на своето и сега бе все така трудно да му докажеш обратното, щом вече си е втълпил нещо.
- Ти пък откъде знаеш? Нали беше в Пулия по това време? – тросна се Джузепе.
Алберто беше роден в Пулия и все повтаряше, че болната му майка е все още там и трябва да се връща често, за да я вижда. Но отдавна никой не му вярваше, защото бе прекалено стар, за да е жива. Но и никой не му противоречеше.
- Слушай ме какво ти говоря, по дяволите! Тоя тип мразеше колите, даже всичко, което се движи по суша. Моряк беше, да му се не види! Съмнявам се, че е можел да шофира.
- Нали затова е катастрофирал, старче! Съвсем си се побъркал! – извика Матео.
- Кой се е побъркал, пияницо?
- Чакай ме... – тих и мелодичен глас се разнесе в простора, така че почти ги омагьоса.
Четиримата старци се спогледаха един друг, очаквайки някой да се разсмее гръмко, макар да знаеха, че никой от тях не го е казал.
Джузепе се загледа в морето, а Алберто се взираше объркано в земята, държейки ръка на челото си.
- Какво замълчахте сега? Аз нищо не чух.
- Млъкни, Матео! – провикна се Емануеле. Прохладният бриз лъхаше успокояващо в състареното му лице, но той не мислеше за него. Вече не. Гласът, който чуха, му бе познат, но не можеше да си спомни откъде. Можеше да се закълне, че го е чувал някъде, докато баща му бе все още жив. Струваше му се толкова отдавна, че спомените бяха избледнели, макар болката още да звучеше в ума му, постепенно отстъпвайки място на гнева. Мисълта, че той бе отказал да се бори бе дори по-болезнена от смъртта му.
- Чувал съм я и преди – беше Джузепе. Току- що беше запалил пура и издиша толкова силно, че около главата му се вдигна облак от дим.
- Къде? В пекарната ли? – ухили се Матео.
- Тук, на кея. Имаше една легенда...
- Пфу, легенди! Тоя пушек не ти понася.
- Истина е, мамка му! Капитанът все повтаряше, че я е виждал.
- Кой? – любопитството на Емануеле беше запалено.
- Духът на русалката. Преди няколко века живеела във водите около бреговете на Палермо. Убила повече от трийсет моряци и изведнъж просто изчезнала. Хората мислели, че всички са мъртви заради морска болест, но някои знаели истината...
- Сериозно, старче, остави пурата и спри да дрънкаш глупости – изсмя се Матео.
- Как ги убивала? – попита Емануеле, без да обръща внимание на шегите на другите.
- Показвала им страховете. Тези, които никой не признава. Не можели да издържат – обади се Алберто.
- Теб от какво те е страх, Алберто? Да не разберат, че си луд? – отвърна Матео и изсумтя подигравателно.
Тримата старци прихнаха в дружен смях. Всички без Емануеле. Той се заслуша в шума на морето за последен път, обърна се и тръгна бавно към дома си, голямата къща, в покрайнините на Палермо.
- Къде тръгна, Монтоло? Да не се уплаши?
- Засрами се, приятелю, на години сме вече...
Не се обърна. Остави ги да говорят. Това бе, което можеха най-добре.
Не и той. Имаше твърде много неща и които искаше да каже, но човекът, който трябваше да ги чуе, не можеше.
Вървейки той усети разстоянието между себе си и цял един друг живот. Гласовете, които бе оставил някъде зад себе си, заглъхнаха и го оставиха сам, с новата действителност, с която му ставаше все по-трудно да живее.
***
- Знаеш ли, че тук някъде има свещ, която изпълнява желания? – гласът беше мек, Емануеле почти го беше забравил.
- Тук някъде е, виждал съм я.
- Тогава ми помогни да я намерим, мисля, че я оставих на онази лавица.
1959 година. Спомни си този ден. Беше май или може би юни. Слънцето грееше толкова ярко, че завесите трябваше да стоят спуснати и макар тогава той да обичаше сумрачните следобеди, онзи ден бе един от най-щастливите в живота му.
Баща му, тогава едва навлязъл в средната възраст, трескаво пребъркваше прашасалите шкафове в търсене на въпросната свещ. Тогава Емануеле не разбираше защо тя е от такова значение, но и не питаше. Старият Антонио Монтоло не беше от хората, които обичаха да отговарят на въпроси, особено за личните му странности или пък вярванията. Много малко хора го разбираха, и все по-малко опитваха.
- Знаеш ли, остави я. Ще я потърсим някой друг път.
- Но аз имам желание.
- Ела – поведе го към балкона, прокашляйки се шумно.
Когато слънчевите лъчи огряха лицето му, Емануеле започна да примигва, свеждайки глава.
- Недей.
- Но аз...
- Никога повече не го прави. Не прогонвай светлината, защото накрая ще ти остане само тя. Един ден ще се окажеш в една безкрайна вселена от мрак и само тя ще може да те спаси.
- Какво означава това, татко?
- Означава, че трябва да цениш даровете Господни. Бог може да не дава добър живот на всекиго, но ни е оставил цял един свят, пълен с блага, които никой не може да ти отнеме. Например начина, по който вълните блестят, огрени от Слънцето или волността и безгрижието, с които чайките се реят в синевата. Кажи ми, дори да си беден и злочест, можеш ли да останеш нещастен, когато станеш свидетел на всичко това?
Емануеле много добре помнеше тръпките, които го побиха в онзи момент. Имаше някакъв скрит замисъл, някаква магия в тези думи, но тогава той не можеше да я разбере. Почти подскочи, когато чу крясък на птица. Баща му се усмихваше.
- Чуваш ли я, сине?
Поклати глава.
- Това е песента на Юга. Това е Италия. Заслушай се и ако я усетиш истински, имаш всичко...
- Но ти каза, че има и още нещо. Нещо извън границите на видимото. Винаги си казвал това.
- Невидимото е болезнено. Не всеки има смелост да повярва в него, но и не всеки има достатъчно сила, за да живее със знанието за него. Обикновеното е безплатно. Можеш да се докоснеш до него, когато поискаш, и няма да ти струва нищо. Но за да бъдеш част от Другия свят, извън пределите на окото, трябва да заплатиш със собствения си избор. Трябва да избереш дали да бъдеш различен или просто част от останалите.
- Ти какво избра?
- Не знам. Може би съм като всички други. А може би не.
Погледна Емануеле право в очите и му се усмихна топло.
- Важно е само какво ще избереш ти?
- Но как да разбера дали съм различен?
- Трябва да го почувстваш – въздъхна и пак се вгледа в небето. – А сега върви да ми донесеш бинокъла. Мисля, че в далечината има ято прелетни птици.
Емануеле бе направил едва няколко крачки, преди да чуе гласа на баща си отново:
- И, сине? Ако някой ден се почувстваш различен, ако си усетил връзката си с Другия свят, ела при мен, където и да съм. И ми кажи. Ще го направиш ли за мен?
- Да. Обещавам, татко, ще ти кажа...
***
Събуди се, облян в пот. От години не беше сънувал, а този ден бе почти изтрит от съзнанието му. Толкова години... Толкова много спомени, а само този успя да изплува.
Стана и се погледна в огледалото, невярващ на очите си. Беше толкова състарен, толкова отпаднал. Вътрешно знаеше, че вероятно не му остава много и се измъчваше, защото също като баща си, не искаше да се бори. Бе толкова уморен, че дори въздухът му натежаваше.
Но не това беше краят. Той нямаше да настъпи, докато не се почувстваше връзката. Промяната. Нямаше да си отиде от този свят преди отново да чуе песента на Юга.
***
Бе шест часа сутринта и на кея бе пусто. Нямаше почти никого, освен шепа моряци, отвързващи въжето на лодките си, готвейки се да отплават някъде. Може би щяха да се върнат, а може би не. Емануеле въздъхна дълбоко и за пореден път се заслуша в шума на морето.
- Красиво е, нали? – чу глас зад себе си. Обърна се. Беше млад мъж, на не повече от четирийсет години, който го гледаше с усмивка.
- Без съмнение. Какво ви води насам по това време?
- Мога да ви попитам същото.
- Аз съм просто старец, който няма друго удоволствие освен да наблюдава водите на Тиренско море. А вие кой сте?
- Италианец. Да кажем, че сега съм тук поради същата причина. Морето. Според повечето хора няма по-добро място в цяла Сицилия от пристанището на Палермо.
- Затова ли сте тук толкова рано?
- Заради това и една легенда.
Емануеле го погледна въпросително.
- Знаете, за духа на русалката.
- Мислите, че е истина?
- Не, мисля, че хората обичат да си чешат езиците, но си струва да видиш откъде идват всички тези глупости, нали?
- Кой сте вие?
- Казах ви, най-обикновен италианец, от Рим.
Емануеле въздъхна и се засмя.
- Добре, италианецо, ела с мен, за да ти покажа „откъде идват всички тези глупости”.
Непознатият се разсмя и тръгна послушно след него. Минаха покрай пекарната на Джузепе и няколко антикварни магазинчета, които Емануеле обожаваше. Дребните антикварни вещи бяха една от маниите му.
Малко преди изгрева вече се намираха пред старата корабостроителница на покойния капитан. Непознатият изглеждаше объркан.
- Това място беше като втори дом за него.
- Кой?
- Един от потенциалните жертви на твоята легенда. Казват, че е умрял в катастрофа, но никой не го вярва.
- А вие вярвате ли го?
Старият сицилианец се обърна към събеседника си и го погледна сериозно.
- Не знам в какво вярвам, докато не го видя.
- Защо ви е нужно да го виждате? Имам предвид, почти целият свят е изтъкан от неща, които няма как да видиш. Ценностите, религиите... всички те почиват на практически невидими неща. Може и да ги няма, но какво ви пречи да вярвате в тях? Така е по-интересно.
- Тогава защо си тук, италианецо? Можеш да вярваш и от Рим. Щом знаеш, че не можеш да я видиш, защо си тук?
- Защото искам да опитам. Пък и винаги съм искал да видя Палермо.
- И когато Луната пламне в изгрева... – тих, почти заглъхващ глас отекна някъде зад тях.
- Чухте ли това?
- Опасявам се, че да.
- Възможно ли е...
- Ще пиеш ли чай с мен, италианецо? – попита.
- Но аз...
- Какво? Ще откажете ли на горкия самотен старец?
Нямаше нужда от повече думи. По това време на сутринта единственото отворено кафене беше на съседната улица и двамата вървяха без да кажат и дума. Емануеле знаеше, че има нещо. Знаеше, че това е може би единственият му шанс да се изясни със самия себе си, но и бе уплашен. Това беше първият път, в който се сблъскваше с нещо различно от реалното. И то само за една вечер.
А може би и неговият час бе дошъл. Навярно беше дошло времето, когато той трябваше да си тръгне и Бог беше решил да му покаже Другия свят.
***
В кафенето нямаше никой друг. „Италианецът” интензивно бъркаше чая си, взирайки се някъде в пода.
- За какво мислиш?
- Знаете за какво. И вие го чухте.
- Може да е била някоя жена, може да е било всичко.
- Но не беше всичко. Беше духът на русалката.
- Какво ви кара да сте толкова сигурен? Нали казахте, че това са глупости?
- Мисля, че духът на баща ми се опитва да се свърже с мен. Преди няколко месеца чух тази легенда и реших, че ако това е истина...
- Значи не си луд.
- Именно.
- Как умря баща ти, италианецо?
- Предозиране на хапчета. Инцидент. Поне всички мислехме така, докато не се оказа, че се е самоубил. Беше ужасно. Беше се отказал от всички, които го обичат. Вярно, имахме проблем с парите, но щяхме да се справим...
- Моят баща умря от рак преди двайсет и две години. Можеше да се оправи, но отказа да се лекува. Знам как се чувстваш – сподели Емануеле. И наистина знаеше. Когато някой толкова близък за теб човек доброволно се откаже от живота, нямаше как да не се почувстваш предаден и изоставен.
Следващият час премина в мълчание. Но и не бяха нужни много думи. Сега за Емануеле непознатият бе почти приятел. Изгубен като него.
- И когато Луната пламне в изгрева... – отново онзи мелодичен женски глас.
- Това е тя – извика Италианецът.
- Почакай!
Но бе късно. Той вече бе излязъл от кафенето и тичаше към кея. Емануеле тръгна бавно след него, виждайки как Слънцето бавно се прокрадва към хоризонта. Зараждаше се новия ден. Изненада се колко бързо стигнаха до пристанището. Но то не бе същото. Лодките, които до скоро спокойно се полюшваха по водата, бяха във въздуха, а водите на Тиренско море се бяха издигнали като водопади над земята, очертавайки тялото на млада жена с дълга руса коса и рубиненочервени очи. Нежната ѝ, красива песен изпълваше простора и превръщаше мястото в една съвсем различна вселена. Вселената от мрак? Или от безкрайна светлина? Емануеле не знаеше. Стоеше безмълвен пред всичко това и чакаше съдбата си.
Но какво щеше да стане, ако умре? Щеше ли да бъде изправен пред Страшния съд и заслужаваше ли нещо такова? В ума си започна да отмерва всяко грешно нещо, което някога е правил, а картината пред очите му се променяше все повече. Водата придобиваше най-различни форми, а песента ставаше все по-омайваща.
- Вярваш ли в мен? - каза русалката.
Емануеле мълчеше. Бе останал без думи.
- Вярваш ли в мен?
- Да. Вярвам.
- Вярваш ли в себе си?
- Да. Вярвам. Вярвам, че съм различен.
- Готов ли си да носиш бремето на Другия свят? Ще го отнесеш ли в отвъдния?
- Да. Готов съм.
Старецът усети как се изпълва с живот до последната мембрана на тялото си и после остави Невидимото да спусне завесата си пред очите му.
***
Когато се опомни, още бе на пристанищния кей. Около него беше пълно с хора, чуваше радостната им глъчка. Всичко изглеждаше нормално. Лодките бяха все така на мястото си, моряците пак ги отвързваха и потегляха в морските ширини. От непознатия италианец нямаше и следа. Емануеле се запъти отново към дома си, за да изпълни един отдавна отлаган дълг.
***
„Скъпи татко,
Мина прекалено много време от последния път, когато съм се обръщал към теб. Още помня обещанието си и пиша това, за да ти кажа, че почувствах Промяната. Вече знам, че съм различен, и светът на Обикновеното все пак не е бил за мен.
Знам, че съм греховен като всички и че някой ден ще бъда съден наравно с тях. Затова не се оправдавам и не искам да бъда оправдаван. Знам, че имахме много време заедно, но на мен ми се стори твърде малко и сега, когато те няма, съм самотен. Не защото съм стар и уморен, а защото няма с кого да споделя старостта си. Знам също, че всеки прави грешки и рано или късно всеки си плаща за тях. Не искам да знам обаче за твоите грешки, защото за мен ти беше най-добрият баща, за когото може да мечтае едно момче, един мъж, един старец. Искам да знаеш, че винаги ще помня дните, прекарани в разговори, а дори и в работа. Винаги ще помня топлата ти усмивка, добрите и лошите ти съвети.
И винаги ще помня смъртта ти. Винаги ще помня как се отказа да живееш и как си отиде без да се сбогуваш. Но и защо го направи.
Искам да знаеш, че уважавам избора ти. Защото винаги съм те обичал, сега също те обичам. И ти прощавам.”
Няколко часа по-късно зацапаният лист хартия бе оставен да се носи по морските вълни. Не в бутилка, а просто така, във водната шир, където да потъне, после да се разпадне и накрая да стигне до получателя си.
Старият сицилианец отново се отправи с бавни стъпки към дома си, докато сълзи на носталгия по изгубеното време премрежваха погледа му.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил