Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Последните лъчи на слънцето се отразяваха в морето и Казей бавно потъваше в мрак. Пристанището запустяваше, сергиите затваряха, като търговците прибираха стоката си. Улиците все повече се изпразваха, а светлините в кръчмите бяха единствените признаци на живот. Ревът на морето отекваше в притихналия град.
Молер бе застанал с гръб към вратата на кабинета си и гледаше към пустеещите улици. Настъпила бе смяната на Нощните остриета. С началото на пролетта се забелязваше ръст в криминалната активност на града, което караше сенешалът да вземе необходимите предпазни мерки. Едновременно с това великият магистър му бе заръчал да наблюдава лихварите през следващите няколко дни. Няколко хипотези му минаха тогава през главата, но си бе замълчал. Ако магистърът искаше съвет, щеше да поиска.
В коридора се чу шум от тихи и бързи стъпки, което накара Молер да се откъсне от мислите си. На вратата се почука рязко. Сенешалът ги покани и в кабинета се озоваха Шонуз и неговата калфа Валера.
- Познато ли ти е името Амину Сандрос? – запита домакинът.
- Лихвар и търговец. Миналата година имах заповед да го следя – гласът на новодошлия бе дрезгав и уморен. – Не преминава границата, влиянието му е ограничено.
Това бе вярно, но от тази зима насам Молер бе наясно, че Сандрос дава заеми и на благородници от Кай Ун – нещо нетипично, съдейки по факта, че градовете трудно намираха общ език.
- Тази нощ ще го следите отново. Искам да ми докладвате утре по обяд какви клиенти са идвали при него. Не се колебайте да извикате подкрепления, ако напрежението ескалира.
- Разбрано – Шонуз и Тал се поклониха и излязоха от кабинета на сенешала.
Нощта се бе спуснала над Казей, когато излязоха от сградата на Нощните остриета. Изградена от гранит и потънала в сенките на близките до нея високи постройки, хората почти не я забелязваха, въпреки това винаги я заобикаляха. Шонуз и Валера се насочиха към търговската част на града, където се намираше Сандрос. Мястото бе познато на старшия шпионин, но съвършено ново за Валера. Досега тя винаги бе оперирала около пристанището и покрайнините на Казей – места, напълно удачни за ученици. Малко преди да достигнат целта си Шонуз поведе ученика си към една тясна уличка.
- Сандрос прави сделките в покоите си – започна старшият, докато си оправяше инструментите за катерене. – Сградата, която ще наблюдаваме, има понякога часовои около и пред входовете. Нагласи ли си приспособленията?
- Да.
- След мен тогава.
Започнаха да изкачват бавно и безшумно невзрачната странноприемница. Шонуз знаеше, че стражи никога няма да дойдат, ако някой ги види – по стаите имаше само пияници и проститутки.
Оказа се, че покривът бе масивен, което бе добра новина за Валера, която нямаше много опит във високите здания. Двамата огледаха околността – на останалите покриви не се забелязваха признаци на живот. Шонуз поведе калфата към другия край на покрива, където диагонално се виждаха покоите на Сандрос. Инстинктивно погледнаха надолу – само двама ниски и набити пазачи стояха пред входа.
В единствената стая, която имаше светлина, беше възрастна дама с тъмно зеленикава туника, която спореше с лихваря. Шонуз я позна – това бе съдържателката на публичния дом „Розовата къща“, който се намираше в самия център на града. Двамата продължиха да спорят още четвърт час, когато най-накрая дамата получи желания плик. Следваха няколко търговци и моряци, които бързо приключваха срещите си с него. След около час бездействие вратата на покоите му се отвори. Вътре бе въведен Леонар Илвас – изгнаник от съседния град Кай Ун. Двамата шпиони се спогледаха – това бе новина. Лихварят веднага подаде плик на високия мъж, като двамата говореха около половин час. Накрая Илвас се поклони и тръгна, като Сандрос остана отново сам.
- Да го проследя ли? – прошепна Валера.
- Не. Остани на пост.
След изгнаника клиентите продължиха да влизат в покоите на Сандрос. Шонуз се учуди от нестихващия брой хора, които идваха при лихвария – търговци, моряци писари, дори и ковачи. „Молер знае нещо по въпроса“ – реши старшият шпионин. Около един час след излизането на Илвас на вратата се почука, като един от пазачите му влезе и представи госта. В стаята се озова огромен мъж с бръсната глава и сива туника. Въпреки далечината двамата шпиони много добре видяха четирите ониксови пръстена, символи на аристокрацията в Кай Ун. Двамата разговаряха приятелски сякаш обсъждаха ежедневни теми. Благородникът от съседния град подаде на Сандрос овален пакет, чието съдържание остана загадка за двамата шпиони. Лихварят радушно го прие и отиде до личния си сейф да го остави. След това двамата напуснаха импровизирания кабинет.
- Проследи го, докъдето можеш. Не се прави на герой, аристократът може да има свои очи наоколо. Ще наблюдавам.
Валера кимна и заслиза надолу. Когато усети твърда земя под краката си, се освободи с ловки движения от инструментите си за катерене. Досега не бе следяла човек с толкова благородно потекло, но вече бе калфа – трябваше да може да оперира и в градски условия. Успя да види как благородникът продължава по улицата, водеща към площада на трите Божества. С тихи стъпки тя се сля с тъмнината и продължи да го следва. Стражите от другата ѝ страна бяха заети със Сандрос, затова се съсредоточи изцяло върху обекта си. Валера се зачуди как може чужд благородник да се разхожда без охрана в града, особено през нощта. Това я накара да бъде още по-внимателна, защото си спомни съветът на учителя ѝ. На самия край на улицата тя усети движение. Погледна нагоре – Шонуз бе там и хладнокръвно наблюдаваше благородника, който все така крачеше бавно и необезпокоявано. Когато се озова на самия площад, лунната светлина даде шанс на Валера го види по-добре. Калфата спря за момент, скрита в сенките, и изчака да види накъде ще поеме чуждоземецът. Тогава тя усети стъпките. От съседната улица изникна тъмен силует, насочен право към аристократа. С един-единствен удар той повали мишената си и и измъкна малък предмет от туниката му, който тя не успя да различи. Убиецът бързо и безшумно се скри в срещуположната тъмна алея. Валера погледна към Шонуз, който вече слизаше при нея.
- Ще го проследя. Намери Острие, нека обискира трупа – Старшият шпионин нямаше време за сантименталности. С бързи движения се освободи от инструментите си и се затича към тъмната улица.
Валера послуша учителя си и се затича обратно към квартирата на Нощните остриета. Стъпките ѝ отекваха в тишината, сянката ѝ ясно се забелязваше от лунната светлина. Докато прекосяваше булеварда на цветята, една ръка се подаде от тъмнината и я повали на земята. Със светкавична бързина Валера се опита да се отскубне, но ръката се оказа достатъчно ловка и силна, за да я задържи на земята. От тъмнината се показа силует на мъж, читто единствен непокрит участък бяха очите му. Калфата веднага осъзна, че е била повалена от Острие.
- Шпионин – гласът на Острието беше спокоен и мек, – чиито движения са достатъчно шумни, за да вдигнат хората от съня им. И толкова открит, че и слепец да те види. Разочарован съм.
Валера погледна към него. Беше снажен и здрав, носещ цветовете на Нощните остриета. Единственото отличително нещо бяха очите му – от лунния блясък в очите му тя не можеше да определи цвета им. Сиви? Сини? Менящи се? В този момент тя усети с кого разговаря.
- Майстор Летоб, съжалявам – Острието кимна. – Но Шонуз ме изпрати да намеря Острие, за да му разкажа за случилото се.
- Слушам – той ѝ подаде ръка, за да се изправи.
- Молер ни изпрати да следим лихваря Сандрос. По средата на мисията се появи изгнаник от Кай Ун – Леонар Илвас, което бе изненадващо за нас, съдейки по репутацията на лихваря. Шонуз отказа да му се постави опашка.
- Правилно – прекъсна я Острието. – Никога не забравяй мисията си.
- След това – Валера продължи – се появи благородник от Кай Ун. Имаше характерната за тях сива туника и ониксови пръстени на дясната ръка. Донесе пакет за Сандрос, чието съдържание остана мистерия за нас. Когато двамата напуснаха покоите, Шонуз ми заповяда да проследя чуждоземеца. На площада на трите Божества той бе нападнат и убит от неизвестен субект. Открадна и малък предмет от него, но не можах да видя какъв е.
Острието тръгна с бързи и тихи крачки към площада. По пътя обратно той продължи да я разпитва:
- За първи път ли следите Сандрос?
- На мен за първи, Шонуз го е следил миналата година.
- Той преследва ли убиеца?
- Да.
Летоб знаеше, че Шонуз е добър шпионин. Никога нямаше да се остави да попадне в капан, от който можеше да се излезе само с битка.
- Не намери ли за странно, че благородникът нямаше охрана?
- Беше странно. Но на мен задачата ми не е да съдя избора на другите.
Острието се усмихна. Отговаряше напълно правилно, което е жизненоважно за един шпионин.
- Някакви отличителни белези имаше ли нападателят?
- Нападна с дясната ръка и взе предмета със същата ръка. Облеклото му беше невзрачно, а лицето не успях да видя.
- Какви бяха обувките му?
Този въпрос изненада калфата. Обувки? Тя помисли за миг.
- Приличаха на ловни ботуши. Но не можех да преценя със сигурност заради далечината.
Летоб кимна. Бяха стигнали мястото и за негово удовлетворение нямаше хора. Търговският квартал не бе известен с нощния си живот. Двамата приближиха трупа, като на Острието му беше нужно няколко мига, за да направи нужните заключения.
- Убит с най-често срещаното оръжие по тези покрайнини. Стилето. Нападателят е имал нужното обучение, щом е успял с един-единствен удар. Пръстените са непокътнати. Нека проверим и джобовете – безцеремонно започна да обискира трупа. Там намери кесия с монети и сгъваем нож. – Нищо. Убиецът е знаел какво търси и друго не му е било нужно.
- Поръчково убийство? – попита Валера.
- Не мисля. Аматьорите винаги взимат каквото могат от жертвите си. На този тук му липсва само един предмет. Това трябва да е дело на чуждоземец, Нощните остриета не закачат аристократи от други градове, освен ако обстоятелствата не го налагат.
Тайния джоб го откри достатъчно бързо, за да направи следващото си заключение:
- Убиецът е бил наясно с тайния джоб на кай-унеца. И именно оттук е взет предметът – в самата му вътрешност Летоб откри още един предмет. Когато го извади, приличаше на медальон от слонова кост. Валера също остана с такова впечатление.
- Това не е ли…
- Да, това е признак на властта в Кай Ун. Но този човек не е негов притежател. Сравни сама – той постави верижката в близост до врата на жертвата. – Притежателят на тази скъпоценност е значително по-слаб човек.
Летоб се зачуди за момент. Започна да оглежда по-обстойно медальона, когато забеляза това, което търсеше.
Внезапно се чуха бързи стъпки откъм една от тъмните улици. Летоб и Валера се обърнаха мигновено, когато видяха Шонуз. Дишаше тежко, но нямаше никакви рани по себе си. „Очаквано“ , каза си Санти. Бе виждал само веднъж старшия шпионин ранен.
- Избяга, майстор Летоб. Съжалявам. Този човек е обучаван, успя с лекота да разбере, че има опашка. Имаше нужда от няколко пресечки, за да успее да ми избяга. Но се движеше постоянно в южна посока.
Острието започваше да добива представа на какво е попаднал. Изправи се и започна да се разпорежда:
- Скрийте тялото. Стражите обикновено идват тук чак на сутринта. След това се върнете в квартирата и обяснете на Молер случилото се. Ако пита за мен, кажете му, че съм тръгнал след южните крадци.
- Южните крадци, сър? С един от тях ли се сблъскахме сега?
- Да. Можете и да сложите опашка и на Илвас. Нямам конкретни доказателства за неговото участие, но неговата поява е твърде съмнителна, за да можем да я класифицираме като случайна.
- А как разбрахте това? – любопитството на Валера надделя над професионализма ѝ.
Летоб се усмихна изпод маската си. Може би заслужаваха частично обяснение.
- Доказателството е това – той ѝ метна медальона от слоновата кост. – Убиецът е прибързал с решението си. Със закъснение е разбрал, че благородникът е следен. Но е било твърде късно за връщане назад. Успял е да нанесе смъртоносния удар и да вземе едната част от предмета със себе си. А това, което държиш, е другата част.
Валера не го разбра. Огледа медальона и забеляза странните руни, изписани по него.
- Виждам, че забеляза руните. В твоите ръце не биха значили нищо. Особено в Казей. Но в ръцете на правилния човек заедно с правилния восък нещата биха придобили друго значение. В Кай Ун съществуват седем държавни печата. Южните крадци вече притежават един от тях.
Острието се поклони и с бързи стъпки тръгна към близката часовникова кула. Изпита задоволство от факта, че опонентът му мислеше гонитбата за приключена. Това даваше психологическо предимство на Летоб. От докладите на останалите Остриета бе разбрал няколко неща. Първо, южните крадци не са родом от Казей и им отнема повече време да направят ударите си в сравнение с тукашните престъпници. Второ, щабът им се намираше някъде в Тесойската гора и заради това винаги се измъкваха през южната порта, която бе и най-зле пазената. Стражите на Казей яростно пазеха единствено пристанището и северната порта, които бяха връзките му с останалия свят. Преднината, която южният крадец имаше пред Летоб, бе твърде голяма и Острието можеше единствено да я стопи чрез един от митовете на града – подземните тунели. За разлика от легендата, която казва, че съществуват стотици тунели, които водят до всички краища на света, всъщност съществуваха само седем. Старата часовникова кула, към която Острието се бе насочил, бе част от един от проходите, водещ до провинциална къща в близост до южната порта.
Когато стигна до сградата, Летоб се размина с няколко стражи, които правеха нощната си обиколка. Изчака ги да се отдалечат на безопасно разстояние и отиде до задната врата на кулата. Наложи се да я разбие, но за негово щастие постройката не представляваше никакъв интерес за хората заради постоянните ѝ връзки с най-различни проклятия и магии. Когато слезе на подземния етаж, Летоб бързо откри тайника, който водеше към тунела. Там той откри онова, от което най-много се нуждаеше – сено и съчки. С тях запали огън и взе една от факлите, които бяха оставени от други Остриета. Самият тунел представляваше тесен коридор, изцяло вкопан в земята. Знаейки, че няма време за губене, Летоб се опитваше да се придвижва по-бързо, отколкото тесният тунел позволяваше. Утешаваше се с мисълта, че крадецът трябваше да премине през квартала на банкерите, който беше по-строго охраняван от самата порта. Тъй като Валера му бе казала, че носи ловни ботуши, Санти се досещаше, че има кон. Изключваха се двата изхода, които имаше около южната порта, и оставаше самата тя. Да напуснеш Казей в посока юг бе едно от най-лесните неща, които човек можеше да направи. Стражите не те задължаваха с нищо и всеки можеше да се чувства свободен да продължи към Тесойската гора, която бе втори дом на престъпниците от пристанищните градове.
Санти Летоб скоро забеляза изхода на тунела и се затича със силите, които му бяха останали. Вратата, която винаги стоеше отворена, и сега бе така за негов късмет. Бързо потопи факлата в кофата с вода оставена именно за такива ситуации. Острието излезе от малката къща, която бе собственост от векове насам на Нощните остриета, и отиде до конюшнята. Там стояха няколко коня, като само два бяха пригодени за яздене. Летоб избра по-младия и тръгна към портата. Махна качулката и маската си, за да не създаде грешното впечатление. Стражите бяха изключително малко, за да охраняват един от изходите на града, но Острието не се впечатли. Вместо това се загледа надолу към земята и забеляза пресни следи от копита. Вдигна поглед към Тесойската гора – следите продължаваха натам. Острието не се поколеба и потегли в галоп. Мирисът на града още не го бе напуснал, когато съзря силуета на крадеца, който бавно се движеше напред. Бързите стъпки обаче го накараха да се обърне и да види Летоб, който бе извадил меча си. Двамата започнаха гонитбата си, като Острието с радост разбра, че разполагаше с добре дресиран кон, който бе изненадващо бърз. Минаха няколко лагерни огъня и навлязоха в дебрите на гората. Летоб осъзна, че се движат към езерото на Астеропа, което не бе никак добре за тях – сирените не бяха никак дружелюбни към хората. На няколко метра от езерето крадецът спря коня си и се обърна да посрещне Острието. „Капан?“, помисли си той и хвърли димка между тях. От създалия се пушек конете започнаха да цвилят. Летоб слезе от жребеца и атакува опонента си. Въпреки дима крадецът парира удара. Шонуз бе прав за обучението, отбеляза Острието. Той продължи да води атаката, но видя, че няма видим резултат – противникът без затруднение отбиваше ударите му. С бързо движение на дясната ръка Летоб извади скритото си острие и замахна. Успя да пробие защитата му, като го рани в рамото. В този момент разбра защо се бият до езерото на сирените – тяхната песен започна. Острието започна да усеща слабост в краката, действията му ставаха по-бавни и това го накара да премине в защита. Разбираше, че времето му намаляваше стремглаво, затова впрегна цялата си воля в една последна атака. Отстъпвайки назад, крадецът все по-яростно атакуваше, но това даде възможност на Летоб – с последния контраудар той се лиши от меча си, за да неутрализира и противника. С бързо движение на дясната ръка той успя да достигне гърлото на крадеца и последният се свлече на земята. Красивата песен на сирените се превърна в зловещо грачене – на Острието му се зави свят, започнаха един след друг да се появяват гласове, всеки един толкова познат, че изпитваше неистова болка от тях. С остатъка от съзнанието си се вкопчи в единствената спасителна мисъл, която имаше – Талия. Усещаше как това е единственият му останал източник на сила. Положи неимоверни усилия, за да се добере до мъртвеца и да извади държавния печат на Кай Ун. Хипнотичната песен на сирените не спираше и той чу как го молят да ги погледне. Тялото му трепереше, от носа и ушите му капеше кръв, но продължаваше да гледа надолу към земята. „Талия… Талия, която имаше звънлив смях и красива черна коса, Талия, която имаше загадъчна усмивка и очи, които можеха без проблем да вникнат в тайните на човешката душа… Талия, на която обещах, че ще се върна за нея, но знаех, че бе невъзможно…“
Нощното острие Санти Летоб успя да се добере до коня си и бързо напусна земите на сирените. Мисията бе изпълнена, държавният печат бе негово притежание, а южните крадци бяха станали обект на Остриетата. Но сега миналото го връхлетя и раната в сърцето му започна отново да го боли.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил