Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Нощта сияеше. Тъмното и изпълнено с мрак небе светеше от множеството току-що изгряващи звезди. Под големия небосвод се бе сгушило едно малко, безлюдно селце, на име Бевърли, изпълнено с мрак и пустота. Селцето бе разположено между четири високи планини, издигащи се над него. Под тези планини се бяха настанили няколко малки, буйни реки, които жителите на селцето ползваха за битови нужди и за напояване на животните.
Бевърли бе изграден от сгушени една до друга къщички, като една от тях се открояваше от всички останали.Открояваше се по това, че бе крива постройка на два етажа с неправилно оформление и с дървени прозорци. Тя изглеждаше мрачна и непрегледна, но всъщност в нея живееше най-красивото момиче в селото – Юга – деветнадесетгодишна девойка с дълги, руси коси и дълбоки сини очи, наподобяващи морските дълбини. Живееше сама, тъй като родителите ѝ бяха починали. Освен с красотата си бе известна в Бевърли и със своя глас. Юга обичаше да пее, особено когато слънцето се скриваше под хоризонта. Така превръщаше мрака и самотата си в светлина.
Юга предпочиташе да домакинства, отколкото да излиза навън, но ѝ се налагаше. Тя трябваше да пазарува и да ходи до реката за вода. Един ден, неочаквано вървейки по зелената пътека, отрупана с безброй пъстроцветни цветя, водеща към реката, Юга срещна Питър – добро, възпитано момче, доста учтиво и любезно с останалите. Имаше дълга, кестенява коса и кафяви очи, които осветяваха бледото му лице.
- Юга, опасно е да ходиш до реката съвсем сама. Ще те придружа! - настояваше той.
- Не, няма нужда. Мога и сама!
- Но ти знаеш, че Той може да е навсякъде. (Питър не бе сигурен в думите си, но се безпокоеше за Юга).
- Той не съществува, Питър! Всички в Бевърли смятате, че ни наблюдава, но това не е реално. Глупаво е да вярваш в подобна легенда - извика силно, - и ще ви докажа, че съм права! - добави тя.
Юга, яростна продължи по пътя си, а Питър си тръгна отчаян. Въпреки убежденията си, имаше чувството, че тя бе права – легенда, превзела ума му, направил я реалистична.
Юга се прибра вкъщи и отново излезе да напазарува. Тя отиде на пазара в селото и там срещна най-добрата си приятелка – Кари.Те се поздравиха и Кари я попита:
- Как си, Юга? Какво правиш?
- Дойдох да напазарувам - отвърна тя. - Ходих и за вода до реката.
- Ходила си сама? - възкликна учудено Кари.
- Разбира се! - извърна очи Юга.
- Но тези дни чух, че Той се криел около реката - направи пауза. - Отново!
Юга отново се ядоса, но не ѝ отвърна, а гневна продължи напред. Тя си взе от пазара конец и няколко копчета. Бе решила тези дни да зашие старите си скъсани дрехи и да започне да ги носи. Юга не разполагаше с огромно разнообразие от тоалети, като носеше една и съща рокля на зелени цветчета, последния подарък от родителите ѝ.
Когато се прибра вкъщи, започна да чисти, да шие и да пее. Пееше, докато някакво трополене я накара да спре. Тя реши да провери откъде идва този шум. Тропотът се долавяше от тавана. Усети, че нечии стъпки отекват в пода. Юга се качи бавно и с плашещо любопитство надникна през ключалката. Не видя нищо и влезе. В тази малка стая цареше пълен хаос. Шкафът, който бе в ъгъла, беше паднал, а старите столове бяха счупени и разхвърляни. Масата, която бе разположена в средата на стаята, бе счупена на две части, едната от които бе над шкафа. Накрая Юга видя, че вратата на другия изход, водещ към първия етаж, беше отворена и почти изкъртена. Явно този, който е бил на тавана, се е измъкнал през нея, докато Юга се бе качвала. Тя се замисли кой ли може да е бил и озадачена започна да подрежда.
На другия ден Юга реши да се разходи понеже нямаше работа вкъщи, пък и се чувстваше доста самотна. Отиде отново до реката и седна. Там видя тълпа, водеща до широка поляна, пълна с макове. Но тълпата не се бе събрала, за да гледа разноцветните, красиви цветя на обширната поляна. Хората, ужасени гледаха изстиналото тяло на един неин съселянин. Той бе целия покрит с кръв и гледайки го Юга се ужаси. В тълпата забеляза Питър.
- Видя ли, Юга? - каза ѝ. - Той съществува. Това е първата жертва за този месец!
Този път Юга замълча. Чувстваше се безсилна да отговори или да се противопостави на думите на Питър. Тази случка я накара да размисли върху твърденията си за реалното и нереалното. Тя, мъчейки се, се опитваше да ги разграничава.
Юга дочу, че човекът бил убит предната вечер. Тя си тръгна смутена. По пътя си мислеше: “Дали убиецът не е бил Той? И ако е бил, то тогава защо взима жертви всеки месец?” Тя започна да свързва случилото се с вчерашния тропот на тавана. „Дали няма нещо общо?“
Тук всъщност е моментът да ви разкажа за него, за Той. За съществото, в което Юга не вярваше. Преди много години жителите на Бевърли бяха разпространили някакво легенда, че около селото броди звяр и взима жертви всеки месец. Той имал глава на тигър и тяло на вълк. Очите му били искрящо златисти, наподобяващи цвета на току-що изгряващо слънце. Бил висок колкото цяла къща, а ревът му се чувал чак отвъд планините.
Свечери се. Юга отново домакинстваше - шиеше, гладеше и пееше. Навън валеше из ведро, а тежките и силни капки се ронеха по дървените, потрошени прозорци на къщата. Запленена от дъжда, тя стана и отиде до прозореца.
Капките се разбиваха в земята, като образуваха река от изгубени спомени в съзнанието на Юга. За миг пред очите ѝ водата промени цвета си и се появи петнадесетгодишно момиче, блъскащо с ледени ръце по стъклото. Отвън се чуваха спиращи дъха писъци. Зверски рев. Строполяване на тела. Гробна тишина. Безкрайно мълчание. От онзи миг Юга остана съвсем сама. Животът в къщата угасна. Остана само една малка светлина, грееща от един-единствен човек, но тя не притежаваше силата да озари всичко наоколо.
Юга избърса сълзите си. Изпод капките зърна сянка - голям, черен силует стоеше пред портата и втренчено наблюдаваше. Юга потрепна, но когато пристъпи, той се блъсна гръмко в оградата и побегна към пътеката, водеща към реката.
След няколко минути се почука. Уплашена, Юга се приближи към вратата. Попита плахо:
- Кой е?
Цареше тишина, а сетне чукането стана по-настоятелно.
- Кой е? - повтори Юга, стискайки зъби.
- Аз съм! - отвърна Кари.
Юга се успокои. Кари влезе, а обувките ѝ оставиха кални дири по пода.
- Имам лоши новини! - въздъхна тя.
Юга с ужас се вторачи в нея.
- Защо? Какво се е случила?
- Твоят съсед - Андрю, късно вечерта го намерили убит, по-точно разкъсан - обясни с видима тревога Кари.
Юга заплака и побърза да избърше сълзите си. От малка не обичаше да изглежда слаба пред другите. Въпреки че не бе близка с Андрю, мисълта, че някой би могъл по такъв начин да убие човек, я вцепеняваше. Пристъпи назад и седна. Кари я попита:
- Може би си чула нещо? Нищо ли не видя, защото преди около час…
- Видях един силует - прекъсна я Юга с поглед, забит в земята. - Гледаше ме, а след това си тръгна... После дойде ти. Знаеш мнението ми относно селската легенда, но съм убедена, че сянката не бе човешка - висока, с широко тяло, голяма глава и светли очи.
Кари ококори очи.
- Но, но това е бил…
И този път Юга остана безмълвна.
Когато Кари си тръгна, Юга дълго след това не можа да заспи. Мъчеха я отговорите на толкова много въпроси. Кой е убиецът? Защо взима жертви? Каква е неговата цел и изобщо какво намираше в Бевърли? Размишляваше, но загадката се сля с нощта.
Заранта, уморена тя успя да заспи. Спа до късно следобед и след това стана да отиде до пазара. Не усети как времето препуска и бавно закрачи към вкъщи.
Звездите се издигаха в небето, а то потъмняваше. Юга внезапно се сети, че трябва да отиде за вода. Взе стомната и се запъти по тъмната пътечка. Навън нямаше никой. По улиците светеха множество прозорчета, осветявайки пътя ѝ. Стигна до реката и започна да точи вода, тананикайки си. Тогава чу странен звук откъм хълма. Някой я гледаше. Юга прехапа устни, притисна клепачи и с малки, бавни крачки се приближи към хълма. И тогава с рев изскочи звярът. Изглеждаше точно като от разказите на селяните - с голяма тигърска глава и с тяло на вълк. Отново изръмжа, но не посегна на Юга. Сърцето ѝ заби лудо в гърдите, но не побягна. Усещаше странната смесица между страх, любопитство и страхопочитание.
Стояха един срещу друг още няколко мига, когато русокосата девойка протегна ръката си, за да се убеди, че той съществува. Докосвайки го, тя осъзна, че това не е сън. По-лошо - кошмар, обвит в реалност. Остана вцепенена дълго време. Тогава тя запя. Тъмнината поглъщаше плътния ѝ глас. Съществото постепенно се усмиряваше и след минута вече беше легнал до нея. Тя се унесе и пя дълго време, докато нечии викове не я спряха. Питър я бе проследил, а зад себе си група мъже от селото тичаха задъхано. Той започна да крещи:
- Юга, бягай!
Разярен, звярът изръмжа толкова силно, че те се вцепениха от страх, а след това, странно, той реши да побегне и да се скрие. Подозираше, че няма шанс срещу тях. Мъжете започнаха да тичат по дирите му, но скоро ги загубиха. Юга не знаеше какво става. В този момент не правеше разлика между реалност и фантазия. Селяните, разярени, започнаха да разговарят помежду си. Учудващ бе фактът, че Юга бе жива и здрава. Бяха наблюдавали всичко. Те помислили, че именно нейната песен привлича звяра към селото. Започнаха да я обвиняват за смъртта на жертвите, които бяха убити от звяра.
Юга тичайки се прибра вкъщи. Бе разстроена и не знаеше какво да стори. Според останалите тя бе заплаха за тях. Дните ѝ бяха тъжни и мрачни, изпълнени с множество ругатни. Юга трябваше да реши какво да прави - да спре да пее или да се изнесе от селото завинаги. Не искаше да напуска Бевърли, затова тя постепенно спря да пее. Но когато Луната изгрееше, Юга отиваше до реката. Сякаш нещо я привличаше да отиде. Там тя пееше с часове, чувствайки се толкова спокойна с присъствието на звяра, че когато изгрееше слънцето, тя нещастна се прибираше вкъщи. Така минаваха дните на Юга. Не споделяше тайната си, пък и никой не се интересуваше от нея. След случилото се онази нощ дори и Кари прекъсна връзките си с нея. След първата ѝ среща със звяра сякаш нещо я бе променило. Дори и тя го усещаше - паметта ѝ отслабваше и сякаш тъгата, мракът и самотата бяха обзели ежедневието ѝ.
Юга, колкото и на моменти да беше нещастна, тя бе доволна от живота си.
Една вечер Юга отново отиде до реката. Луната светеше толкова ярко, че засенчваше светлината на звездите по небосвода. Остана там цялата нощ.
На сутринта къщата на Юга пустееше. На следващия ден Кари реши да я посети, тъй като не я беше виждала от доста дълго време. Но там не намери никого. Новината се разпространи из цялото село. Всички се питаха къде ли е тя, но никой не намираше отговор. След внезапното изчезване на Юга реката, до която тя се срещаше със звяра, не се използваше от никого в селото. Тя бе изпълнена със светло-червена течност, наподобяваща кръв. Водата течеше буйно и не спираше. Звярът бе изчезнал, заедно с нея.
Жителите на село Бевърли ту чувстваха съжаление за изчезването на Юга, ту известно успокоение, че звярът повече няма да стъпи в селото.
Въпреки всичко това къщата на Юга си остана празна и до днес, а кървавата река, в която тя точеше вода всеки ден, си остана с името, което жителите на селото ѝ бяха дали - „Песента на Юга“.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил