Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Първото нещо, което Лейла видя, когато се изкачи на хълма, беше брат ѝ, провесен с главата надолу от най-ниския клон на свещеното дърво. Краката му се бяха вкопчили в гладката кора, а ръцете си беше подпрял зад главата, все едно се излежаваше на тревата, загледан в небето. Лицето му тъкмо започваше да придобива морав оттенък. За момент силуетът на Тиус на фона на небето ѝ заприлича на картата Обесения от старата колода на майка им и стомахът на момичето се присви. Мъдрост в резултат от саможертва.

- Какво си мислиш, че правиш? – каза тя, носът ѝ на сантиметри от този на брат ѝ. – Ако някой от старейшините те види да висиш като прилеп на свещеното дърво, ще ти съдерат кожата. Ако имаш късмет.

Тиус се опита да свие рамене, трудно постижимо, когато си с главата надолу, но изражението на лицето му беше напълно еднозначно. Никой не се качваше на хълма на Старите богове. Старейшините бяха прекалено заети да пият охладен сироп в прохладата на лъскавия си храм долу в града. Каменната купа за приношения в основата на дървото щеше да е пълна само със сухи листа и дъждовна вода, ако не беше той да се качва, когато искаше да помисли. Един поглед на Лейла беше достатъчен да разреши мистерията с няколкото изчезнали хлебчета със стафиди от закуската.

- Подобрявам кръвообращението в мозъка си – заяви момчето, направи салто и се стовари на земята. Движението щеше да е почти грациозно, ако кракът му не беше пропаднал в стара къртичина.

Лейла наблюдаваше брат си с ръце, кръстосани на гърдите. Две минути по-голям от нея и около десет години по-малък като поведение. Като котка, хваната в неудобен момент, той се опита да се престори, че маневрата е била умишлена и се просна на тревата в краката ѝ. Собственото ѝ лице я погледна измежду цъфналите незабравки – тясно, с високи скули и леко раздалечени очи. Но докато нейните собствени почти винаги бяха присвити и напрегнати, тези на Тиус бяха кръгли и широко отворени като на малко дете.

- Не знаех, че разполагаш с мозък, че да му подобряваш кръвообращението – Лейла седна до него, като внимаваше да не омачка новичката си униформа. Нагръдникът още миришеше на прясна кожа, а подметките на лъскавите и неудобни ботуши дори не се бяха протъркали.

Тиус повдигна вежди и изгледа сестра си. За някой с толкова невинна физиономия, понякога успяваше да изглежда безобразно циничен. Нещо в опърпания безразборен вид на брат ѝ винаги караше Лейла да се стреми към ред, сякаш да компенсира за неговата хаотична природа. Ръката ѝ се спря по средата на пътя към стегнатата руса плитка. Тиус я гледаше. Близнаците често споделяха част от душата си и Лейла беше сигурна, че той виждаше най-повърхностните мисли в главата ѝ като червените рибки в декоративното езерце пред кметството. Когато бяха малки, всеки един от тях знаеше мислите и желанията на другия. Сега Лейла, или за съгражданите им тъкмо повишената сержант Тирели, беше символ на реда в малкия град. Чиста, подредена, красива по онзи необичаен, типичен за семейството им начин, единственото петно в биографията на сержант Тирели беше братът нехранимайко, който бягаше от полската работа, за да зяпа облаците, или оставяше общинското стадо кози да опоска всичко по пътя си, докато се мъчеше да залови коболд или друго приказно създание в сенките на горичката. И когато се мъчеше да набие в главата му идеи за отговорност, очите на Тиус ставаха съвсем кръгли и се изпълваха с абсолютно неразбиране как може някой да не се интересува, че феите имаха магически кръг някъде до водопада или че кобилата на Пиреус беше родила жребче с крила, което бе живяло едва няколко мига.

Цвърченето на цикадите запълни настаналото мълчание. Лейла зяпаше отражението си в лъскавия ботуш и се мъчеше да потисне неприятното, нерационално предчувствие за опасност. Брат ѝ дъвчеше тревичка и подсвиркваше като кос.

- Искам да напиша Песен – каза той и се извъртя внезапно на лакът.

Сестра му го погледна с ъгълчето на окото си. Единственият талант на брат ѝ, нещото, заради което повечето хора бяха готови да му простят магариите, беше гласът му. Тиус пееше като славей. Самата тя винаги бе звучала твърде плахо и не разбираше изливането на чувства по този начин, но тайничко му завиждаше.

- Каква песен?

- Не, не песен, с малка буква, Песен с главна. Не като нещата, дето ги пеят момичетата по жътва, или мъжете, като се напият в кръчмата.

- Не знаех, че има разлика – изсмя се Лейла, но всъщност го разбираше, с онзи си инстинкт, който така старателно потискаше, защото я караше да се чувства чудновата и не съвсем принадлежаща на този свят. Тиус би казал, че усетът ѝ беше дарба.

- Нещо истинско и реално. Нещо значимо. Нали се сещаш? Като песните на оня бард, който се появи в края на октомври и изчезна само след два дни.

Бардът ги беше посетил преди повече от пет години, но хората още помнеха странния мъж с очи като подпалени от някакъв вътрешен огън и дрехи като перушината на проскубан гарван. Лейла трябваше да се досети, че мечтателният ѝ брат искаше да е като чудноватия скиталец, някакъв романтичен герой, дошъл с мъглата и разтопил се на сутринта като феино злато.

- Не знам как би могъл – въздъхна момичето и за момент изглеждаше съвсем като него с очи, зареяни отвъд хоризонта. – Тук нищо не се случва. За да напишеш такива песни, трябва да си живял много и да си видял страшни неща. Дори песните за Светлината и Бялото не могат да бъдат написани, ако не си се сблъсквал с тъмата в душите на хората.

- Това беше доста поетично, сестричке. Внимавай командирът ти да не разбере, че сержант Тирели има и романтична душа.

Лейла му метна кръвнишки поглед.

- Но си права. Тук нищо не се случва. Някой би казал, че се намираме в рая.

Гледката в краката им наистина приличаше на късче от някаква утопия, потънала в сиропената светлина на залеза. Малкото като играчка градче се простираше в долина помежду зелени хълмове и в единия си край опираше в езеро с формата на полумесец. Няколко ниви, овощни градини, още две градчета отвъд хълмовете и после нищо. Поне доколкото местните хора ги интересуваше. Ако раят е монотонията на едни и същи дни, едни и същи хора влюбващи се, и умиращи и прераждащи се отново на същото място, за да затворят цикъла, то градът под тях наистина бе рай. Но жителите на подобно място, готови да защитават до смърт спокойствието си, не обичаха нищо външно и чуждо, дори приказки за собственото си минало. Бардът за тях беше някакъв демон, приказно същество, понесло в гънките на палтото си мрака и мириса на чужди диви места.

Тиус и Лейла знаеха историята на града, която старейшините им упорито се мъчеха да заличат, за да избегнат разбунването на младите умове. Някога, преди не повече от пет поколения, бе имало земетресение – най-старите сгради още носеха пукнатини по фасадите си от трусовете. Земята подскочила, а хълмовете се огънали като че нещо се мъчило да се измъкне под тях и да оживее. После паднала мъгла. Точно когато всички си мислили, че големият Звяр е погълнал слънцето и е довел със себе си Края, мъглата се вдигнала и жителите на града открили, че вече не се намират в своя свят. Слънцето било по-близко и по-ярко, луната също, а познатите кратери по лицето ѝ били различни и напомняли лицето на ухилено чудовище. Звездите също чертаели други картини по нощното небе и когато ги видяли, хората разбрали, че се намират под чуждо небе. В началото се уплашили, но когато нищо не излязло от дълбините на езерото да посее разруха и мор и никой бог не слязъл от небето да им съобщи, че е настъпил Денят на страшния съд, те приели съдбата си и дори започнали да обикват тази нова странна земя, където въздухът бил по-сладък и всичко, посято в земята, растяло сякаш с магия. Дори когато в гората срещнали създания, които имало само в детските приказки, дори когато понякога през града им преминавал заблуден пътник, хората не си задавали въпроси, защото се опасявали, че отговорите няма да им харесат. С времето Задаването на въпроси се превърнало в едно от най-опасните поведения.

Очите на близнаците се насочиха на юг към гората, опасваща малкия им свят. Там отвъд дърветата, всяко дете склонно към непослушание знаеше, че минаваше път – широко едва десетина метра шосе от гладък камък с жълта линия по средата, което се явяваше и границата на земите им. Пътят се виеше като змия през хълмовете и някои от по-смелите деца, като Лейла например, когато все още беше достатъчно малка да си позволява непослушание, бяха забелязали, че небето над него често носеше съвсем друго време, дъжд или дори сняг посред лято. Оттам идваха и непознатите скитници, със странни дрехи и понесли странни истории за различни земи, където се срещаха дракони, или други още по-невероятни, където хората летели в небето в търбусите на метални птици.

Всички тези истории Лейла можеше да прочете на лицето на брат си, все едно бе изрекъл мислите си на глас. Във вените им имаше от старата кръв, така казваше майка им, но момичето знаеше, че старата кръв често тече в посока към беди, или бърза да бъде пролята. Такава съдба можеше да види за брат си отвъд познатите им земи, но другата, по-бавна смърт, която го чакаше, ако останеше тук, ѝ се стори по-жестока. Видя го да пораства и да става едър мъж като баща им, да се жени за някое от момичетата в града, докато някой ден престане да пее, а очите му станат твърди и студени като на всички останали. Лявата ѝ ръка механично късаше туфи трева и Тиус положи своята собствена върху нейната.

- Добре, тръгни тогава да търсиш своята песен.

Момчето се ухили и побърза да скочи преди да е променила решението си.

- Изчакай малко. Не сега. Утре сутрин. Дай ми една вечер да се простя с брат си.

Тиус се обърна с гръб към залеза и разпери ръце поръбен от пламъци като огнена птица. Долу камбаната на кулата биеше за края на работния ден.

-2-

Конете, които Лейла отмъкна от обора на Стражата, бяха едри животни и брат ѝ се носеше като парцалена кукла на гърба на петнистия си жребец. Косата му се развяваше пред лицето, китарата и сака подскачаха и блъскаха гърба му, а смехът му стресна ранобудните птици в дърветата и ги разпръсна в небето. Лейла беше оставила униформата си у дома. Това, което правеше, макар и не точно нарушение на някакъв правилник, не беше действие подобаващо на стражник. Ако странният ѝ брат изчезнеше, никой нямаше да говори за това по подразбиране, но ако узнаеха, че разумната Тирели го е измъкнала, новичките ѝ нашивки щяха да изчезнат заедно с уважението на старейшините и всичко, за което беше работила досега. За миг му се ядоса. Защо рискуваше хубавия си живот за това незряло хлапе?

- Ей! – извика Тиус и дръпна юздите на коня. Около тях във високата трева се разскачаха скакалци и един се приземи на бузата на Лейла. – Благодаря. Знам какво значи за теб да нарушаваш правилата.

Сестра му не каза нищо, а пришпори кобилата си, за да скрие напиращата на устните ѝ усмивка.

В гората сенките все още държаха в тънките си пръсти парченца от нощта и цвърченето на разни създания от границата им звучеше като детски гласчета, малки човечета изгубени в сенките, викащи ги да си поиграят. Лейла извади две топчета восък от кесията си и ги подаде на Тиус. Натъпка още две в собствените си уши и примамливите гласове се превърнаха в далечното жужене на насекоми. Някъде пред тях се виждаше края на гората, а светлината беше от ярко обедно слънце, макар и да бяха тръгнали по изгрев преди час. Зад тях беше още нощ, а пред тях на нажежения и прашен път се припичаха няколко гущерчета и дълга черна змия, която ги изгледа, напълно лишена от страх, и се премести във високата трева от другата страна. В самото шосе нямаше нищо необичайно, освен това че на никой нормален човек не би му хрумнало да прави път от черен гладък камък с цветни линии по него. Единият край се губеше зад голяма купчина бели камъни, на която някой беше надраскал червено око. Изглежда лавина или някакво срутване беше затрупало част от шосето, но никъде в радиус от десетки километри нямаше откъде да са се взели камъните, все едно бяха паднали от небето. Другият край изглеждаше размит в обедната жега, въздухът трептеше и караше цветовете да се сливат. На Лейла ѝ се стори, че мерна някаква сянка, но можеше и да е от слънцето. За няколко минути главата ѝ се беше напекла и се чувстваше омекнала и отпусната като змия. Конете обаче не харесваха пътя и се видяха принудени да се върнат няколко метра обратно и да ги вържат за най-близкото дърво. Лейла се надяваше нещата от гората да не успеят да ги отмъкнат, докато не гледаха.

Вечерта беше намерила картите на майка им и когато Тиус си легна, се опита да нареди три, успокояващо действие, което ѝ напомняше за отминали дни и свят все още пълен с магия. Глупакът, Обесеният, Кулата. Глупакът имаше светлата коса на брат ѝ, Обесеният наистина приличаше на картината от по-рано, а Кулата… Лейла не харесваше тази карта, лошо предзнаменование дори за рационалния ѝ мозък. Кулата беше висока сграда с редици стъклени прозорци, невъзможно висока, с покрив губещ се в небето. Светкавица поразяваше горните етажи и малки фигурки се мятаха от прозорците разперили ръце на фона на бурята.

Тиус потръпваше като нервно жребче до майка си, вече усещаше, че го губи, притегателната магия на пътя бе прекалено силна, за да ѝ противостои с разум или с молби. Лейла го хвана за раменете и го завъртя към себе си.

- Слушай ме внимателно. Това място... прилича на проста улица, но не е. Майка го наричаше клон от Вселенското дърво. Каквото и да е, то свързва много и различни места. Различни светове. Времето тук не се движи както трябва. Върви само напред, не стъпвай встрани, не говори с никого и дръж в главата си ясна целта. Фокусирай се върху това, което искаш да намериш, и мисли само за него.

Момичето измъкна камата от колана си и поряза дланта си точно върху стария изкривен белег. Лейла и Тиус на десет години, стиснали ръце, а кръвта им капе и се смесва върху черната земя. Обещание тогава. Обещание сега. Брат ѝ подаде своята и белегът се отвори все едно никога не беше зараствал. С другата си ръка Лейла смъкна камъка, който носеше на врата си, и го сложи помежду дланите им. Прозрачното парче кварц потъмня и се напълни с цвят все едно беше изсмукало кръвта от шепите им.

- Моята кръв. Твоята кръв. Ако имаш нужда от помощ, повикай ме, където и да си, ще те чуя.

После без да се обръща назад и без да го поглежда, отвърза двата коня и ги поведе през тъмната гора.

-3-

Тиус се чувстваше жив. Все едно целият му живот досега беше някакъв сън и за пръв път се намираше на истинско място. Всъщност, най-вероятно беше обратното. Движението му през последните седмици не можеше да бъде проследено по никоя карта. Пътят свързваше места като излезли от приказките с други, по-реални и по-подобни на собствения му дом. Веднъж като знаеше как да намери пътеката, връщането му ставаше бързо. Само веднъж я загуби и това беше най-страшният половин час в живота му. Беше излязъл в тясното пространство между две сиви тухлени къщи. Беше сигурен, че е запомнил кофата за боклук отляво на прохода. Последва тълпите хора до някакъв площад (явно беше празничен ден) и изкара няколко часа с шапка на земята, която бързо се напълни със странни квадратни монети под звуците на китарата му. Публиката не беше взискателна, всичко весело и отговарящо на слънчевия ден и цъфналите липи ги радваше. Високо в небето се носеха странни летателни апарати, като патладжани направени от кожа с прикачен кош под тях, но никой не изглеждаше смутен от присъствието им. Даже напротив, когато от единия цепелин (непознатата дума имаше вкус на желязо в устата му) се посипаха конфети и ярки хартиени цветя, хората се засмяха, а малките деца вдигнаха ръце към небето. Към него се присъединиха момче с акордеон и момиче с дайре и не след дълго много двойки затанцуваха, не съвсем в такт с импровизирания концерт. След няколко часа обаче небето се покри с облаци и всички забързаха да се скрият от прииждащата буря. Тиус грабна шапката си и се залута в уличките в търсене на магазин – беше открил, че парите, дадени на едно място, често напълно се различаваха от тези в следващия град. Понякога бяха с напълно различни картинки, друг път хартиени или твърди цветни картончета и продавачите го гледаха подозрително, докато заекваше и търсеше из джобовете си нещо по-подобно на местната валута. След втория такъв случай бързаше да изхарчи всичко преди да се е върнал на пътя.

Когато първите капки дъжд паднаха върху все още напечения калдъръм, Тиус се беше загубил. Върна се обратно до площада и тръгна по стъпките си, но когато стигна до малката уличка, освен миризма на урина и подозрителна дива котка, не намери нищо. В съседната пряка, напълно идентична на тази, имаше половин матрак, а във втората отляво – форт от кашони със смрадлив космат обитател. Над него небесата се разтресоха. Нямаше къде да отиде освен в първото място, но дори котката се беше скатала и го гледаше с жълтите си очи от дупка в стената. Тиус захапа долната си устна, докато не усети вкуса на кръв. Не беше лошо място да остане, градчето му с кулите и жените със старомодни дълги рокли му харесваше, но беше... безопасно. Сигурно и уредено, като собствения му град, като собствения му малък свят. Просто място, от където да тръгнеш, не да прекараш остатъка от живота си. Ритна някакво камъче, потискайки желанието да се изплюе. Парчето тухла се изтърколи и изчезна. Тиус премигна. Котката не даде признак нещо интересно да се е случило. Още прикапваше, напрежението във въздуха се повишаваше преди небето да се отвори. Но на два метра от него земята беше напълно суха.

Тиус се огледа. Кофата за боклук я нямаше и въпреки това... Затвори очи, беше открил, че така не му ставаше толкова лошо, и пристъпи. Кракът му увисна във въздуха в търсене на несъществуващо стъпало и косата му настръхна. Отвори очи, кръстосал пръсти за късмет и видя същата улица, сиви тухли и мръсна котка, но вместо да завършва със стена, се отваряше към зелено поле и синьо небе. Зад него вече имаше стена от дъжд. Момчето се засмя и пристъпи към слънцето.

-4-

Песента продължаваше да му убягва. Имаше някакво придръпване в основата на стомаха, рими се завъртаха из ума му като молци, привлечени от лампа, и изчезваха преди да успее да ги запише. Усещане за горещ... асфалт, думата беше асфалт, прашна лепкаво задушна комбинация от срички... усещане за горещ асфалт под краката, трептящия въздух в далечината, това да се събудиш замръзнал и покрит с роса, докато див заек души чантата ти, а първите лъчи на слънцето се подават отвъд хълма. Ново небе почти всеки ден. Струните на китарата му бяха пренатегнати, жужащи от очакване на ноти, които не идваха. Беше му хрумнало да се опита да намери барда, но когато се опита да фокусира ума си върху странния парцалив мъж, само го заболя главата и трябваше да полегне на сянка. Под затворените му клепачи се появиха петна и странни форми, можеше да се закълне, че приличаха на нечии червени очи. Някаква врата, дори не знаеше за съществуването ѝ, се затръшна в главата му. Явно нямаше да стане така. Учителят щеше да се появи, когато ученикът беше готов. А междувременно...

Кожата му загоря до тъмен карамел, а очите му изсветляха, поели в себе си цвета на небето и хоризонта. С всеки изминат ден ходеше все по-леко, краката му поглъщаха пътя. Скоро се наложи да смени дрехите си, защото парцаливият му вид стряскаше хората. В някакво градче намери сини протрити панталони (на доста места ги носеха, но му се видяха твърди и неудобни) и няколко ризи, а пробитите си мокасини подмени с обувки от черен плат и гума. Започна да свири по-често вечер. Избираше най-оживената уличка и заставаше под някое дърво, понякога цъфнало, друг път с есенни багри, и свиреше на излезлите на разходка двойки. Беше забелязал, че момичетата започваха да му обръщат внимание, и скоро откри, че колкото по-малко казваше, толкова по-интересен го намираха те. Светлите очи под периферията на омачканата му шапка разказваха за шепот в лятната нощ и мириса на прясно окосена трева. На няколко пъти се буди до топло меко тяло, но бързаше да се измъкне преди слънцето да е развалило магията. Гласът му стана по-плътен и няколко нови песни започнаха да пълнят шапката му. Не бяха Песента, но имаше нещо различно, а може би различният беше той.

Докато се движеше на юг, все на юг, земите ставаха все по-тъмни, а хората все по-остри и студени. Къщите с керемидени покриви отстъпиха на високи сгради, покрити със стъкла, асфалт на мястото на цъфнали лехи, а минувачите гледаха с подозрение музиканта, излязъл от страниците на някоя книга. На няколко пъти му хрумна, когато се озовеше на разклонение, маркирано с каменен кръст или прогнила бесилка, да хване друга посока, да се отдалечи от задушливия въздух и мрачните лица, но тъмата на новите светове го дърпаше непреодолимо. Ела. Виж. Нали затова тръгна. Ела, дете на лятото, запознай се с нашия свят на отрова и война. Остави мрака да пропълзи в китарата ти и да направи песните ти истински. Ела…

Беше спал лошо и се събуди покрит със скреж. В тези земи все по-често намираше есен, отколкото пролет или лято. Лъскава метална карета профуча покрай него и го накара да залегне в канавката. Отпред се мержелееше поредният град на кули, потънал в сивкав облак под почти бялото небе. Няколко километра по-късно някой беше окачил чучело на един стълб, напълнената със слама ръка сочеше в посоката, от която идваше. Тиус се загледа в черните копчета-очи на обесения и задъвка кокалчето на пръста си. Можеше само да премине. Да се промуши през града незабелязан в тълпите или да го заобиколи и да се помъчи да намери пътя от другата страна. В главата му изникна образа на барда – белязан, мърляв, мършав... горящ в неизказан гняв, с развята коса и гласът му като граченето на лешояди край пътя. Какво би казал ти за това място? Тиус вдигна избелялата си кърпа, за да се защити поне малко от облаците прах, и закрачи към сърцето на мрака. В главата му за миг прокънтяха предупредителните думи на Лейла, но звукът от мотора на следващата кола ги заглуши.

На всяко място, във всеки град, независимо колко погълнат от камък и машини, имаше парк. На Тиус му отне два часа да намери тукашния. Нещо в излъчването на минувачите убиваше желанието му да задава въпроси, затова се насочи, вперил очи напред, все едно знаеше къде отива, към центъра на проклето място, където го водеха всички по-големи улици. Паркът се намираше зад висока каменна стена и хилавите дървета изглеждаха бледи и анемични като да бяха прекарали седмици скрити от слънцето. Премина под портала от ковано желязо, малка мръсна табела го информира, че вратите се заключваха точно в девет, а хванатите да спят по пейките биваха глобявани и/или затваряни. Приятно място.

Въпреки че слънцето печеше от часове, в пейзажа нямаше топлина, странно замръзнал като избеляла илюстрация в стара книга. Всичко около него беше симетрично, подрязано, болезнено чисто и лишено от цвят, все едно бялото вампирско слънце беше изсмукало живота от града и обитателите му. В средата на деня нямаше почти никой – майки с деца, възрастни хора, младежи в училищни униформи метнали сака на рамо. Не беше тихо, но звуците идваха някак отдалеч, все едно между него и тях имаше невидима бариера, непропусклива стена, която изкривяваше гротескно чертите на хората. Местните стражници... полицаи? в изгладени сини униформи обикаляха по двойки алеите и следяха лениво с очи минувачите. На няколко пъти го загледаха – прекалено мърляв и опърпан за чистичкия им парк, но не правеше нищо нередно. В пристъп на съобразителност Тиус започна да се оглежда за табели. Беше научил, по трудния начин, че подобни места много си падаха по табелите. „Пушенето забранено“, „Пиенето забранено“, „Забранено за кучета извън обособените площи“... дишането забранено. Никъде не изглеждаше да има окачена забрана за улични музиканти, но и никъде не се виждаше пукнат уличен артист. Обикновено трябваше да дели терен с поне двама – трима. Хора-статуи, жонгльори, вечер огнегълтачи, на няколко пъти дори гледачки на карти, понесли сгъваеми масички.

Тиус обикаляше безцелно алеите в търсене на място, където можеше да се отпусне достатъчно и да засвири. Посипаната с бели камъчета алея го отведе до малък идеално кръгъл площад. От едната страна имаше розова градина – бели и бледо жълти рози, никакво червено в този пастелен свят, и изрязан от жив плет цял шах. От другата страна няколко ниски постройки предлагаха захарен памук, пуканки и напитки. Имаше въртележка с притеснително озъбени и оцъклени кончета и ниско виенско колело, които се въртяха под тенекиените звуци на някаква песничка. Смехът на децата му заприлича на писъци, а гримасите им не бяха на веселие, а чист неподправен ужас, все едно лъскавите коне щяха всеки момент да се откъснат от оковите си и да ги отнесат някъде отвъд бледото небе.

Под едно дърво имаше незаета пейка, Тиус метна багажа си на нея и се стовари с изръмжаване. Стомахът му къркореше, но беше изял последната си храна, а тукашните пари с нищо не приличаха на банкнотите, останали му от последното подобно място. Затвори очи. Ако се заслушаше внимателно, можеше да чуе шумоленето на ветрец в ниско окосената трева. Дървото над него разклати листата си и пропусна тънки слънчеви лъчи, като косите на девойка. Щастливо място. Красиво място, пълно с наситени цветове и мириси и весел хаос. Лицата на хората са зачервени и лъснали от пот, зъбите им не са лъскаво-бели и прави, но са оголени в искрени усмивки. Въздухът ухае на зелено, на хляб, на плодове, не на химична захар и разпукана царевица, удавена в масло. Без да отваря очи пръстите му намериха китарата и докоснаха струните. Шапката тупна меко в краката му. Можеше да усети това друго място, на един дъх разстояние отвъд кривото огледало. Същият този град, същият този свят, но по-жив, по истински, по-малко стерилен. Хаос. Хаосът е живот, светлина, нарушени планове и спонтанна любов. Звуците около него станаха още по-далечни. Китарата дишаше леко в ръцете му. И тя се беше променила. Някога лъскавият гланц беше напукан, покрит с драскотини, а втора струна непрекъснато се разстройваше сама, но звучеше по-дълбоко, все едно в кухата си утроба събираше видяното от него.

Времето спря. Пред затворените му клепачи се сменяха картини, някои реални места, други от сънища и разкази, невъзможни светове. Гласът му в началото слаб и треперлив се изви и стана странно плътен, глас на някой по-възрастен. Звън на монети го накара да отвори едно око, но само за миг. Събираше се тълпа. Светлината беше се отдръпнала на запад, градът беше увеличил бученето си с края на работния ден. Някъде далеч отвъд дърветата кресчендото на задръстването отекваше от високите стъклени сгради. Тиус затвори очи.

Дебелият лед върху притихнало в снега езеро се напуква, трева пробива бялата покривка, ледените висулки капят и пеят, пеят. Баща учи малкото си момче да ходи и го улавя преди да е паднало в покритата с роса трева, а смехът на майката е този на младо момиче, влюбено за пръв път. Покритите с бразди лица на стара двойка, ръцете им сплетени, за да не ги отвее топлият пролетен вятър. Коне, търкалящи се свободни във високата лятна трева. По-бързо, по-бързо. Дърветата променят цвета си, плодовете на ябълките се наливат с цвят като лицето на младеж, обясняващ се в любов. Октомврийски огньове. По-бързо. Ноември, есенна мъгла и меланхолия. Огънят в камината вечер, припукващи дърва и шума, навята под прага. Първи слани и греяно вино. Дъхът увисва на кристалчета във въздуха. Борови клонки и зеленика. Светлина и мрак увиснали за миг в перфектен баланс. Колелото на годината се върти, върти, а той е завързан за спиците му и се смее като дете на въртележка.

Пръстите му започваха да омекват, хлад пропълзя по голите му ръце и под ризата, замрази избилата пот и го накара да потръпне. Магията не се разби, но изтече като вода през шепите му. За пръв път забеляза купчината монети и банкноти в шапката, повече от всеки друг път. Тълпата наоколо беше бледи овали, увиснали безтелесни в сумрака. Тиус потръпна отново. В очите им имаше нещо почти... гладно. Бяха тъмни и хлътнали в орбитите, а светлината от музиката му вече гаснеше, за да остави след себе си само нуждата. С фалшива усмивка музикантът се поклони и обяви, че ще има малка почивка. Едва когато с пълни с пари джобове се насочи към червения фургон, предлагащ месо в хлебче, хората започнаха да отстъпват, но много от тях не се отдалечиха твърде. Насядаха по пейките и на тревата, като свраки, облечени в изрядни костюми, и го загледаха с бялото на очите си.

Месото беше лишено от вкус, покрито с червен лют сос и гореше в устата му. Когато се наяде и изтри мазнината от устните си, имаше чувството, че е натъпкал празния си стомах с талаш. Колкото по-бързо се махнеше от това място, толкова по-добре. Още тази вечер, преди да се е стъмнило съвсем, защото кой знае що за твари обитаваха нощем подобно място. Зае се да събира нещата си, като се мъчеше да не обръща внимание на едва доловимото недоволно шушнене на хората. Като нищо можеше да завърши в хлебче, продадено на следващия злополучен музикант. Нечии стъпки изхрущяха върху чакъла и в един от онези странни моменти на пълна яснота, на Тиус му се стори, че шумът беше умишлен, дело на крака, които се движеха напълно безшумно дори по натрошени стъкла. Обърна се в очакване да види някакъв вампир – лъскава плешива глава, заострени уши, горящи червени очи над безупречния костюм. Вместо това насреща му грейна първата истинска усмивка, откакто беше стъпил на черния асфалтов път.

Мъжът беше малко по-висок от него, добре сложен и на около четиридесет години, но носеше възрастта си с лекота, като поредната шапка или костюм. Сакото му беше разкопчано над тъмно винена риза, без вратовръзка, а на оголения си врат носеше златна верижка с някакъв символ – кръстче. Лицето му беше отворено и дружелюбно, много по-живо от тези на околните. Мъжът вдигна ръце в знак на примирие и Тиус се засрами от това колко рязко беше се обърнал и кой знае каква гримаса беше имал на лицето си.

- Уоу. Спокойно, малкия, идвам с мир! Някой ми се обади да ми каже за теб и ако щеш вярвай, тичах по целия път до тук. Не съм търчал така от колежа и леле определено си струваше да те хвана.

Едва сега Тиус забеляза влажните петна по безупречната риза, но гласът на онзи не беше запъхтян, имаше добре култивираната, спокойна интонация на опитен търговец. „Какво ли иска да ми пробута?“

- Вижте, господине, не знам какво продавате, но надали ми е по джоба, а и няма да остана още дълго.

Ако очакваше хладният му тон да отблъсне или дори да обиди непознатия, реакцията на онзи беше напълно непредвидима. Мъжът се засмя все едно бяха стари приятели на по чашка. Звукът беше странно топъл и Тиус усети да се усмихва противно на волята си.

- Продавам? О, предполагам може и така да се каже, макар че не съм мислил така от години. Това, което „продавам“ – едва доловима насмешлива извивка в тона, – е талант, момче, а ти имаш повече от много други.

Предупредителни камбанки звъннаха в главата на Тиус. Гласът на разума, подозрително звучащ като сестра му, се обади – махни се от тук, кажи не, на каквото и да ти предложи и не се обръщай назад, докато светлините на града не се скрият зад теб. Но странно нещо, Тиус нямаше никакво желание да го слуша. Чувстваше се добре, много добре, а стомахът вече не го болеше. Усети се, че зяпа кръстчето на врата на мъжа. Злато. Златото си беше злато на повечето места. Може би...

- Не знам какво имате предвид, но нямах намерение да оставам. Виждате ли пътя...

Мъжът кимна все едно всичко му беше ясно.

- Разбира се, разбира се. Вие младите все бързате нанякъде. Винаги има нова песен, нова любов, ново приключение. И това е добре, сега ви е времето за такива неща. После... – гласът му увисна и за момент в очите му имаше нещо. – Виж, името ми е Дойл. Занимавам се с намирането на талантливи младежи като теб и им осигурявам да имат бъдеще и след като са се наскиторили – лъскава бяла визитка се озова като с магия в ръката на момчето. – Не искам нищо от теб, няма да подписваш договори с кръв или да те вържа. Само един-два записа. Нещо, което да покажа на важните клечки. После, като и ако имаш желание, можеш да се свържеш с мен и да измислим нещо. Изпълнение на сцена може би.

Тиус примигна. Беше разбрал някои от думите. Когато видя объркването му, Дойл започна отначало, по-бавно. Главата на Тиус почна да се върти, но не от вълнение, а от ужас. Музика на сцена. Музика пред стотици хиляди хора и всички до един знаят кой е, искат да са като него или да спят с него. Всички момичета (или момчета), които поиска. Или може би нещо малко? Няколко записа, албум или два и се връща у дома с достатъчно пари да не му се налага да работи никога повече. С подаръци за семейството и история, която да разказва на децата си. Думата история привлече вниманието му. Със сигурност ставаше нещо интересно, а Дойл не изглеждаше опасен, само ентусиазиран и напълно приятелски настроен. Никакво обвързване, никакви окови. Дай ми един-два дни и си напълно свободен. Тиус кимна. Алармите в главата му ставаха все по-силни и по-силни, но нещо в гласа и в очите на мъжа го караше да се чувства добре. Наистина добре.

Пуснаха лампите и под жълтата им светлина мъжът и момчето тръгнаха към града. Облечена в костюм ръка стискаше младежа през рамото и ако само се беше обърнал назад, щеше да види, че собствената му сянка крачи сама по алеята.

-5-

Светлините заслепяваха очите му, а гласът прокънтя някъде зад тях, като гласа на отмъстително божество.

- Дай да пробваме отново, този път една идея по-високо.

Намираха се в сту... студ... Непознатата дума му убягваше, но Дойл обясни, че машините тук щяха да уловят гласа му и да го затворят в кутийка, така че после други хора да го чуят как пее, все едно се намираше пред тях. Момчето се покашля и се опита да игнорира пълния нисък мъж зад пулта и напрегнатото лице на Дойл зад него. Вместо това се опита да се върне назад, към онова крехко чувство, което го беше обзело в парка. Стори му се, че пее фалшиво, но лицата на мъжете зад стъклото не издаваха разочарование, даже напротив. Ниският мъж, Сам Нещоси, бутна една два черни квадрата през себе си и каза нещо на Дойл. Двамата се засмяха и за пръв път на Тиус му се стори, че в лицата им имаше нещо хищно и гладно, като на хората в парка. Когато примигна, илюзията се развали. Само двама изморени мъже и едно момче в пустото студио. Въздухът беше прашен и на няколко пъти му се налага да спре, но най-накрая го оставиха на мира. Дойл го отведе, не както се опасяваше в някое лъскаво стъклено-стоманено място, а във весел младежки пансион, където няколко други хлапета, повечето на възрастта на Тиус, поздравиха мениджъра и го обкръжиха като дечица-любимата си учителка.

Без да светла лампата в малката стая момчето намери опипом леглото и се стовари на него с дрехите. Главата му жужеше. Ръката сама намери червения камък на врата му и започва да усуква кожената връзка. Белегът на дланта му пулсираше и му се стори, че гладкият кристал също пулсира. Започна да отброява ударите на сърцето си и заспа преди да стигне сто.

-6-

Лейла се събуди в топлата стая загледана в раирания от слънчевите лъчи таван. Някакво усещане, че е забравила нещо, нещо важно я чоплеше. Ослуша се. Навън градът вече се будеше, до прозореца някаква птица възвестяваше новия ден. Нищо. Нямаше никой в къщата, никакви издайнически поскръцвания на пода или трептене на завесите. Вдигна ръце пред лицето си и загледа очертанията им, както правеше често напоследък. Помнеше времето, когато бяха по-малки и доста по-мръсни. Розовият пресен белег на дланта ѝ сърбеше. Беше зараснал добре и сравнително бързо, но явно през нощта го беше разчесала, защото кожата беше червена и възпалена. Намаза дланта си с мехлем и се опита да игнорира дразненето. С напредването на деня сърбежът ставаше все по-силен и откри, че ѝ беше трудно да се концентрира върху каквото и да е. Докато вървеше по главната улица, ѝ се стори, че чува далечна музика от една пресечка и за миг я проряза болка. До три часа след обяд вече беше убедена, че нещо не е наред с брат ѝ, но трябваше да изчака още три часа, за да я сменят. Тогава, вместо да тръгне към дома си, се промъкна в конюшнята, оседла сивата си кобила Дим, и се насочи в обратна посока – отвъд хълма и отвъд полята право в граничната гора.

Всички деца бяха влизали в гората, но винаги през деня, никога сами и винаги, винаги следваха пътеките и маркировките. Лейла обаче знаеше друга пътека, стара и обрасла в толкова гъста трева, че ѝ отне половин час да намери началото. Някога, така поне беше казала майка ѝ, по гладките камъни толкова често минавали крака, и боси, и обути в скъпи чехли, че били излъскани и бели, като плочите на площада. Сега бяха покрити с мъх, трева растеше в пролуките, гората постепенно поглъщаше пътеката към кладенеца.

Лейла слезе от Дим и я поведе след себе си. Късият ѝ меч описваше дъги във въздуха и със свистене проправяше пътя през гъстата растителност. Момичето опита да се концентрира, да не чува жуженето и шушненето от храстите, но конят беше неспокоен и на няколко пъти се опита да се измъкне и да побегне. Лейла не изпусна юздата, въпреки болката от заздравялата рана. Направеше ли го, никога повече нямаше да види Дим.

Въпреки че слънцето вече се беше скрило, гората тънеше в постоянен сумрак, достатъчен, че да виждаш на няколко метра пред себе си. На места мъхът по дърветата и висящите като фалшиви бради лишеи фосфоресцираха едва доловимо. С ъгълчето на окото си Лейла видя малко създание, с размерите на водно конче и също толкова лъскаво да каца за миг върху мекото сияние, обърнало човекоподобната си глава към нарушителите. Нещо потрепна и съществото изчезна във внезапно отворилата се уста-хралупа. Не се чу дори писукане, само някакво хрущене като от стъпки върху миналогодишни листа. След този случай Лейла не посмя да отклони поглед встрани, дори когато Дим цвилеше и тропаше с копита.

Поляната, която помнеше от единственото си посещение, стоеше непокътната. Тревата беше ниска едва до глезените ѝ, а храстите не се бяха превърнали в непроходим гъсталак. Когато вдигна очи нагоре, помежду дърветата видя само мрак, без звезди, първична чернота, която я накара да се разтрепери. Въпреки това беше светло като в ден, като през слънчево затъмнение, а тишината кънтеше в ушите ѝ.

Кладенецът представляваше само дупка в земята, обградена с груби, мъхнати камъни. Водата, няколко стъпки по-надолу, беше блатиста мътилка. Момичето измъкна от кесията си монета, сребро за дъщерите на Луната, сребро за видения и истина и я пусна. Цопването се забави с няколко секунди повече, достатъчно да я накара да се надвеси по-близо, да усети мириса на гнило и да се задави. Монетата изчезна, нямаше дори вълнички, все едно нощта я погълна. Нищо. И отново нищо. Дърветата започваха да се затварят около им и Дим пак стана неспокойна.

Точно когато Лейла вече се канеше да се връща обратно, преди нещо да се е случило и с двете, някакъв образ започна да изплува, не в тъмната вода, а в небето над нея. Сребърен кръг, подобен на Луната, но не съвсем, изплува от мрака, който се отдръпна като вода. Видението излъчваше слаба светлина, отразени в огледало лъчи, които се концентрираха в кръг на тревата и бавно започнаха да се движат към кладенеца. Когато лъчът докосна леко протегнатия ѝ пръст, цялата ѝ ръка изтръпна, все едно я беше топнала в ледена вода. До нея кладенецът се изпълни със сияния и Лейла видя водата да става чиста и прозрачна. Можеше да види дъното, но там монета нямаше. Усети, че от нея се очакваше да каже нещо. Сигурно имаше ритуал или напев, който трябваше да каже, но старата магия отдавна се беше загубила.

- Покажи ми брат ми – каза тя с тон, който се надяваше да звучи поне почтително.

Собственото ѝ отражение започна да се извива и променя, разфокусира се до блед овал и постепенно започна да се превръща в нещо. Видя очи, потънали в сенки, остър нос и ярко червена уста, необичайно плътни за мъж устни, наситени с цвят, все едно беше ял боровинки. Картината се отдръпна, назад, назад и видя, че мъжът носеше дрехи н черно и червено, а върху връзката на врата му имаше някаква брошка... игла... със символ накрая – червено око с малка точица за зеница, и Лейла усети погледът му да я изгаря. Откри, че е скована, не можеше да помръдне, дори не усещаше собственото си тяло, можеше само да наблюдава сменящите се образи. До високия мъж имаше друг, нисък, пълен, разплуто лице и очи и уста като тези на жаба. Двамата се намираха зад някакво стъкло, наполовина в сянка, и Лейла разбра, че ги гледа през очите на брат си. Но нещо не беше наред. Можеше да чуе музика, звук от китара и пеене, но всяка нота се забиваше в диафрагмата ѝ като натопена в отрова стрела, а след всяка следваща сричка я караше да се чувства все по-слаба и по-слаба. Съвсем пред лицето ѝ се носеше някаква мъгла, нещо синьо и нежно, и Лейла видя черния овал пред носа ѝ да го поглъща. Започна да ѝ се гади. Ръцете ѝ... ръцете му бяха измършавели до тънки вейки, готови да се счупят всеки момент. Чу глас:

- Добре, хлапе, пет минути почивка – и Лейла можеше да се закълне, че мъжът с червените чувствени устни говори не на брат ѝ, а на нея, а червеното око на връзката се взираше право в нея, между очите ѝ.

Болка проряза главата на Лейла и връзката се прекъсна. Не-луната над нея залязваше. Сенките се удължиха и гората започна да шуми. Дим се опита да я поведе кротко, усетила с някакъв конски инстинкт, че паниката няма да помогне в този случай, обратно към града и към топлата конюшня. Лейла се изправи. Устата ѝ беше се стопила до невидима линия, а очите ѝ горяха като на животно, заразено с бяс. Конят се опита да отстъпи назад, но момичето дръпна юздата, не грубо, но почти.

Дърветата се отвориха пред тях, все едно се страхуваха от гнева ѝ. В образувалия се тунел се видяха лъчите на следобедно слънце и гладък черен път. Лейла пришпори коня.

-7-

Загуби престава за време и пространство. Спираше само когато усетеше, че тялото ѝ или това на Дим е на път да се пречупи. Помнеше, че е уловила и сготвила някакво животно, намираше потоци и пиеше от тях на колене и ръце като звяр, а после заспиваше свита на кълбо под конското одеяло. Можеше да усети белега на ръката си да я придръпва в правилната посока, като кървав компас, и се отдаде на чувството. Ако спреше да помисли, щеше да загуби следата. Следата на Тиус. Не знаеше какво я дърпа напред, дали странната връзка, която деляха всички близнаци, дали другата дважди споена, кръвна магия, която беше направила, но се чувстваше обтегната като тетива, като че тичаше по острието на тънка кама. Пред нея в обедната мараня се издигаше град на кули, тъмна купчина сгради в жълтата равнина, а въздухът над него беше отровен облак. Засилилата се болка ѝ подсказа, че се намираше близо до целта си. И че времето изтичаше.

Лейла вдигна кърпата над устата си, за да се предпази от праха, и пришпори Дим.

- Още малко, момиче, още съвсем мъничко – дали говореше на коня или на себе си?

Жегата беше нетърпима, черният път под тях попиваше обедните лъчи и ги връщаше обратно десеторно. Намираха се в пеш. Слънцето беше изпило влагата от устата ѝ, бе изгорило и напукало незащитената кожа като стара ръкавица. Не обърна внимание на погледите на минувачите, когато влезе с кон в града. Не обърна внимание и на полицаите, но ги разпозна като себеподобни и внимаваше да отбягва оживените улици. Нещо ѝ подсказваше, че трябва да побърза, да го намери преди залеза, но откъде да започне? Чувството ѝ за ориентация не действаше в гората от камък, а магията вече беше съвсем слаба. Самата тя се чувстваше на границата на топло безсъзнание и безпаметен сън. Поспря в някаква градска горичка, напи се с кислава вода от една чешма и остави Дим да попасе старателно фризираните храсти.

Момичето затвори очи и остави околните шумове да заглъхнат. Близо. Съвсем близо. Коридори с болнава светлина и много врати. Широко преддверие и руса жена зад масивна маса. Странни стъклени врати, които се въртят от само себе си. Навън очите автоматично се насочват нагоре. Кулата. Кулата обгърната в пламъци и хора, скачащи от прозорците. Тази кула имаше дискретно лого над вратата и надпис, който не значеше нищо за нея. Съседните сгради също бяха високи, но не толкова.

Отвори очи, извъртя се с лице към центъра на миазмата и поведе Дим натам. След нея хората се обръщаха, убедени, че ще видят снимачен екип, който да следи младата жена с меч на гърба и покрити с прах дрехи. Никой не се опита да ѝ попречи, защото в този свят подобно събитие просто трябваше да има някакво логично обяснение. С не особено приятно чувство остави Дим в дълбините на парка, отвъд култивираната част, отвъд подивели плетове, на някаква полянка, покрита с неприбрани боклуци. Може би щеше да я намери там по-късно, но за всеки случай не я завърза. Животното със сигурност имаше повече мозък от местните и щеше да успее да се опази и само.

Един-единствен полицай, може по-буден, или просто с по-бедно въображение от останалите, спря странно изглеждащото момиче, когато навлезе в центъра. Лейла почти съжали, че трябваше да обезвреди друг служител на закона, но не беше изминала целия този път, за да се озове в килия на метри от целта си. Хукна, не достатъчно бързо, че да го загуби, но достатъчно да спечели няколко минути преднина и се скри в първата по-запусната пряка. Вътре я блъсна мирисът на боклук и урина. Чу полицая да казва нещо на някого и когато видя главата му в плоска фуражка да се подава зад ъгъла, го халоса с капака на една кофа за боклук в лицето. Мъжът залитна, но не падна. От черната кутийка на колана му се носеше механичен женски глас и думата „подкрепление“.

Нямаше много време преди приятелите на този да са дофтасали, а упоритото копеле отказваше да падне мирно и кротко и да си седи долу. Ръката му се насочи към черното лъскаво нещо на колана и Лейла го изрита в лицето. Носеше меки ботуши за езда и болка проряза стъпалото ѝ, но чу изхрущяване и мъжът залитна, кръв обагрила устните му като ягодово сладко. „Разместена челюст, ако има късмет. Може и да съм я счупила“ помисли си с някаква отдалеченост, все едно наблюдаваше сцената отстрани. Стъпалото ѝ се стовари върху пръстите на дясната му ръка, които продължаваха да опипват оръжието. Ритник в ребрата и още един. Можеше да го укроти доста по-успешно с добре премерен шут в слабините, но знаеше, че шокът може да се окаже доста по-тежък, отколкото повечето хора подозираха. Капакът се стовари още веднъж върху главата и този път се огъна и придоби формата на лъскава метална шапка с периферия. Полицаят се свлече с грухтене. Лейла провери пулса му и го завлече по-навътре в алеята. Черната кутийка избуча „две минути“ и момичето изпита известно удовлетворение в това да разбие самодоволното нещо в стената. После се измъкна с лека стъпка и вид на човек, тръгнал на вечерна разходка. Мечът ѝ беше увит в якето на полицая, и пъхнат под мишница, не най-адекватната маскировка, но достатъчна, че да няма повторни инциденти.

Върхът на Кулата се губеше някъде в привечерното небе. Светлината от залязващото слънце огряваше стъклата и създаваше илюзията за огън по горните етажи. Почти можеше да чуе писъците. Лейла погледна предната врата, загриза палеца си и заобиколи. Трябваше да има и друг вход, нещо по-ненабиващо се на очи. Беше обиколила огромната сграда наполовина, когато нещо невероятно се случи пред очите ѝ. На едно място, близо до улицата сивият паваж се разцепи на две и с едва доловимо скърцане нещо започна да се издига към нея. Лейла се долепи за стената, внезапно усетила се прекалено уязвима и на открито, но човекът в лъскавата сива... карета? машина?... оплешивяващ мъж с очила от опушено стъкло на очите дори не я погледна. Механичното чудовище, в което се намираше, избръмча и със свистене на гуми и облак смрад се вмъкна в потока от други такива машини с хора в търбусите си. Още на два пъти Лейла наблюдава с удивление как от земните дълбини се издигат механични карети.

Вътрешният ѝ часовник ѝ подсказваше, че наближава шест часа, време за почивка у дома. Беше се съмнявала, че тук хората не почиват, а се сгъват в някой шкаф и седят там до изгряването на слънцето, за да започнат да бръмчат отново. Значи това бяха служители на кулата, които си тръгваха от работа. Идеята разцъфна бавно като отровна орхидея. При поредното отваряне момичето приклекна и се метна на платформата до задните колела. Миризлив облак я обгърна и момичето закашля в кърпата си. За момент ѝ се стори, че нещото ще тръгне назад, вместо напред и ще я смаже, но с последно избръмчаване черната задница се отлепи и отпраши, оставяйки след себе си лепкави следи. Платформата под краката ѝ започна да се спуска обратно надолу и Лейла се долепи до земята, за да не бъде обезглавена от затварящия се капак. Беше задушливо, клаустрофобично и някъде дълбоко под нея нещо боботеше като сърцето на гигант, скрит в дълбините на земята. Стори ѝ се, че спускането продължи часове, но надали беше повече от минута. Точно когато се чудеше дали няма да се озове в някакво адово измерение, платформата спря и пред нея се отвори врата. Проблесна светлина и момичето вдигна ръка, за да се защити. Насреща ѝ имаше нещо огромно със светещи жълти очи, а тя беше в капан в малката стаичка. С отчаян скок се метна напред и настрани, покрай чудовището и на твърдата земя. Дланите ѝ се разкървавиха и усети вкус на кръв от прехапания си език. Опита се да се оттласне с крака, да създаде малко дистанция помежду себе си и чудовището. Странно, още не я беше нападнало, въпреки дълбокото си ръмжене. После някакъв глас от търбуха на звяра се обади:

- Хей, Дейв, тука има някакво момиче – и Лейла осъзна, че гледаше поредната машина на колела.

Намираше се от страната на пътника и някакъв мъж я гледаше зяпнал като тиква насреща ѝ. Дейв или не го чу, или беше прекалено късно да се спре, защото хлътна в пещерата, от която беше излязла и вратата зад тях се затвори. Момичето потисна желанието да се изхили и се огледа. Намираше се в сиво хале с висок таван, поддържан от бели колони, а светлината над нея беше бледа и болезнена за очите. Още няколко машини се редяха на опашка пред няколкото врати, които водеха до повърхността, и Лейла се сви зад една колона и започна да се оглежда. В отсрещния край на просторното и вече почти празно помещение имаше други врати, които вероятно водеха нагоре. Ако предположението ѝ за края на работното време беше правилно, то Тиус можеше и вече да не е тук, но придръпването във вътрешностите ѝ не променяше посоката си. Все нагоре. Когато остана съвсем сама с жужащите лампи, Лейла предпазливо тръгна към вратите. Дори не забеляза малките червени очи на камерите, които следяха придвижването ѝ.

-8-

Възможността някой бог да е на нейна страна, никога не беше хрумвала на Лейла, но ако знаеше какво се случва десетина етажа над нея в стаята на охранителите, сигурно щеше да повярва в съществуването, ако не на ангел хранител, то поне на почти свръхестествен късмет.

Тридесет минути по-рано.

Картонената чаша кафе балансираше опасно на ръба на конзолата. Таймън, собственикът на кафето, беше напълно забравил воднистата, но все още гореща напитка, прекалено погълнат от спора си с Пит.

- Истински са – каза той и тупването на ръката му на милиметри от кафето подчерта категорично твърдението.

- Казвам ти, че са фалшиви. Миналата година не бяха толкова големи.

- Миналата година беше по-пълна. Кръстът ѝ е по-малък и ги прави да изглеждат по-големи. Същите са си.

Обектът, или по-точно обектите на спора им се поклащаха на екран 39-Б, прикачени за собственичката си в синхрон с походката на Сузана Блейк, личната асистентка на господин Мейхю. Сузана измина десетината метра до асансьора, влезе и очите на двамата мъже се насочиха към съседния екран, този от камерата в тясната кабинка, която им разкриваше много хубава гледка от деколтето на Сузана.

- Истинските не стърчат по този начин – настоя Пит.

- Точно ти пък няма откъде да знаеш. На жена ти са плоски като ушите на кокер шпаньол – изсмя се Таймън.

Кожата около носа на Пит побеля и устните му се опънаха върху зъбите. Таймън не страдаше от наличието на излишен интелект, но не беше абсолютен идиот.

- За сметка на това задникът ѝ е фантастичен – опита се да замаже той, но по някаква причина репликата нямаше особено успокояващ ефект.

Чашата кафе се разтресе. Ако някой от тях точно в този момент беше погледнал към екран 009, щеше да забележи слаба женска фигура да изскача от вратата на една от платформите за коли. Вместо това в нажежената пауза очите на Таймън изпратиха бюста на Сузана, като не пропуснаха до отбележат, че нейният задник определено беше по-хубав от този на жената на Пит. За момент се зачуди дали ако Сузана не чукаше Дейв от счетоводство, щеше да има шанс. Някакво движение в долния ъгъл на стената с монитори привлече вниманието му, то точно тогава левият му крак болезнено го информира, че е изтръпнал. Таймън завъртя ръка и забърса с лакът чашата кафе, която изхвърча, течността описа доста красива спирала във въздуха и по-голямата част от нея се изля директно в скута на Пит. Мъжът подскочи с ругатни и се отблъсна от стола си. Кафето не беше достатъчно горещо да ощави по-деликатната част от анатомията му, но все пак достатъчно, че да изтъни гласа му с няколко октави.

- Майка ти куча! – изтърси той и Таймън дори нямаше време да се засегне, когато през вратата влезе Адкинс, третият член на смяната и най-старшият от тримата.

Сините очи на мъжа огледаха спокойно сцената, без дори искрица на смях в тях. Таймън беше замръзнал с леко отворена уста. Пит стоеше полу-изправен, а по предната част на ризата и панталона му се стичаше кафе, което вече оформяше локвичка на пода. Изминаха още няколко секунди. Таймън затвори устата си и потисна истеричния кикот, който напираше в гърлото му. Пит беше придобил морав цвят, но сграбчи пакета салфетки, който Адкинс безмълвно му подаде и започна да се бърше. Горе-долу по същото време Лейла вече беше стигнала до асансьора.

Червена лампичка на пулта пред тях започна да мига. Таймън присви очи.

- Асансьор три от паркинга е в движение. Някой е забравил нещо?

Погледът на Адкинс се плъзна по редиците монитори.

- Съмнявам се. Долу не останаха коли освен джипа на господин Дойл и Аудито на Сам Райли от звукозаписната на сто и шестнадесети. А те казаха, че ще стоят до късно.

В ъгъла на асансьора, точно на ръба на сляпото петно на камерата имаше нещо тъмно, някакво мърдащо петно. Тримата мъже проследиха редицата от светлинки, които отбелязваха напредъка на нарушителя в подземните нива. Трите асансьора до паркинга излизаха в източната част на лобито и очите им се насочиха към двата монитора от най-близките камери.

- Какво по... – промърмори Пит. – Това е само някакво момиче.

Адкинс, който беше ветеран от няколко войни, не бързаше с изказванията. Беше виждал момичета, много по-малки от това да се взривяват доброволно и с усмивка на уста или да се нахвърлят срещу войниците, въоръжени само с нож. Никога не знаеш в чия глава ще пропълзи тенията на лудостта. А това момиче определено изглеждаше лудо. Рошава и мръсна, с раздърпани дрехи тя приклекна като животно и се огледа. Дори на насечения образ от камерите, движенията ѝ изглеждаха странно плавни. „Като змия“ – помисли си Пит. „Като мангуста“ помисли си точно в този момент Таймън с онази странна телепатия, която понякога се получава в мигове на напрежение. Адкинс се изправи, взе тейзъра си от шкафа до стената, ръката му се поколеба само за миг над служебното му оръжие тридесет и осми калибър преди да го запаше.

- Таймън, ти идваш с мен. Не, вземи само тейзъра. Не искам да пишат утре във вестниците, че двама въоръжени охранители са арестували някаква надрусана тийнейджърка. Пит, ти стой тук. Ако дам сигнал по радиото или видиш каквото и да е нередно, викаш полицията.

- Защо да не ги извикам още сега?

Лицето на Адкинс се беше втвърдило съвсем и внезапно Пит се почувства много доволен, че не е на мястото на Таймън. Или на момичето.

- Защото... – отговори онзи много бавно, като човек несвикнал да оспорват заповедите му, – защото половината журналисти, които струват нещо в тоя град, имат предаватели на полицейските честоти. В момента, в който подадем сигнал, кварталът ще се подпали. Предпочитам да знам с какво си имаме работа. Ако може, ще я задържим мирно и кротко и тогава ще извикаме момчетата в синьо, или тези в бяло, според случая, да си я приберат.

- А частните момчета?

Адкинс направи гримаса. Последното повикване на спец-екипа от частната охранителна фирма, което по-късно беше оценено като ненужен харч, беше коствало поста на предшественика му. Частните бяха най-добрите и деряха десет кожи, дори и заплахата да се окажеше дефект в охранителната система или случайно влетял прилеп, какъвто беше случая тогава. Пит се усети, че по-добре да не повдига въпроса отново.

Едва в коридора Таймън се сети да попита:

- Абе... ако е само някаква надрусана тийнейджърка, как е успяла да се вмъкне незабелязано?

- Точно това смятам да я питам, като я спипаме – отговори Адкинс.

-9-

Сам в стаята Пит се втренчи в момичето на екрана, все едно се мъчеше да я закове на място с поглед. Тя не даваше признаци да има някаква конкретна цел, озърташе се като хлапе в магазин за играчки. Най-накрая се намери в средата на лобито и Пит изтръпна по две причини. Първо, малката се беше спряла пред асансьорите, водещи до горните етажи. От стотния нагоре придвижването ставаше само с ключ, но качеше ли се, можеше да последва гонитба цялата нощ и в крайна сметка ще трябваше да признаят некомпетентност и да повикат полиция, защото нямаше как тримата да обходят цялата сграда преди да е направила беля. Втората причина беше много по-сериозна. На гърба на момичето имаше нещо. В първия момент го взе за тубус – от ония тръби, които чертожниците разнасяха, и, мамка му, подобно нещо можеше да бъде напълнено до върха с експлозиви. Още едно движение и предметът се фокусира, не повече от сантиметър върху трептящия монитор.

- Какво е това? Катана?

Не, беше някакво късо острие, като мечовете от гладиаторските филми. Пит сграбчи радиото в лявата си ръка, докато с дясната се мъчеше да приближи картината.

- Момчета, имате проблем. Насочила се е централния асансьор и е въоръжена. Повтарям. Жената е въоръжена. Носи някакво мачете, или меч, един дявол го знае какво.

- Разбрано, Пит – отговори му Адкинс. – Стой на място.

- Да викам ли полиция?

- Не... още – но Пит го видя да вади пистолета си от кобура, докато пристъпваше в лобито.

-10-

Лейла изпитваше едновременно усещане за агорафобия и клаустрофобия. Помещенията бяха огромни и в същото време задушаващи, все едно стените изсмукваха целия кислород от гърдите ѝ. Когато малката кутийка най-накрая спря, надали се беше издигала по-дълго от спускането си в подземието, се озова в огромно пълно с цветя и кожени кресла пространство. Изпита желание да хукне, но нещо я караше да си мисли, че я наблюдават. Не можеше да усети човешко присъствие, странно подобно място би трябвало да има охрана, и въпреки това усещането за невидими очи я накара да се закове на място, разширила ноздри, готова за скок или бягство. Нищо. И все пак...

Излезе в центъра на помещението и разпозна огромната маса, зад която трябваше да седи русата жена. Само няколко лампи работеха и в приглушената светлина редица от квадрати над двете големи метални врати вляво привлякоха вниманието ѝ. Имаше стрелка нагоре и стрелка надолу, и... 140?! Не, никоя сграда не можеше да има 140 етажа. Натисна предпазливо копчето и вратата се отвори с плъзгане. Вътре имаше табло с цифри и тъкмо щеше да влезе, когато забеляза, че бутоните достигаха до 100, след което имаше само дупка за ключ. Преди да успее да осмисли това ново чудо чу стъпките. Не беше бумтенето на някой, който минава случайно, а тихото прокрадване на твърди подметки по лъскавия под. Две неща се случиха едновременно: Пит изкрещя предупреждение по радиото и Лейла успя с плавно движение да измъкне меча си.

-11-

Пит се тресеше от адреналин втора ръка. Пред очите му ставаше нещо невъзможно. Видя как момичето извади острието си и се завъртя така, че стената помежду двата асансьора остана зад гърба ѝ. Преценила веднага Адкинс като по-сериозната опасност, жената се опита да избие с опакото на острието си оръжието от ръката му. Пистолетът стреля и тя подскочи, все едно не беше чувала стрелба през живота си. А може и да не беше. Повечето хора имаха погрешна представа от телевизията. Таймън се опита да я приближи, но острието описа дъга на сантиметри от носа му. Адкинс говореше нещо, но на екрана изглеждаше все едно прави мъчителни гримаси. Ръката на Пит вече беше над бутона, заповеди или не. Полицията можеше да повика после да си прибере каквото е останало. Жената държеше на разстояние и двамата охранители, а по някаква причина Адкинс още се колебаеше да я застреля. Ако Пит беше на негово място и имаше оръжие, всичко досега да беше приключило.

-12-

Лейла се потеше обилно. Двама срещу един и двамата въоръжени с някакви оръжия като излезли от детска приказка или кошмар. Младият държеше нещо произвеждащо на края си светкавица, а Г-образното парче метал в ръцете на възрастния, този с лице на войник и очи на вълк, явно произвеждаше гръмотевици. Беше усетила нещо да профучава покрай ухото ѝ и се досети, че можеше и да не доживее втори опит. Възрастният войник ѝ говореше нещо, но ушите ѝ пищяха и не можеше да го чуе. Усещаше ръцете си чужди, цялото ѝ тяло принадлежеше на някой друг. В капан, толкова близо до края. Наблизо придръпването ставаше по-остро, за да ѝ напомни, че времето на Тиус изтичаше и всяка секунда, която губеше тук с тези двамата, го доближаваше до нещо ужасно. Странно, но сърцето ѝ сега биеше съвсем бавно, все по-бавно, в синхрон с това на брат ѝ. „Патова ситуация“ помисли си тя. И аз не искам да ги убивам и те не искат да ме наранят, но все някой ще трябва да направи първата крачка. Лейла отпусна меча си.

-13-

Тя се отказа. Пит не можеше да повярва, след цялото това ежене, лудата кучка престана да размятква сатъра и беше готова да се предаде. Ръката му се отдръпна от бутона и издиша през носа. Таймън вдигна радиостанцията си и тази на Пит припука.

- Викай полицията. Няма къде да ходи и го знае.

Но Пит внезапно видя това, което Таймън не – лицето на жената.

- Тай, внимавай! – извика той и младежът се обърна, но прекалено късно.

Докато се беше разсеял с радиото Адкинс, без да изпуска пистолета си откачи белезниците от колана си, но онази сякаш само това чакаше. Жената блъсна Адкинс с рамо, тялото на мъжа се стовари върху това на Таймън и двамата залитнаха. Обут в ботуш крак се стовари върху лицето на младия мъж, главата му отскочи от плочника. Адкинс се опита да запази равновесие, единият му крак се подхлъзна на гладката повърхност, пристъпи назад, препъна се в тялото на Таймън, но не падна. Момичето стовари дръжката на меча си между очите му и Пит с изумление видя, че Адкинс не падаше. Мъжът разтърси глава зашеметен и пистолетът се изплъзна от пръстите му. Момичето го изрита отново. Точно тогава пред централния вход се чу скърцане и Пит осъзна, че все пак беше натиснал паник-бутона. На охранителите сигурно им бе отнело по-малко от две минути да пристигнат, но Пит нямаше време да се възхити от скоростта им. Жената също беше разбрала, че нещо се случваше отвън, и отстъпи към асансьора. Адкинс залитна към нея. От носа му течеше кръв, а едното му око вече се беше затворило, но въпреки това направи едно последно усилие. Пит видя как изчезва в асансьора, след което вратите се затвориха, а във фоайето нахлу охраната.

-14-

Когато едрият мъж се метна към нея, Лейла издаде странен писклив звук, отстъпи и натисна бутона за затваряне. Лъскавата врата се плъзна и прихвана полета на мъжа по средата. Охранителят се стовари по корем и вратата се затвори върху главата му. В един ужасен момент, изобщо забравила, че не е натиснала бутон, Лейла си представи как кабинката тръгва нагоре и откъсва главата на мъжа. За щастие не изглеждаше сериозно наранен, но вратата го довърши. Изправи се, замъглените му очи блуждаеха по ъглите, направи крачка напред и Лейла успя само да си помисли как ще я размаже като насекомо върху огледалото, след което се стовари с грухтене на земята. Подът се разтресе и звукът накара момичето да излезе от ступора. Можеше да усети адреналина като студен огън да се оцежда от тялото ѝ. Ръцете ѝ почнаха да треперят. Сетивата ѝ, които до този момент бяха работили извънредно, изпращаха странни сигнали. Отвън ставаше нещо и Лейла натисна бутон номер 100. Асансьорът се плъзна нагоре беззвучно, а момичето се свлече до стената притиснала колене към гърдите си. По-голямата част от тясното пространство беше заета от проснатия мъж. Лейла провери пулса му. Дишаше ревномерно, като се изключи ударът по главата, нямаше сериозни наранявания. Мисълта, че по петите ѝ със сигурност бяха плъзнали приятелите на този, проблесна за миг в замъгленото ѝ съзнание в червено и се загуби в спешното припиране на другия по-важен въпрос. Тиус. Като че бяха изминали секунди и спряха, но в момента, в който вратата се отвори, Лейла само хвърли един поглед на покрития със сив килим под и се върна обратно при падналия охранител. Не тук. Нагоре. По-нагоре. Зачуди се дали има време да го свести и разпита как да стигне по-горните етажи на кулата, дали имаше друга кабинка или стълбище. Погледна пак таблото с бутоните. 100. Какъв беше смисълът? Над последния обаче имаше процеп като за ключ и още един, прекалено тесен, за да има каквато и да е функция, освен ако металният капак не беше някаква пощенска кутия. Още едно придръпване, този път по-слабо. На колана на похъркващия през счупения си нос мъж висяха няколко ключа и плоска карта, съвсем семпла на вид с черна лента от едната страна. Карта голяма колкото процепа.

Момичето измъкна връзката и се опита да натъпче правоъгълника в процепа. Един път. Втори. На четвъртия опит една червена лампичка светна в зелено и целият панел се плъзна. Още няколко редици копчета – 101 до 140. Лейла затвори очи и прокара ръка по бутоните. Един ѝ се видя по-топъл от останалите и натисна него без да отваря очи. Занеше, че магията е крехко нещо, на ръба на възможното и сънищата. Всеки опит за мисъл, за търсене на логика или разумно обяснение щеше да направи фокуса невъзможен. За да си наистина добър, трябваше да имаш умението да се самозаблуждаваш, нещо, което винаги ѝ се отдаваше толкова трудно. Единствено ужасът, по-първичен от насадените с възрастта задръжки, я беше докарал до тук. Вратата се отвори и Лейла пристъпи в мрака.

-15-

Ако беше очаквала някаква тъмница (кой строи тъмници на върха на кула?) или мрачна, пропита със заглушени писъци атмосфера, етаж 116 се оказа разочарование. Светли стени, много стъкло и стомана. Мебели от някаква имитация на дърво и кожа, леко повехнали цветя в саксии и абстрактни картини – точно толкова украса, че мястото да не изглежда съвсем стерилно. Отляво стената беше покрита с нещо, което момичето нямаше как да разпознае като постери за концерти. Лейла се забави само секунда загледана в хлапачка по-малка от нея с шарена коса и къса пола?... широк колан?... изпод която тънките като клечки крака балансираха върху високи ботуши на платформа. На съседния имаше група млади момчета (може би момичета?) с тъмен грим върху бледи лица, мрежести черни дрехи и бухнали черни коси. Приличаха на банда врани, накацали по някакво стълбище, всеки загледан в различна посока. На следващия – мъж и жена с дълги до кръста коси. Жената носеше шарена пола, а брадата на мъжа покриваше оголените му гърди до средата. Буквите под тях бяха в напълно несъвместими цветове, тумбести и разтечени цапаници, които като по чудо не боядисваха и стената отдолу. Още картини, още лица, къси коси и костюми с вратовръзка, дълги коси и парцаливи дрехи, явно следващи някаква хронология, ако не и последователност в стила, но едно нещо ги обединяваше – очите. Без значение колко грим бяха използвали и какъв беше цветът на кожата, очите на всички музиканти, защото Лейла беше разпознала музикалните инструменти, макар и странни, бяха празни като очите на кукли, подредени зад витрина в очакване някое дете да ги купи. Момичето докосна с върховете на пръстите си стъклото, което защитаваше картината, и ѝ се стори, че е топло и пулсиращо.

С неприятно усещане в стомаха тя последва линията от лица в търсене на по-новите. Знаеше какво ще намери и въпреки това, когато стигна до него, си пое рязко въздух през зъби. Зад последното стъкло я гледаше брат ѝ. Тиус седеше кръстосал крака върху някаква сцена. Носеше окъсан син панталон и бяла риза, разкопчана на гърдите с навити ръкави. Китарата му лежеше в скута и улавяше светлината по странен начин. Буквите отдолу не ѝ говореха нищо, но разпозна думата „бард“, написана със засукан старовремски шрифт. Лейла измъкна меча си, съжалявайки само че не разполага с нещо по-голямо и по-остро. Или може би с огниво, така че да подпали цялата проклета сграда. При все старателно подредената и определено артистична композиция, брат ѝ приличаше на марионетка, почти можеше да види конците, изчезващи във високия таван. И някой щеше да си плати.

От светлата приемна няколко врати водеха в различни посоки из етажа. Имаше кабинети, разхврърляни и с лек мирис на застояло в края на деня. Един коридор, по-тесен водеше към двойна врата с надпис на нея. Лейла успя да разчете само думата „тишина“. Гримасата на лицето ѝ можеше да мине и за усмивка. Двойната врата я отведе в кръгло помещение с червен килим и черни кожени кресла покрай стените. Някой беше окачил като украса странни плоски китари във всички цветове на дъгата. Можеше да чуе приглушен говор от другата страна на малка врата, над която светеше червена лампа. Лейла надникна през стъклото и видя двама мъже, надвесени над някаква машина, а зад голям стъклен прозорец Тиус седнал на висок стол с нещо като топка на въже, висящо пред лицето му. Белегът на ръката ѝ пламна, но този път болката не утихна до поносимо дразнение, а се усили, докато цялата ѝ ръка не беше обхваната от невидим огън. Момичето стисна зъби и през избилите от болка сълзи можеше да види бледо-сините пламъци да я покриват. Ръката ѝ се вдигна сама, другата изпусна меча и момичето с ужас видя как без никаква намеса от нейна страна пръстите се свиват пред очите ѝ и оформят груб кръг все едно държеше невидима топка. Главата ѝ се завъртя рязко, болезнено и почти насила долепи лице до пръстите си. Нещо ставаше със стаята отвъд. Можеше да я види ясно както преди, но образът трептеше и примигваше като мираж. Болката се усили и нещо в нея се счупи. После картината от другата страна на вратата стана съвсем ясна. Все още имаше двама мъже и едно момче, но цялата стая около тях беше придобила черно-бели окраски. Единственото светло нещо беше брат ѝ, други двама също имаха своя светлина, но в тъмни червеникави окраски, все едно двамата мъже също пламтяха. Самата машина, преди просто нещо като маса с много бутони, сега излъчваше мрак. Единият мъж, висок и слаб тип, каза нещо и двамата се разсмяха. За момент лицата им бяха наполовина обърнати към нея и Лейла едва не отпусна ръцете си в търсене на оръжието. Приличаха на каритакури – семпли лица, надраскани от дете върху бял лист, изрязани от хартия маски, които криеха нещо тъмно, нещо гладно. Дребният мъж, който преди това ѝ се беше видял оплешивяващ и пълничък тип с дебели стъкла на очилата, сега имаше огромна уста, разцепваща лицето му от ухо до ухо с много малки остри зъби и малки свински очички, светещи в жълто. Другият беше все така висок и слаб, приличаше на човек, но устата му имаше жестока извивка, а очите бяха просто дупки в нищото. На гърдите му светеше някакъв знак – червено око.

Тиус запя и Лейла видя, че светлината му започва да гасне, събирана от устройството пред лицето му. Нейната собствена светлина започна да се отича и момичето усети, че ако не пусне магията, тя ще я погълне и няма да ѝ остане достатъчно разум, че да помни Тиус или каквото и да е. Тази сила, каквато и да беше, можеше да разбие стената и да помете двете същества като горски пожар. Да раздели пръстите си беше най-трудното нещо досега, но не и най-трудното нещо, което щеше да ѝ се наложи да направи тази вечер. Лейла коленичи за миг, слепешком потърси падналия си меч, изправи се подпряла ръка върху стената и отвори вратата.

-16-

Високият мъж се обърна и само за миг на лицето му беше изписано напълно човешко объркаване. Съвсем нормално предвид това, че в уж охранявана сграда пред него стоеше млада жена с вид на луда, въоръжена при това, и се олюляваше леко. Приличаше на човек. Ръката на Лейла трепна. Може би щеше да убие невинен. Но все още можеше да види червеното око като прогорена дупка върху хубавия му костюм. Мъжът вдигна длани в универсалния жест „предавам се“. Лейла пристъпи напред. Другият тип, който досега беше погълнат изцяло от музиката, най-накрая се обърна и устата му увисна. Зъбите му си бяха съвсем нормални. Или не съвсем. Все още можеше да види втория образ, истинския, ако се концентрираше.

- Хей – каза високият мъж с насилено весел тон, – каквото и да искаш, сигурен съм, че ще измислим нещо...

- Дойдох за него. Прибирам си го вкъщи – Лейла направи движение с глава към брат си без да изпуска двамата от поглед. Ако Тиус я беше видял, не даваше особени признаци на оживление.

По някаква причина дребният мъж намери това за ужасно смешно.

- Егааати ненормалните фенки – изцвили той и това бяха последните му думи.

Високият мъж вдигна ръце и голямият прозорец зад него избухна. Сенките в стаята оживяха и се застичаха към ръцете му, покриха го целия. Стените зашепнаха. Хиленето рязко секна и дебелакът се катурна от стола си и падна по гръб. Беше мъртъв преди да удари земята. От отворената уста се стичаше кръв и каквато и илюзия да беше хвърлена върху лицето му, със смъртта тя се свлече, разкривайки истинските му черти. Още сенки напуснаха тялото и се присъединиха към останалите, които формираха вихрушка. Илюзиите се белееха като кожата на влечуго. Стаята примигна и се превърна в някакво кошмарно измерение. Примигна и пак се върна до нормалното. Отвън се чу някаква шумотевица и група мъже в черни униформи нахлуха в стаята. По лицата им за секунда се изписа пълно удивление от разкрилата се гледка, след което до един се свлякоха на земята. Оръжията им изтракаха глухо на пода и Лейла видя, че от тях останаха само дрехите. Сенките им се стекоха по пода към краката на мъжа. Силуетът му не се беше изменил, не стана по-висок или по-мускулест, просто стоеше в единия край на стаята като дупка към вселенското нищо. Нямаше очи, целият беше едно око, голямо и черно и лишено от човещина. Незнайно как успяваше да предаде цялото си безразличие към нея, към Тиус, към телата на пода. „Сила назаем“ – помисли си Лейла, като се сети за сините пламъци по ръцете ѝ. „Ако го оставя достатъчно дълго така, ще се самоизяде“. Въпросът беше, че не можеше да чака. Трябваше да вземе Тиус и да го измъкне от тук. Без излишни героизми. Тиус.

Брат ѝ все така стоеше на стола си зад празната рамка на прозореца и зяпаше в нищото. Какво му бяха направили? Лейла започна да се придвижва бавно към вратата на кабинката в другия край на стаята. Високият мъж-сянка не помръдна, само главата му се завъртя като главата на бухал, за да проследи движението ѝ. „Защо не напада?“ Вратата беше отключена. Лейла запристъпва заднишком към брат си с усещането, че влиза в капан. Малкото пространство беше прекалено тясно и ако трябваше да защитава Тиус...

- Тай? – прошепна тя. – Мисля, че е време да си ходим вкъщи.

Никакъв отговор. Нещо не беше наред. Забравила всякаква предпазливост, забравила нещото в стаята, Лейла пусна меча си на земята и сграбчи с две ръце брат си за рамената. Едва сега усети студенината, която излъчваше белегът на ръката ѝ, която се разливаше по цялата ѝ ръка. Тялото на Тиус се свлече от стола върху нея. Нещо виеше и Лейла разбра, че звукът идваше от собственото ѝ гърло. Положи го върху посипания със стъкла под. Едно парченце беше одрало бузата му при експлозията и Лейла разсеяно обърса струйката кръв. Очите му я гледаха немигащи. Устата беше леко отворена и от нея не излизаше дъх. Лейла потърси пулс на врата му. Напразно. Още беше топъл, беше жив, когато влезе в стаята, жив, когато пееше, и после... Беше закъсняла с няколко минути. Не се разплака. Можеше да усети сълзите да се събират някъде. Може би щеше да плаче после, но сега се усещаше студена и празна като купчините дрехи в другата стая. Куха. От висящото от тавана черно мрежесто кълбо се чуваше леко жужене. Въздухът в помещението изчезна, стените започнаха да се приближават. Лейла залепи гръб към стената. Ето защо сенчестият не нападаше. Беше разбрал преди нея, че няма смисъл, няма какво съкровище да пази. Не можеше да откъсне очи от тялото на пода, което беше брат ѝ. „Трябваше да се грижа за него. Трябваше да побързам. Трябваше...“ Стори ли ѝ се или ръката му потрепна? С едно рязко движение тялото на Тиус се разгъна и се озова в седнала позиция. Очите му бяха придобили млечносин оттенък и я наблюдаваха с тъп животински интерес.

- Лей... – прошепна някой, но гласът не дойде от мъртвите устни на брат ѝ, а някъде отгоре, от... думата „микрофон“ внезапно изникна в главата ѝ и Лейла я разпозна като мисъл на Тиус.

- Тай, къде си? – изхленчи тя.

- Лей... – тона му беше умоляващ. Знаеше какво щеше да каже.

- Не. Не. Не мога да го направя. Не ме карай да го правя. Дойдох да те спася, а не...

- Направи го тогава. Спаси ме. Убий ме! – последното излезе като крясък и микрофонът запищя.

Тялото на Тиус се изправи със залитане. В движенията му имаше нещо плавно и змийско, нищо общо с бавните мъртъвци от страшните истории. Ръката на Лейла намери дръжката на меча. Беше паднал точно до китарата на Тиус, която като по чудо бе оцеляла. Стори ли ѝ се или струните издадоха нежен звук? Хленченето секна в гърлото ѝ. Лейла се изправи и очите ѝ бяха сухи и горещи. Някъде вътре цялата скръб се трансформираше в гняв и острието ѝ се видя леко като перце. Можеше да види сините следи, които оставяше във въздуха, когато го завъртя. Не-Тиус се ухили и посегна към нея. Ноктите му одраха бузата ѝ и гореща кръв шурна по врата ѝ и покапа по натрошеното стъкло, по падналия стол и по китарата. Струните издрънчаха. Лейла изръмжа и се хвърли към нещото. Без почти никакво съпротивление острие се срещна с врат и главата на Тиус хвръкна. Лейла успя да види, че очите му си бяха върнали предишния цвят преди червена пелена да падне пред собствения ѝ взор. Мъжът-сянка крещеше и Лейла се разсмя. Щеше да умре тук погълната от сянка без човек с единствен свидетел главата на брата си близнак.

Излезе от кабинката с усмивка на уста. Можеше да чуе музика. Първоначално реши, че ушите ѝ пищяха от шока и от многото удари, които беше понесла през последния час. После разпозна китарата на Тиус, която свиреше сама до тялото му. Лейла застана срещу сянката, вдигна в ръка меча си и запя.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар