Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Увод

- Сигурна ли си, че ще го направиш?

- Да.

- Ще забравиш миналото си. Всички. Ще потънеш в забрава за известно време.

- Ще го преживея.

- Не е толкова просто. Ами ако никога повече не ме намериш?

- Оставила съм много следи, които ще ме доведат до теб.

- Ами ако дървото изсъхне?

- Напоено е с омраза. Това е единствената сила, равностойна на надеждата, която умира последна.

- Толкова си умна. Обичам те.

- Не го казвай така.

- Как?

- Сякаш се сбогуваш.

- Аз… Ним, време е. Трябва да тръгваш.

- Сигурен ли си, че утре няма да помня нищо?

- Ще си напълно сама в този нов свят.

- Тогава и аз те обичам.

- Прозвуча сякаш се сбогуваш.

- Ще те намеря.

- Знам.

1.

Събуждам се. Лежа на твърдо дървено легло, а нечии ръце ме притискат здраво и ме тряскат в него. Изпокъсаните парцали, които са заместили одеялото ми предишната нощ, сега са на земята, свити на кълбо, допълнени с нови крепки.

- Нов кошмар? – попита ме някой.

Обръщам се с лице към човека, който виси над мен. Младо момиче, насочило погледа си право към лицето ми, изучавайки всяко мое движение. Дългата ѝ снежно бяла коса се спуска плавно до нея.

А очите ѝ...

Очите ѝ са сиви, наподобяващи мъгла, обзела пустошта, опитваща се да скрие нещо, да го предпази, и след това да изчезне. Сякаш усещам как тази мъгла се е вселила в баграта на очите ѝ. Толкова са красиви! В нея има нещо познато. Нещо тайнствено. Нещо, чакащо да бъде разкрито.

- Коя си ти? – питам тихо, почти шептейки.

- Не ме ли помниш?

Поклащам глава, давайки знак за отрицателен отговор.

Тя се изплъзва бързо от леглото ми и застава пред него. Тялото ѝ е стройно, покрито с черна гладка материя, наподобяваща тъмен плат, обхващащо по-голямата част от кожата ѝ. Внимателно се обръща и ми задава същия въпрос ,,Не ме ли помниш?"

- Съжалявам. Не си спомням нищо.

- Как се казваш? – отново застава до мен, като този път се взира в моите очи.

- Ним – устните ми се прехапват и сякаш машинално отговарят, преди дори да обмисля всичко.

- Добре. Знаеш името си. Това е добър напредък. На колко години си?

- 21.

- Точно така. Друго спомняш ли си?

- Не.

- Някакъв сън? Нещо, което те е провокирало тази нощ?

- Да ме е провокирало?

- Красив мъж? – облизвайки изкусително устни, тя отправя към мен широка усмивка.

- Аз... Не знам... Не помня... Защо ме питаш?

Белокосото момиче въздъхва, след което смръщва красивото си лице. Изтичва до вратата, намираща се в непосредствена близост до мен, и се провиква.

- Ти си безнадежден случай, Ним! Сирин, ела за малко.

Чакам свита на колене в твърдото легло, наблюдавайки всеки един жест на момичето. Отмествайки погледа си ту към мен, ту към външната страна, неспирно прави някакви странни гримаси.

- Какво има, Тириън? – друго момиче влезе при нас и по мръсните ѝ ръце личи, че току-що приятелката ѝ е прекъснала труда си. – Събудила се е? Нещо ново? Нови симптоми – радост, тъга, уплаха?

- Тя беше... Как да го кажа... Не бе уплашена, по-скоро шокирана.

- Шокирана от какво?

Говорят си, сякаш в мое отсъствие. Обсъждат ме, но не ме включват в разговора. Въпросите не са зададени пряко към мен, а винаги отговаря бялото момиче.

- И така, Ним – обърна се другата непозната, – време е за обичайната разходка из града с обичайната дилема с обичайната ти приятелка.

- Много смешно, Сирин. Не знаех, че днес си в настроение за шеги – изсумтява, хващайки ме за ръката. Издърпва ме до вратата и ме изкарва навън.

***

Мястото е неописуемо красиво. Малката къща, в която се събудих, се намира централно на обширна поляна, заобиколена от суха трева, повяна от вятъра. Слънцето напича отгоре ни, всичко е тихо, облаците са разпокъсани и придава на небосвода още по-обаятелен вид. Единствено шумоленето на тревата не допринася за тишината, пленила това място.

- Къде сме? – очите ми още шарят навсякъде и ми се ще да докосна огромните стръкове растителност. Но преди ръката ми да се зарови в тях, момичето ме въвлича надолу.

- Ще ти разкажа всичко. Но първо трябва да дойдеш с мен.

Вървим проправяйки си път из шубрака. Сетне стигаме до малко селце, изпълнено с утихнал живот и флегматично движение. Мъжете крачат бързо, носейки със себе си инструменти или сечива, ръчна изработка. Жените, сломено притиснали забрадките към лицата си, следват представителите от силния пол.

- Какво им става? – питам, като не мога да сдържа възмущението и любопитството си, напиращи силно в мен.

- Всичко е нормално. Всеки ден мъжете изпълняват своите задължения – да бранят, да ловуват, да изработват нови сечива. А жените – да готвят, да гледат децата си, да са в помощ на съпрузите си. Един нормален ден.

Две малки хлапета се гонят едно след друго, скачайки от камък на камък, или прескачайки някоя каруца. Усмивките им не падат от лицата им и оглеждайки повечето хора наоколо, откривам, че не всичко в това село е загубило надежда.

Хората минават, отправяйки въпросителните и настойчиви погледи към нас, но умело се опитвам да ги избегна. Изпитвам някакъв срам, някакво пробождащо чувство за вина, като погледна в жалките им изтерзани лица. Чувствам се така, все едно имам пръст в...

В това да са нещастни.

В това да проклинат всеки ден.

- Казвам се Тириън. Израснала съм тук. Повярвай не винаги е било така. Преди животът бе по-лесен. По-търпим. Сега е непосилна мисълта как ще оцелееш идния ден – сянка преминава през лицето ѝ и тя свежда глава, вбила поглед в почвата под краката ни. – Какво ти е пък на теб? Защо днес си така... странна?

- Днес?

- Всяка нощ заспиваш и всеки нов ден не помниш нищо от предишния. Всеки път идваме до това село, аз ти разказвам, след това ти искаш да обиколим наоколо. А след разходката се прибираме в малката къща, от която дойдохме. И после заспиваш. Крещиш на сън. Дърпаш се, като че ли от някого. И на другата заран ти пак не помниш нищо.

Гледам я ужасена. Вятърът нетърпеливо и буйно се цели в нас, но не е толкова силен, че да издуха страха, уплахата, неведението. Тръпки преминават през цялото ми тяло. Сърцето ми ускорява своя пулс и дишането ми се зачестява. Ръката ми потреперва.

- Днес си различна – Тириън накланя глава и сякаш се опитва да прочете като книга това, което изпитвам. Тази смесица от чувства, кънтежа на хиляди звуци едновременно. Приливи на ярост, отливи на овладяване. Не след дълго започвам да треперя.

Нещо не е наред с мен.

Искам да избухна.

Трябва да се отдалеча от това място незабавно.

- Отведи ме в къщата.

- Какво? – широкоотворените ѝ очи оставят изненадата да обърка дори и мен.

- Моля те, заведи ме горе. В онази къща.

Падам на колене, напълно изтощена. Трудно ми е да поема дъх.

Тириън ме повдига, крепи ме за себе си и мъчно започва да се изкачва към онази малка дървена постройка.

На няколко пъти спираме за почивка и когато сетне пристигаме, при вида ми второто момиче захвърля работата си и хуква към нас за помощ.

- Какво стана, Тириън?

Тя ме поставя внимателно на тревата и в този момент, изгубила ума и дума, понечва да обясни какво се случи преди малко.

- Никога не е правила така! – лицето ѝ става все по-бяло, като допълва идеално нюансите на сребристите ѝ коси. – Отидохме до селото... Разказах ѝ... А тя... тя... взе, че припадна.

- Нали не си се изпуснала за... – преди да завърши изречението си Сирин ме обхваща с очи. – Моля те, кажи ми, че не си.

- Разбира се, че не съм – извика Тириън. – Писна ми да ме смяташ за пълна неудачница. Не само на теб ти е трудно. И не само теб те изхвърлиха от вкъщи.

Очите на белокосото момиче се напълват със сълзи.

- Никога няма да ме вземеш насериозно – изплака, след което стана и закрачи обратно към селото.

Изминават само няколко минути, но имам чувството, че са били години. Продължавам да лежа безсилна на земята. Почвата, примесена с твърди каменни частици, се впива в кожата ми и с всеки изминал момент осезавам леките бодежи, атакуващи ме.

Няколко стръка трева плачевно преминават близо до ръката ми. Опитвам се да ги докосна. Но вятърът бързо ги изхвърля. Напрягам мускулите на ръцете и краката си, и лазя до тях. Обръщам се по гръб, заровила главата си в прелестната зеленина. Ръцете ми потъват в нея, имам чувството, че плувам.

Затварям очи. Притаявам дъх. В съзнанието ми изплува нечий образ. Сенчест образ, който стои над тялото ми. Не е човек. Нямам идея какво е. То променя формата си толкова бързо, че дори не успявам да го сравня с някое животно. Красиво е. Излъчва болка, суета, укор. Над него слънцето започва да се скрива и да дава път на мрака. На нощта. С помрачаването на цветовете, то започва да изчезва, докато напълно не се слее с тъмнилото.

Отваряйки очи откривам, че двете момичета ме повдигат на ръце. Отблъсквам ги и стъпвам сама. Това изтощение, тази изнемога сякаш никога не я е имало. Мога да ходя, да тичам, да скачам. Изпитвам силна нужда да хабя енергия. Не изпитвам това чувство на безсилие. Изпълнена съм с живот.

- Наспа ли се? – подпитва Тириън, с лека насмешка.

- Чувствам се добре – отвръщам.

- Имаме работа – добавя Сирин.

- Знам – обаждам се. – Трябва да донесем дърва и да оправим къщата, както и да отидем до селото, за да вземем малко хляб.

За сметка от изумените им лица аз се усмихвам. Отново говоря машинално, сякаш съм наизустила някакъв сценарий и сега пристъпвам на сцената, готова да ги пленя с таланта си.

Но тук е различно. Няма кого да впечатлиш. Нито на кого да се представиш. Те ме познават много по-добре, отколкото аз самата се познавам.

- Тириън, да не сънуваме?

- Ощипах се три пъти досега. Мисля, че говори сериозно.

- Ама тя... тя си спомня! – засмива се Сирин. За пръв път виждам да е щастлива. Може би и преди съм я виждала, но след това съм се събудила с амнезия.

- Тя си спомня! – повтаря жизнено приятелката ѝ. Потреперва от радост. – Знаеш ли какво направи, Ним? Току-що ти ни спаси. От мизерията. От всичко.

Идваше ѝ да заподскача от радост. Хвана Сирин под ръка, но тя бързо се отдръпна, засенчвайки веселата физиономия на бялото момиче.

- Не бързай да се радваш. Утре може да забрави всичко. Както винаги.

- Но тя си спомня всичко.

- Не си спомня всичко - премисля малко, след което едва доловимо добавя: - Ще е по-добре за нас да не си спомня абсолютно всичко, нали?

- Стига, Сирин. Ние поправихме грешката си. Не е нужно все да...

- И как сме я поправили? – развиква се. – Да не би да се върнахме у дома, а? Или видяхме семействата си? Ще си загинем тук, наблюдавайки едно момиче, което всеки ден забравя всичко. И това еднообразие. Побърква ме. Откачам, Тириън. Не издържам повече.

- Имаш нужда от почивка – отправя към нея, обръщайки се към мен. – А теб ще те разведа отново наоколо. Може да си спомниш още нещо. Никой няма да забележи, ако променим това ежедневие – наблегна на последната дума, въртейки поглед към нервната Сирин.

Тръгваме по стария път. Но вместо да отбием към селото, ние завиваме по друг маршрут, водещ към една скалиста област, от която може да се види цялото село.

Изкачва се по една от скалите и сяда върху студената канара. Аз я следвам, като на няколко пъти се спъвам в ронещите се камъни.

- Като малка много често идвах тук – със замечтан поглед тя се взира в небето. – Когато бях тъжна, идвах тук. Когато бях ядосана, лягах на скалите и оставях вятърът да разсее гнева ми. Ти опитвала ли си?

- Не знам, не помня.

И двете се разсмиваме.

- Знаеш ли, това ни е първата шега. Преди не сме разговаряли по този начин. Трябва да увековечим този момент.

Изправя се и с един удар на крака си разчупва на две ронеща се части от скалата. Взима образувалите се изострени части и ми подава едната.

Разчиства с длан прахоляка, на който седим, оставяйки след него чистата повърхност на зъбера. И написва отгоре „ Първата шега на Н. и Т.”

- Хората от селото казват, че тези скали са черни. Оковават духа ти и те изпълват с лош късмет.

- И ти току-що написа инициалите ни върху тях?

- Е, имаше само един начин да разберем дали суеверието е вярно.

Оставаме на скалите близо няколко часа. Тириън ми разказва всичко, което знае за селото. Но се изненадвам, че нещата извън рамките на тази територия за нея са непознати. Тя ги свързва или с митология, или със суеверия.

Селото било основано десетина години преди тя да се роди. Интересен бе фактът, че и трите сме родени една и съща година. Били сме постоянно заедно. Ходели сме навсякъде. Тя ми разказваше случките, събитията, на които сме присъствали, наказанията, които са ни възлагани и още какво ли не. Докато обяснява всичко това, ми се струва, че говори за някой друг човек. За друго момиче на 21 години. Колкото и добродушно да приемам казаното, нещо в мен отказваше да го направи и се съпротивляваше до последната дума. Ала не исках да постъпвам като Сирин и да убия за секунди ентусиазма, с който тя описва най-подробно всичко. Просто кимам с глава и се правя на изненадана.

Свършвайки с историята на селото, и на нас самите, решавам да повдигна един деликатен въпрос.

- Какво ѝ е на Сирин? – питам, обръщайки се назад, но къщата е далеч в пространството, закрито от скалите.

- Дълга история – отвръща. Думите са ѝ смесени с дълбока въздишка.

- Имаме време до утре сутрин.

Тя отново се изсмива.

- Права си. Сирин се промени много, когато майка ѝ почина. Предната вечер двете се скарахте и тя напусна селото. Жената издъхнала рано сутрин, тя бе на километри от нея, и точно в този ден ти не помнеше нищо. Разбира се, всички го взеха за някакво проклятие и те изгониха по-далеч от селото. И ние решихме да дойдем с теб и да направим каквото можем, за да възвърнеш паметта си. Отначало тя не искаше, но после премисли.

Скъсявам разстоянието помежду ни и я хващам за ръката.

- Благодаря ви.

Тириън се нахили в отговор, стисна ръката ми и каза:

- До онзи ден мислех, че ние трите никога няма да бъдем същите, както преди. Но ти ми вдъхна надежда. Нещо, което от доста време никой не го бе правил – притиска силно клепачи. – И ако трябва да съм честна, дори и утре да не помниш нищо, аз пак ще полагам всички усилия, за да те избавя от това проклятие, което се е стоварило върху теб. Сирин е труден характер, но откакто нещастието достигна и нея, тя неуморно се грижи за теб.

„Наистина?” помислям си. „Тогава защо толкова дълго се е чудила?”

- Надявам се да останеш същата.

- Аз също.

2.

Изминават още няколко часа. Слънцето бавно започва да се скрива зад хоризонта и вече отстъпва мястото си на мрака.

Прибираме се в онази малка скалъпена къща. Сирин продължава да върши своята работа. А двете с Тириън влизаме вътре, като дори не разменяме и дума с нея.

Като цяло не мога да нарека мястото, където се намирам къща, но подслон е точната дума. Прилича на барака с няколко стаи, разделени с обширна дебела дъска. Отгоре ни се извисяват плочи, на места пробити. Вратата отново е една простовата дъска с панти и няколко прилепнали камъка по нея.

В тази стая има две легла. Едно за мен. И едно, предполагам за Тириън.

- Ти ли спиш тук? – питам.

- Не. Сирин избра това легло, за да може да те наблюдава нощем.

Отговорът ѝ не ме зарадва съвсем. Мисълта да делим една стая, един и същи въздух дори ми се струваше непонятна. Как мога да бъда враждебна с човек, когото не познавам? И защо това ме кара да се чувствам съвсем наред? Подозирам само, че ако можех да избирам какво да забравя и какво да помня, един персонаж ще ми е напълно излишен!

След още един отлетял час заспивам.

***

- Как ти се струва светът?

- Видях една нищожна част от необятната шир, наречена свят. Не мога да изкажа своето мнение.

- Няма значение. Запозна ли се с Тириън и Сирин?

- Да. Тириън е добро момиче. Сирин е надменна и егоцентрична.

- Хм. Пести си силите. Сирин е силен противник.

- Какво искаш да кажеш?

- Вбъдеще ще разбереш. Как ти се сториха хората от селото?

- Тези хора са нещастни.

- А какви трябва да са?

- Не знам. Просто смятах…

- Че всичко е слънчево и красиво? Че животът е прекрасен? Че всичко е като в песента на Юга?

- Да. Така го сънувах.

- Различно е. Те са различни. Ти също си различна.

- Те се крият, страхуват се, изплашени са до смърт.

- Разбира се, че ще се страхуват.

- От какво?

- От това, че ти се събуди!

***

Отварям бавно очи. Лъчите от утринното слънце, проникнали през отворите по стените, ме заслепяват. Инстинктивно вдигам ръката си и покривам очите си. След няколко мига вече съм способна да гледам.

Сирин е почти върху мен, а Тириън, стиснала палци, ме гледа сериозно.

- Кои сте вие? – питам.

Разочарованието на бялото момиче витае из въздуха като черен дим. Лицето ѝ се смръщва. В очите ѝ виждам тревога и огорчение. Тя отпуска ръцете си и се приближава към мен.

- Казвам се Тириън. Ще те разведа из селото – след тези думи тя отива към вратата и удря с юмрук дървесината.

- Ядосана е – обясни Сирин. - Но това не е обичайното ѝ настроение.

- Извинявай.... – отвръща Тириън, опряла се на дървената врата с поглед, разцепващ небето. – Но няма как да не се ядосам.

Изправям се на крака.

- Когато съм ядосана, лягам на скалите и оставям вятъра да разсее гнева ми. Ти опитвала ли си?

Забелязвам как по гърба ѝ приплъзва тръпка. Тя се извръща назад и вперва погледа си в моя. Дотичва до мен и започва да вика от щастие.

Прегръща ме силно. И сякаш се разтапям. Чувството е толкова приятно. Да знаеш, че някой те чака, че влага надежди в теб. И ти си оправдал очакванията му. Дали съм била така и преди да заспя?

- Благодаря ти, че се събуди – прошепна тя.

Думите са излишни, затова просто се усмихвам, но веднага щом тя произнася, като атака срещу мен се стрелват думите на непознатия мъж в главата ми: „Страхуват се, защото ти се събуди“ - оставам все така лъчезарна, въпреки че в момента съм раздирана отвътре.

Кой е този глас, който нощем сънувам.

Който ме насочва.

Който знае какво ще се случи с мен.

Който е част от мен.

- Леона трябва да разбере веднага – казва Тириън.

- Сигурно вече знае – отвръща Сирин. – И изпраща хора за нея.

- Ще ходя ли някъде? – питам, като от усмивката ми не е останала и следа.

- Ще ходи ли някъде? – обръща се Тириън към невзрачната си приятелка.

- Откъде да знам! Да не гледам в бъдещето! Сигурно ще я настанят в изолатор.

,,Върви към езерото!”

- Какво каза? Накъде да вървя? - почти крещя, а сърцето ми забива лудо в гърдите. Този глас.

„Спасявай се! Веднага!”

- Никой нищо не е казал, Ним - бялото момиче притиска длан към горящото ми чело. - Добре ли си? Изглеждаш ми малко...

- Трябва да се поразходя. Все пак... така де... спомням си всичко от вчера, сигурно ще има някои странични ефекти.

Излизам бавно, като затварям вратата след себе си. Започвам да тичам. Не ме води разумът, напътства ме интуицията. Тревата се преплита в краката ми, но успявам да я смачквам, когато стъпя върху нея.

Насочвам се към пътеката, водеща към селото, но след първото разклонение на пътя вече се обърквам. Срещу мен лежат два огромни дъба, преплитащи своите корони, като образуват планина от листа. Промушвам си в отвора между тях и избирам трета посока. Босите ми стъпала усещат изменението от мека почва на ронещи се камъни. Стискам зъби и забързвам темпо.

Не усещам как наближавам края на склона. Под мен се простира няколко метрова пропаст, завършваща с дълбоко езеро. Спирам точно преди края. Оглеждам я. Твърде е високо, за да скоча. Не, не мога да скоча.

„Скачай.”

Очите ми се отварят широко и аз извъртам толкова бързо глава, че мускулите на врата ми ме заболяват. Но няма никого.

„Скочи. Трябва да скочиш.”

Спомням си съня. Това е гласът от съня ми. Онзи умаен и в същото време мрачен глас, който сякаш се прокрадва между въздуха и внезапно ме атакува.

Затварям очи и си представям, че езерото се намира само на метър разстояние. Кристалната вода препуска в тялото ми и ставаме едно цяло. Сливаме се. Аз съм комбинация от огън и вода. От минало и бъдеще.

Правя крачка напред. Усещам студенината на земята. Правя още една крачка, като се доближавам към тъмнината, която виждам пред себе си. Правя трета крачка. И политам като птица.

3.

Тялото ми потъва все повече и повече. Движейки ръцете си усещам как предизвиквам множество вълни в най-различни посоки. Имам чувството, че дишам и поемам дълбоко въздух, но знам, че не е така. Дробовете ми горят отвътре и цялата вода в това езеро не могат да потушат този пожар.

„Плувай към дълбокото.” Във водата гласът звучи не стряскащо, както си го представям, а мек и топъл, като че присъствието му допълва моето. Цялото ми тяло пулсира. И с лекота се отправям към дълбочината, която ме поглъща.

***

Изплувам на повърхността, вдишвайки дълбоко през устата. Отварям очи и онемявам. Това не е хълмът, от който скочих. Това не е езерото, в което се потопих. Доплувам до брега и се затичвам към високите дървета, които са заменили предишната растителност. Там нямаше такива високи дървета, единствено пожълтява трева. Мократа ми коса закрива половината ми лице. Вдигам ръце и понечвам да я прибера отзад, когато внезапна остра болка пронизва ръката ми. От лакътя шурти кръв, и памучната ми дреха едва я попиваше. Под него има няколко следи от охлузвания и драскотини, но те са нищо в сравнение с болката в лакътя.

Обикалям около час, когато някой изтичва пред мен и едва не ме събаря на земята. Средно на ръст момче с гъста кестенява коса и масивно тяло. Подскача енергично от крак на крак, изучавайки ме с погледа си.

- А ти си? - пита с висок тон.

- Казвам се Ним - отговарям, вбила поглед в земята.

- Аз съм Питър. Приятно ми е.

Протегна ръката си за поздрав и вземайки моята така я разтриса, че изпищявам от болка.

- Божичко! Ранена ли си?

Повдигам внимателно ръката си и оглеждам раната. Кръвта бе спряла да тече, но сега отново започна. По дяволите!

- Ще те заведа в стаята. При другите.

- Ще ми помогнат ли?

Питър ме погледна объркано.

- Имаш ли нужда от помощ?

- О, да - отвръщам ядно. - Някой трябва да ми оправи косата. Водата напълно я развали!

Той се засмя. Гръмкият му смях изпълва всичко наоколо, след което се отправя напред.

- Никой няма да ти помогне. Не и днес.

- Защо? Кой не би помогнал на момиче в нужда? Момчетата си падат по това, нали?

- Принципно да, но днес е изключение. Да кажем само, че всеки се подготвя за своите рани.

Повдигам въпросително вежди, но по физиономията му личи, че няма да ми отговори. Само ще ме заведе при останалите, за да се убедя сама.

Малко по-късно пристъпваме навътре в дебрите и напълно изгубвам чувство за ориентация. Пред нас гори силен огън, ограден с големи камъни, и подхранван от няколко мъже. Дългите пръчки, които използват, пращят в жарта, като отправят във въздуха огнени частици, които миг по-късно се сливат с тъмнината.

- Моля всички да се съберат край огъня за разпределението! - викът се чу ясно и силно и от всички страни започват да прииждат хора.

- Насам - подкани Питър и внимателно ме хвана за ръката. - Не мога да те запозная, забранено е, но поне ще се сгрееш. Нощем температурите падат значително.

Настаняваме се в окръга на пламъка и сядаме на влажната земя. Подавам плахо глава зад огъня, оглеждайки останалите мъже и жени - не са по-стари от мен. Смеят се на нещо, или на някого. Вероятността да се смеят на мен е около сто процента. Не само аз гледах плахо и нервно, срещу мен седи момче със скръстени ръце и треперлив поглед. Други разговарят помежду си, включват се още двама и от време на време настъпва един хаотичен кошер, от който се съмнявам някой да е разбрал нещичко от събеседника си.

- Моля за внимание! - огласи мъж с побелели коси и тяло, което още с първия порив на вятъра щеше да се прекърши.

Никой не му обърна внимание. Смехът продължава, кашлиците се увеличават, както и досадното мърморене. Докато силното изригване на пламъците не запушва устите на всички.

- Да, благодаря за вниманието - старецът се подпря на пръта си. - Както всички знаете, не сте тук по свое собствено желание. Но това не значи, че ще угодя на вашите прищевки, а напълно обратното - който следва стриктно поставените му задачи, той ще излезе от този кошмар. Наясно съм, че за много от вас всичко тук е много... парадоксално - поглежда към мен, след което отмества поглед. - Но с времето ще свикнете с промените. Всички свикват.

Някой разбутва тълпата и се изправя пред огъня.

- Какво ще стане, ако се опълчим на правилата?

Носи чисти и запазени дрехи, за разлика от повечето седящи. Дали и той не е тукашен? Настървен е, още малко ще навлезе в огъня.

- Нима очакваш да ти служим, като ни изпращаш на място, където войната и разрухата са в своята стихия? Това няма да стане!

Безшумна минутна пауза, изпълнена с много объркани и възмутени погледи, след което белокосият отново взема думата.

- През последните 72 часа настъпиха някои усложнения в избора. За моя радост, но не и за ваша, нищо сериозно и изборът няма да бъде отменен, като само някои от вас ще имат шанса да продължат напред. Много скоро на пътя ви ще застане важно решение, което се изисква от вас да вземете. Благодаря ви и знайте, че каквото и да става вътре в Сферата - светлината в очите му пронизва изправилото се момче, – от вас зависи как ще завърши всичко!

Потъна в мрака и оставам сама срещу множество уплашени лица. Включително и моето. Решение. Да вземеш решение е все едно да имаш ключ, отварящ много врати, а да си способен да влезеш само в една. И веднъж преминал, тя се заключва. А каквото и да правиш, колкото и силно да го искаш, не можеш да се върнеш обратно и да промениш миналото. Но какво решение трябва да вземе момиче, което не принадлежи на този... Град? Страна? Свят?

- Питър... - придърпвам го към себе си. - Аз не мога да остана тук.

Огънят продължава да бъде поддържан от група момчета и отново “летящите огньове” пращат около нас.

- Всичко е толкова нелепо... Аз... Паднах в езерото, за малко щях да се удавя и когато излязох, се озовах тук.

- Искаш да кажеш, че...

- Аз не принадлежа на този...

- Значи Юга те е избрала - каза той и вдигна главата си към току-що изгрялата луна. - Ти си избрана от Юга да дойдеш тук!

- А ти започваш да говориш безмислици. Не знам как съм се озовала тук, но...

- На колко си всъщност? - прекъсва ме.

- На двайсет и една. Исках да кажа, че...

- Значи си дошла от езерото?

- Питър, спри да ме прекъсваш!

- Чуваш ли един глас в главата си? - сега той притиска ръце към ушите си.

- Какво? - пулсът ми забързва ритъм, а дишането ми зачестява. Значи и той знае. И това не е лудост. - Имаш предвид глас, който ти говори открито, но само ти можеш да го чуеш?

„Ако му кажеш, ще се наложи да го убия!”

- Да, да. Казват, че имало момче, което говори с мъртвите. По-скоро те говорили в съзнанието му.

„Пак ти казвам. Ако ме разкриеш, ще го подпаля. Ще подпаля всички тук.”

Капки пот избиват от челото ми и ръката ми потръпва.

- Не, не знам за какво говориш.

5.

Питър бързо губи интерес към разговора и отива към друга група момчета. Огънят угасва. И насъбралата се тълпа започва да се пречиства. Оставам само аз, притиснала колена до гърдите и момчето, което повиши глас на стареца, пред който всички пазеха тишина. Погледите ни се сблъскват и бузите ми пламват. Бързо сменям погледа си. Невероятно е колко много неща можеш да разбереш за даден човек само като наблюдаваш как седи. Не изглежда като глупав тип, умисленото му лице подсказва, че може би търси изход от ситуацията.

Отново усещам късите вълни от болка, които изневиделица се появяват и по същия начин ме напускат. Местя ръката от лакътя си, с която прикривам част от скорошното кървене. Обръщам се с гръб към останалите и повдигам блузата си, оголвайки кръста. Засъхналата кръв се е залепила за памучната дреха и при отделянето ѝ сякаш нещата се усложняват допълнително. Пак бликва кръв. Започва да се стича към панталоните. Извиквам, но викът ми е заглушен от стисналите зъби.

- Явно те боли. Кървиш.

Повдигам тила изненадана от заключението.

- Обичаш ли да анализираш очевидното?

С едно движение разкъсва блузата си и започва да подхвърля парцала ту в едната, ту в другата ръка.

- Мислех да те обвържа с това, за да спрем кръвоизлива, но може би ти си достатъчно умна, за да се досетиш - усмихва се.

- Да ме чу да те моля за помощ? – правя бърза крачка към него и със свободната си ръка взимам окъсаната дрипа.

Трябва да я обвия около раната, препасявайки половината ръка, но с една ръка не мога да се справя. Правейки пореден безуспешен опит за превързване, изпускам плата – за пореден път.

- Дай да ти помогна - не изчаква отговора ми и вдига парцала, след което започва да ме обвързва. - Готово. Повдигни другата ръка.

Бавно вдигам лявата ръка, като внимавам да не докосна дясната и да не предизвикам нов порив на болка.

- Лявата пък защо?

- Защото ми харесваш - той се засмива силно, а аз свалям ръката си. - Така ми харесваш повече!

Обличам окървавената тениска и се облягам на падналото дърво, на което седеше Питър. Момчето тръгва към гората, но сетне се обръща.

- Дори не знам коя си - извиква. - Няма ли едно благодаря?

- Остави ме на мира! - отвръщам и опирам глава в земята.

Той изчезва, аз затварям очи и си представям Сирин и Тириън как ме търсят, викат името ми. В съзнанието ми изплува образ на тяло, плуващо на повърхността на езеро, разположено под хълма. Ами... ами ако съм мъртва?

Тази мисъл ме вледенява, а няма огън, който да ме стопли.

6.

- Допада ли ти новият дом?

- Ще се опиташ ли да намалиш контакта с мен, докато съм будна?

- Трябва да те насочвам.

- Не можеш да го правиш!

- Утре е изборът ти.

- И трябва да го направя сама.

- Вземи момчето с теб.

- Питър? Изключено!

- Не, другият. Той знае повече, отколкото предполагаш. А на сутринта ще си много объркана, повярвай ми. Ще си разярена и уплашена и това ще ти помогне. Защото всичко тук е различно. Всичко в Юга е различно!

Събуждам се от силна болка, която ме яде отвътре. Мятам се на всички страни, но тя не спира. Неусетно се съм отдалечила от дънера, на който пренощувах. Кошерът от викове, крясъци и писъци на останалите продължава с пълна мощ. Търся нещо. Търся някого. Дълбоко в себе си знам кого търся.

Треперя от гняв. Почервенявам, а ръцете ми се подуват. Забелязвам го да стои облегнат на дърво, близо до началото на поляните. Скръстил е ръце и замислено гледа в една точка. Приближавам се, като стъпките ми отекват. Хвърля ми бърз повторен поглед и леко се нахилва.

- Не можа да устоиш на чара ми, нали?

- Искам да знам какво е всичко това?

- Искаш повече подробности? Добре, ще го направим по следния начин. Въпрос за въпрос, отговор за отговор. Става ли?

- Карай направо - стискам юмруци. Не знам откъде се поражда тази ярост, но с всяка изминала минута усещам, че се усилва.

- Ще започна аз. Преди да ти разкажа за това място, първо ти ще ми кажеш всичко за себе си. Като започнеш с името си, разбира се.

Протривам ръце в панталоните си и си повтарям наум, че трябва да се успокоя. Започвам да мисля за тревата, докосваща лицето ми, когато паднах пред къщата на Тириън. За сивите очи на бялото момиче, за скалата, за деня, в който си припомних за себе си.

И донякъде постигам желания резултат.

- Казвам се Ним. Нямам фамилно име... така де... не го помня. Паднах в езерото и сега се намирам тук. Не знам къде съм, не знам коя съм.

Той прави странна гримаса, допира пръсти до брадичката си и проговаря.

- И? - любопитството му е раздразнително. Толкова, колкото и моето.

- Всяка вечер заспивам и на другия ден не помня нищо. До преди два дни.

- Така значи - повдига вежди. Въздиша леко, след което раздвижва пръсти. - Кажи ми точното и определено нещо, което искаш да научиш?

- Нима не знаеш въпросът?

- Отраснал съм тук и мога да ти опиша цялата гора. А за мястото, дето ще идем, знам толкова, колкото старецът иска да знам. Той каза, че е нещо като предизвикателство. Начин да надникнеш в миналото си.

Да надникна в миналото си! Това значи е единственият ми шанс да разбера коя съм.

- В момента се намираме в празното пространство. Нищото. Идват момчета и момичета, мъже и жени, които искат доброволно да участват в това предизвикателство. Има такива, които са накарани насила. А има и такива, но това според мен е пълна глупост, които самият Юга - нещото, в което вярват хората тук – ги е избрал. Никой не може да предвещае съдбата на някой друг... О да, за малко да забравя. Когато ,,Предизвикателството” е стартирало за първи път, в него са влезли не кой да е – а самите му създатели. Поставените им условия са били много по-сурови, отколкото сегашните, а именно това, че не можеш да влезеш в Сферата, ако нямаш поне един свой кръвен наследник, който ще може да продължи на твое място.

- Откъде знаеш всичко това? - настояваща крачка пред него.

- Условието бе един въпрос и един отговор. Въпреки че аз ти казах много повече. Няма какво друго да споделя по темата... освен че ако не се слееш с тълпата, рано или късно ставаш частта, от която никой няма нужда - умело се измъква от ситуацията.

Обръщам му гръб и се отправям към групата.

- Знам, че ще е трудно да приемеш фактите такива, каквито са, но с течение на времето ще свикнеш - провиква се той. - Ако се сработим, може заедно да преминем през ужаса, който така или иначе ни е разпределен, и да се измъкнем възможно най-скоро от там. А след това всеки да прави каквото иска със своите спомени. Съгласна ли си?

Изсумтявам. Това е нелепо. Цялата ситуация е нелепа. И тогава си спомням. Всичко в Юга е различно.

- Името ми е Лукас. Чисто информативно.

Отдалечавам се възможно най-много от него. Не знам дали това, което каза, е истина. Не мога и да знам, ако лъже. Тогава в каква позиция съм?

7.

Близо до мен седи сляпо момче, опитващо се чрез напипване да разпознае ъглите на един отрязан дъб. Видът на треперещите му пръсти. На побелелите му очи. Всичко това ме накара да се замисля. Всички тук идват с една определена цел - да надзърнат в своето минало. Имам здрави крайници и изострени сетива. Всичко нужно да продължа напред и да се боря.

Не знам коя съм. Не познавам родителите си. Единствените хора, които изпитвам нужда да видя, са Тириън… и дори Сирин. Но само да се махна от това място. Но ако си тръгна, няма да узная отговорите на всичките си въпроси. Ключ, отключващ много врати, и сега мога да вляза и във всичките.

След няколко часа половината от участниците в Сферата задрямват близо до вчерашния вечерен огън, а аз седя облегната на едно от четирите дървета, замислена и спокойна.

На няколко метра право срещу мен – на отсрещната страна лежи момче, предполагам още ненавършило пълнолетие. Опитва се да запази спокойствие, да не се паникьоса и да заспи, но явно не може, и затова отправя към мен поглед с крайчеца на окото си. Показвайки, че съм в същата безизходица, повдигам глава и гледам към небето. Усмихва се. Аз също. Но е твърде малък, за да участва в цялото това ,,Предизвикателство”. Размишлявайки върху вариациите да си тук по собствено желание, да си принуден да участваш или да си избран от Юга, към кой вариант принадлежи той? Оглеждам наоколо, търсейки момчета и момичета на неговата възраст, но не намирам.

Когато го зървам отново, той е успял да заспи.

Затворям очи и усещам как мозъкът ми се изтощава и има нужда от здрав сън. А е настъпил обяд. Точно навреме. Премествам ръката си, която досега е поставена върху раната на лакътя, и не след дълго се унасям.

***

Силен дъжд яростно се носи към нас, а гръмотевици удрят всяко второ дърво. Виждам как момичетата се крият зад момчетата, опитвайки се да намерят подслон.

Старецът стои изправен, дъждът, трансформиран вече в градушка, го налага безпощадно, но той издържа на всеки удар на природата.

- Както сами забелязвате - крещи, опитвайки се да надвие шумотевицата, - пред вас има две врати.

Поглеждам към поляната и онемявам. Насред земята, сред всичката зеленина се издигат две затворени врати, които въпреки водата остават непокътнати.

Старецът продължи.

- На външен вид напълно еднакви, на вътрешно съдържание убийствено различни. В коя ще влезете вие е само и единствено ваше решение! Но не всички ще могат да преминат и ще се върнат обратно там, откъдето са дошли. Ще помоля всички да застанете на достатъчно разстояние и един по един да направите своя избор, разбира се, под мое наблюдение. И знайте, че каквото и да става вътре - от вас зависи как ще завърши всичко.

Никой не смее да помръдне. Всеки се крие изпод дърветата, няма опасност вече от гръмотевици, като че ли започва да се долавя колебание.

Старецът въздъхва и понечва да говори.

Няколко момичета му задават различни въпроси, но той не ги чува. Говори машинално и бавно.

- Изглежда никой не проявява желание да премине пръв. Това ме натъжава, защото най-смелите и най-жертвоготовните винаги стоят на първо място в нашата среда. Но не се притеснявайте, в Сферата ще се научите как да се справяте с всичко сами, дори и да са нужни кръвопролития. А аз ви гарантирам това. Нека преходът да стане по възрастови групи. Ще преминат първо най-младите, като постепенно възрастовата граница ще се разширява. Оказването на съпротива само ще влоши нещата.

- 16! - извиква след няколко дълги минути.

Сега разбирам каква роля играе. Той е като трансфер, който изпраща участниците и диктува правилата.

Онова момче, което се бе втренчило в мен преди да заспим, прави няколко крачки, отдалечавайки се от групата и застава пред своя избор. Сърцето ми се бунтува в гърдите. Какво ще избере? Какво ще избера аз? Нямам никаква представа!

Стои право срещу лявата врата и дръзва да я отвори. Нещо в мен като че ли избухва и тропвам силно с крак, привличайки вниманието на всички. Изкрещявам му да спре. Той се обръща и ококорва очи.

- Избери другата! – след изказа ми момчетата равностоящи до мен се отдръпват назад, поставяйки ме на челна позиция.

- Какво има в онази? - попита ме той, сочейки дясната врата.

- Нямам представа. Просто влез в другата. Довери ми се – настоятелността ми побеждава. Отворя дясната врата и влиза. Въпреки че бях на метър от него, единственото нещо, което успях да видя, е мракът, в който той отиде. Дали не направих грешка? Дали не го изпратих право в бездната, от която всички се страхуват? И ако умре, моя ли ще е вината?

Старецът удря с пръчката, на която се подпира в земята, и нова светкавица връхлита земята. Този път по-продължителна и по-силна.

- Това бе нарушение на главното правило, издадено от мен. Никой не трябва да взема решението на другия!

Лицето му ставаше все по-червено. А вместо да го виня, аз виня себе си за това, че може би току-що попречих на едно момче да постигне това, за което е дошъл тук.

- Защо тогава вие взимате тяхното решение? И ги принуждават насилствено да участват? Как очаквате някой да се подчини на правило, което даже създателите му не зачитат? Аз няма да... – някой ме хваща за ръката и ме придърпва. Лукас. Той наистина се оказа прав за Сферата. Дължах му извинение, но едва ли сега е най-подходящият момент да му го дам.

Завлича ме до най-отдалеченото дърво, далече от полезрението на всички. Най-вече на стареца.

- Ама какво правиш? Не виждаш ли, че... – затиска ми устата с дланта си, а аз не се съпротивлявам. След малко ме пуска. Зачакваме с приятно мълчание белокосият да изрече следващото число - следващата година. И то не закъснява.

8.

Влизат още трима деветнадесет годишни. След това двайсетгодишните. Дойде моят ред. Запътвам се към същата врата, в която влезе първото момче. Ако е все още там, трябва да му помогна. Не мога да понеса мисълта, че съм го изпратила на сигурна смърт. И ето ме сега. Стоя право срещу своето решение. Трепереща, уплашена, дезориентирана. Докато гледах как един по един влизаха преди мен, уплахата се смаляваше. Но сега, когато трябва аз да се изправя пред вратите, нещата стават по-сериозни.

Затварям очи и хващам дръжката, след което задърпвам ядно. Но тя не се отваря. Отново напъвам да отворя вратата, но неуспешно. Местя се при дясната. Не знам какво става. По ехидната му усмивка предполагам, че старецът си прави някаква шега с мен. Незабелязано, друг мой връстник се доближава и опитва да отвори вратата. Отдръпвам се и му правя път. Очите ми се отварят на четири.

Той я разтваря широко и влиза. Затичвам се към все още отворената врата, но тя моментално се затваря и заключва.

След още няколко нищожни опита стигам до крайно заключение. Аз няма да продължа напред. Провалих се. Може би единственият шанс да видя родителите си е унищожен. И то от самата себе си.

Очите ми се пълнят със сълзи. Бавно се връщам към чакащата група. Клякам, закривам лицето си в нозете и заплаквам. Трябва да излея всичко – срама, безнадеждността, болката. Трябва да се отърся от тях и да приема нещата такива, каквито са. Точно в този момент искам да заспя и утре да не помня нищо.

Не посмявам да повдигна глава. Някой ме потупа по рамото. Зная кой е. Питър мина преди мен. Следователно това е единственият човек, с когото размених няколко думи. Който ме взе на сериозно.

Изтривам сълзите си с колена и го поглеждам.

- Много съжалявам, Ним – в отговор кимвам с глава. - Надявам се да се справиш.

Отвръщам поглед от него и го стоварвам някъде другаде, докато очите ми още плуват.

- Дойде и моят ред. Трябва да тръгвам. Надявам се някой ден отново да се срещнем – усмивката му е тъй жална и фалшива. Усещам неговия страх, неговото огорчение от съдбата. Но няма начин. Ако не иска да последва моя пример – по-добре да върви.

- Късмет, Лукас – страхувам се да не го погледна право в неговите искрящи очи. Сълзите се стичат по бузите ми, разливайки се право в нозете ми. Наблюдавам го едва с бялото. Оставам напълно сериозна. Той навежда глава, прехапва устни и преминава. Може би очакваше по-различно сбогуване. Нещо от вида на прегръдка или няколко мили думи.

Докато влиза, притискам до болка клепачите си. Нарочно не искам да видя коя от двете врати избра. И коя мор са му предначертали. Докато ме държеше настрана от стареца, той ми каза „Донякъде това е твоят късмет. Ако беше влязла в Сферата, може би щеше да научиш миналото си. Но единственият начин да излезеш от там... е да умреш.”

9.

Един по един всички преминават. Колкото и лицемерно да звучи, тайно се надявам някой да отпадне – като мен. Да споделя бремето и разочарованието си с него. Да спра да смятам, че аз съм най-неспособното момиче, което няма да може да се справи. Но за съжаление все още няма такъв човек.

След няколко минути кандидатите остават само двама. Високо момче с пламенно червеникава коса и едро чернокожо момиче, което не пропуска да покаже антипатията си към мен чрез физиономии, жестове и т.н. Той изглежда симпатичен – на пръв поглед здрав, мускулест, със самочувствие на победител. Доколкото тя наподобява на създание, криещо всичките си угризения, болка, страх, съвест под черупка, а на показ оставя наглия си манталитет.

Преминават.

Имам чувството, че отново стигам дъното на езерото. Дъхът ми спира, водата ме повлича надолу, а светлината бавно се превръща в тъмнина.

Единствено при мен остава съвестта ми, която ми напомня многократно, че може би съм изпратила онова момче право в гибелта и че неговото наказание ще е много по-сурово, отколкото моето забвение за миналото ми.

Но не мога да се откажа!

Ставам и отивам до двете врати. Непоклатими и заключени. Старецът отдавна напусна, но вратите останаха насред зеленината.

Побутвам я лекичко – нищо не става. Допирам дланта си на вратното дървено пано и я плъзгам към дръжката. Построена е от грапава дървесна материя. Полагам главата си на нея и дълбоко вдишвам през носа, поемайки малкото останала миризма на истинското дърво, от което е построена вратата.

И всичко изчезва. За част от секундата. Намирам се в средата на масивна черна скала, около мен връхлитат стрели, огнени точки се сипят в небето. Тогава я виждам. Тъмен силует тича, опитвайки се да избегне стрелите, притиснала дете до гърдите си. Детски плач озарява като светлина мрака и тогава жената извръща глава и ме поглежда. Лицето ѝ е изопнато, красиво. Сваля качулката, покриваща чак до очите. И преминава през мен. Следя я с поглед. Наближава края на скалата. Знам, че под нея има пропаст. Повдига едната си ръка, после другата. От пропастта изникват множество клончести разклонения и обвиват внимателно детето, осигурявайки му защита. Тя пада на колене, целува го по челото и прошепва:

„Сбогом, Ним!”

Главата ми пулсира. От лакътя отново бликва кръв. Спомен. Това е спомен.

Отдалечавам се няколко крачки назад, засилвам се и се удрям във вратата. Болката в ръката се завръща и ме атакува с пълна сила, ала нямам намерение този път да се дам толкова лесно. Увеличавам разстоянието двойно повече от първия път и се блъскам. Издава се пукот. Звука на наближаващ успех. На преминаването ми оттатък.

Преди да продължа да опитвам, цялата гора пламва. Огънят се разпростира толкова бързо, че докато го проследя с очи, вече е обвил половината дървета. Димът започва да ме задушава.

Следват два повторни тласъка и вратата се разкършва на две, като средата остава слепена и се нуждае от един последен решаващ напън. Гърлото ми се стяга, очите ми горят. А трябва само още веднъж. Само още веднъж.

Преди да започна да кашлям рикоширам останките от дървения материал и ускорено преминавам през дясната врата.

***

Вратата се намира на ръба на същата скала, надвесена над огромно водно пространство. Падам право в него, придружена с дървесни отломки, а няколко трески са се забили в китката ми.

Около мен се простира адска буря, която кара водата да ме носи на всички посоки. Огромните вълни се удрят в мен, забивайки ме до дъното само за секунди. Изплувам обратно.

Нощ е. Навсякъде цари гъст мрак. Светкавиците, спускащи се във водата, осветяват дъжда, ронещ се отгоре. Започвам да правя жалки опити за плуване. Нямам представа накъде да потегля. Трябва да открия бряг, но това, което успявам да видя, е само и единствено водния простор. Сякаш съм попаднала в сърцевината на някой океан, а леденостудената вода разкъсва тялото ми и скоро започвам да се предавам.

Не след дълго усещам придърпване. Мъртво течение. Основната фаза на водовъртежа. Вълните продължават да ме борят, а аз нямам никакви сили да се противопоставям. Достатъчно мъчно е само да успея да поема въздух.

Следващият удар ме изпраща отново на дъното. Очаквам да ударя тялото си в пясъка, както в първото завличане, но сега ме поема нещо съвсем различно. Напипвам лигава и хлъзгава материя. Преминава през пръстите, като нежно ги докосна. Водорасли. Хващам няколко в двете си ръце и се притискам към пясъка. Но те няма да успеят да издържат теглото ми още дълго, правейки си сметка за крехките им корени. Секунди след като се захващам здраво, нова серия от гърмежи се развихрят над повърхността. Една падна право над мен, като за няколко секунди осветява всичко наоколо. Изваждам късмет, че се гмурвам в точното време. Запасена съм с минимално количество кислород и гледам как кръвта от раната ми изплува нагоре и изчезва, сливайки се с водата.

Стискам устни, стараейки се да задържа дъха си, въпреки че това вече е невъзможно. Тялото ми е прикрепено за пясъка и със сетни сили се придържам за заобикалящите ме зелени водорасли. Минава ми през ум идеята, че може да не съм единственият жив организъм, плуващ наоколо, но бързо се отърсвам от тази представа, след като се появяват и вълните. Смятах, че отдолу бурното им действие ще се окаже по-малко, но греша.

Освобождавам ръцете си и потеглям навътре в тъмнината. Нося се свободно, като често се преобръщам на коя ли не страна. Удрям цялото си тяло многократно. Белите ми дробове се свиват до болка, не издържам.

Издишвам. Няма начин да оцелея. Започвам да се задушавам, докато тялото ми не започва да се носи свободно и безцелно из ледената бездна.

10.

- Кристен, тя май се разбужда!

Чувам мъжки глас да се разнася наоколо. Стъпки отекват в пясъка. Разтварям леко клепачи и гледам как някой втренчено ме разглежда. Веднага разпознавам симпатичното момче с огнената коса от тълпата преди Избора. В ръката си държи късче бял плат, която го омотава игриво между двата си показалеца, а погледът му – заедно с неговия интерес – е насочен право към мен. За разлика от веселата му физиономия момичето, което стои до него с прекръстени ръце, бе сериозно и повърхностно. Напомня ми на Сирин. Подритва с крака си леглото, на което съм положена, и изчаква да се изправя.

- Ставай, рибке. Няма да те чакам цял ден.

Заглеждайки огненото момче, то прави физиономия, която ако е равносилна на устно разговаряне, щеше да звучи като „По-добре я послушай”.

Ставам от леглото, а те побързват да излязат. Оглеждам наоколо без да докосвам нищо. Съвсем обикновена дървена барака, а близо до мен е поставена срутина, която може би преди време е била някакъв шкаф. Не съм сигурна.

Запътвам се към вратата и излизам. Измъквайки се от стаята лек бриз отвява косите ми. Поемам дълбока глътка чист въздух.

Изправена съм пред прекрасна гледка. Красива зелена поляна с множество храсталаци и дървета. Слънцето виси над мен и огрява всичко наоколо, недопускайки да съществува нито едно подобие на сянка. Лукас. Къде ли е той в момента?

Забелязвам, че повечето от момичетата, занимаващи се с нещо в близост до онази барака, в която бях аз, са ми познати от вечерния огън. И въпреки че ги зяпам, те не смеят да ме погледнат.

- Нагледа ли се? Супер. Сега ще ни удостовериш ли със своето присъствие? Или да го направим по моя начин.

Изважда малко джобно ножче с ръчно изработена дървена дръжка и го подхвърля във въздуха. Без да отмества и поглед от мен го хваща обратно и то без драскотина, демонстрирайки кураж, сила и грациозност, а след това го прибира обратно.

- Твоят начин като че ли ми харесва повече - отговарям.

Минават няколко настървени секунди и без да разговаряме се запътваме към момчето отпреди малко. Настигайки го, тримата крачим по стръмен долен склон. Правя усилия да не залитна надолу и понякога се опирам в най-близкото дърво. Хвърляме си по някой друг поглед, но не обелваме и дума.

Стигаме долната част. Хълмът дава началото на едно необятно водно пространство, а над него се издължава голяма скала. Тази, от която паднах. Силно трептение преминава през тялото ми.

Гледайки слисаната ми физиономия момчето с огнена коса се засмива.

- Позната ли ти е? – пита.

- Снощи почти не се удавих - въпреки че това изобщо не е хумористично, се засмивам.

- Не беше снощи. Носеше се на повърхността като листо, преди цяла седмица - добавя момичето. – Но като се замисля, трябваше да те оставя да си поплуваш.

Проспала съм цяла седмица, а се чувствам така уморена. Младежът се доближава и стисва ръката ми.

- Повечето ме наричат Огън. А това е Кристен.

- Аз съм Ним.

- Все тая – отвръща Кристен.

- Сега съм в Сферата, така ли?

- Ако знаех, че си толкова досадна, нямаше да си правя труда да те спасявам! – заяжда се Кристен.

- Ако знаех, че точно ти ще ме извадиш от водата, щях да се удавя още в началото!

Завъртвам очи и млъквам.

Огън се изсмива на шегата ми и добави: ,,Знаеш ли, Крис... Харесвам я.” Смехът му скоро заразява и нея, с разликата, че тя само се усмиха. Аз също.

Огненото момче се приближава към морската плитчина и започва да изрисува пресечени кръгове в пясъка. След като повтори този чудат символ още няколко пъти, хваща една малка, почти безцветна дръжка и я повдига.

- Какво означава този образ?

- Всеки от нас има определена символика, изрисувана на дланта си. Единствена и неповторима. Служи като ключ към тунелите.

Взирам се в ръцете си, но все още нямам такъв образ. Оглеждам и дланите на Кристен, въпреки че тя всячески се опитва да ги прикрие. Те също са чисти.

Върху водата се появяват множество мехурчета, пукащи се щом достигнат повърхността. Огън хваща същата тази дръжка и заедно с нея повдига голям квадратен капак. Шахта. Водата влиза свободно през образувалия се отвор. Той държи открито, докато ние не слизаме по железната стълба, прикрепена за шахтата. Изчаквам той да се присъедини отново към нас. Вместо да се спусне по обичайния начин, той направо скача, като капакът се затворя на косъм от главата му.

- След теб, хубавице! – избелва зъби.

- Не си прави труда, красавецо – засмива се Кристен. – Момиче като нея и момче като теб трудно може човек да си го представи.

Въздържам се от коментар.

Вървим бавно през подземните, или по-скоро подводните коридори. Често сменяме посоката. Трудно ще ми е да се ориентирам, ако сама трябва да стигна до уточненото място. Не помня вече колко завоя направихме. А и тук е прекалено еднообразно. Единствено стените имат по-тъмен цвят.

Остра противна миризма се появява от един от съседните входове и кара носната ми кухина да загори. Действието е само за секунди, но е доста неприятно. Вдишвайки горчивината се разпространява чак до гърлото. Закашлям се. Поглеждам към другите, но реакцията им е съвсем спокойна. Изглежда нямат такъв проблем.

След като болката отминава и възвръщам стария дихателен статут, продължаваме да бродим. Накрая достигаме стена, обхванала четирите ъгъла и през която няма шанс да преминем. Огън ме избутва назад, докато Кристен застава пред двама ни.

- Пристигнахме – каза тя. Вдига крака си и след по-малко от секунда го удря в пода, предизвиквайки ескалиране на наплив от прашинки, политащи във въздуха. Отмества се бързо. На натиска върху грамадната бетонна плоскост се появява издутина с формата на квадрат, наподобяваща тази на входа за прохода. Тя дава знак на огненото момче и той дотичва при нея и го повдига. Извиква от тежест. Мъчително го придържа да преминем. Лицето му почервенява и прехапва силно устните си, сякаш всеки момент ще го изпусне. Бързаме да влезем и отново го изчаквам, ала чувам само как огромният каменен капак се стоварва върху земята. Няма и следа от Огън. Кристен е нетърпелива и чрез размахване на пръст ме накара да вървя подир нея.

Вместо равен път, вървим по широки продълговати каменни стъпала. Всичките с дупки и пукнатини, сякаш всеки момент ще се разчупят.

Само двете сме. Очаквам нападки от нейна страна, или дори подигравка. Но сигурно мисли за по-сериозни неща. Но ми минава идеята, че може би се държи така, за да впечатли Огън. Бързо отмивам тази мисъл от главата си.

След около стотина стъпала стигаме до двупосочно разклонение. Тя спира и се замисля. След като се сеща по кой от двата нови коридора да преминем, ме хваща за ръката и повежда през левия. От оскъдното осветление не виждаме къде стъпваме. Кристен ме притиска здраво с едната си ръка, а другата ползва като предпазител – допира дланта си към стената и я плъзга по нея. Така усеща, когато наближим някой завой и ме предупреждава.

Изведнъж ме спира. Слага ръка върху устните ми. Запазих мълчание. Сърцето ми бие лудо, нейното също. Не знам какво прави, не смея и да попитам. Зад гърбовете ни се чуват пукоти и гърмежи.

- Бягай! – нарежда тя и отпуска ръката си.

Тичаме из тъмницата в продължение на минути. Тежки стъпки, придружени с удари и звуци идват до слуха ми.

Най-сетне тичането ни презглава е възнаградено с влизането ни в маломерна стая. Там ни чакат може би десетина членове на това тайно събиране, като има и двама по-възрастни представители. Около тях се навърта и Огън, който развеселено сяда на един от дървените столове и полага крака на масата. Поглеждам го и се запитвам как е стигнал преди нас, а той просто ми намига и изостря вниманието си към жената, която започва да ни приветства.

- Дами и господа, представям ви Ним Маклауд! – изричането на името ми е придружено с бурни ръкопляскания. Някои дори стават прави от уважение. Кристен понечва да седне на близкия стол, но аз я възпирам и ѝ правя знак да остане до мен. Тя остава.

Притеснявам се. А притеснението винаги личи. Точно сега то направо пръщи навсякъде и всеки го забелязва.

11.

Жената е на средна възраст с приятен външен вид. Черната ѝ коса е спусната до кръста. Тя я пооправя набързо, след което ме привиква. Пристъпвам няколко крачки, а тя продължава да ме приветства.

- Ним е четвъртият представител от Черния род. Въпреки че не бе одобрена да премине, с хитрост и воля тя надскочи правилата и дойде при нас, за да продължи на мястото на своята майка и да ни помогне да разбием Сенките. Тя е една от основните части на нашия план – отново ръкопляскания. – А сега ако ме извините, ще разведа дамата из крепостта.

Майка. Моята майка?

С одобрението на останалите присъстващи, тя излиза и изчаква, докато я настигам.

Озоваваме се извън стаята. Тя затваря бързо вратата, допира се до съседната стена, вдига ръката си и потупва върху каменната постройка. Всичко светва. Целият коридор започва да блести в ослепителна бяла светлина. От мрака няма и следа. Озъртам наоколо. Запленена съм от този разкош. На стените са закачени картини, изобразяващи сцени от различни героични дела. Докосвам една от тези произведения на изкуството. Тя е грапава и отчасти ронлива. Отмествам се, за да не я повредя.

Виждайки заинтересоваността ми към изображенията, тя пристъпва до мен и посочва друга картина. Няма нищо в нея, което да възбужда интереса ми. Просто шестима мъже, седящи на столове, скръстили ръце и пушещи пури. Задният фон на платното ми е познато. Същата маса. Същите столове. Същата стая, от която излязох преди малко. Явно това са нашите предшественици.

- Досещаш ли се? – попита ме.

- Тук са създали цялата тази Сфера, нали? – питам аз. В отговор получавам двукратно поклащане на глава. - Създателите.

- Чудиш се защо си тук? Защо сега бродиш с жена, която не познаваш и разглеждаш глуповати картини? – поглеждам я заинтригувано. – Да... И аз това се питах на твоите години, когато попаднах в крепостта. Но сега няма никакво значение. Щом си вече при нас, знаем едно. Изходът е един. И винаги ще бъде. Каквито и мерки да предприемаме. Единственият начин да излезем от тук е чрез война!

- Война с кого? Нали целта е да възвърнеш спомените си!

- Преди да отговоря на въпроса ти, трябва да ти покажа нещо – жената става и се запътва по спираловидно извитите стълбища, достигащи до горния етаж. Няма нужда от покана. Тръгвам доброволно.

- Между другото не се представихте? – тя се спира, обръща се с лице към мен и приклеква.

- Името ми е Леона Брунтан. Старши ръководител на Жертвите. Ще ти разкажа цялата ни история, ако ми позволиш поне да стигнем до залата – усмихва се и отново започва да се изкачва нагоре.

Минаваме през празни зали и тунели, докато аз осмислям всичко и се чудя какво първо да попитам. Имам толкова много въпроси. Толкова много неща, които искам да разбера. А може би отговорите скоро ще се покажат наяве. Само да стигнем до въпросната зала.

- Искам да те попитам нещо? – накрая не се сдържам.

- Съмнявам се, че е само един въпрос, миличка. Но имай търпение. Всичко ще ти се изясни. Поне до голяма степен от нещата.

Заставаме до висока червеникава врата, строго заключена с катинари и вериги. Тя вади от джоба си няколко ключа. Прецизно ги преглежда и взема първия, изглеждащ на пръв поглед досущ като останалите. Отключвайки един единствен катинар, всички останали се строполясват на каменния под, издрънквайки силно. Леона ги побутва встрани с крака си и открехва вратата.

- Сега, дете мое, ще се запознаеш с един много специален човек – отново оставя на показ своята лъчезарна усмивка и дръзва да отвори широко вратата.

- Ще се запознаеш със самата себе си – отпуска дланите си и влизаме заедно навътре, като сърцето ми лудо подскача.

Най-после. Най-после ще разбера коя съм аз!

Просторна закръглена стая с множество портрети. Кой от кой по-изящно изпипани. Но когато прекрачиш прага, веднага пред очите ти застава стенният надпис ,,Жертвите”. Написан с обемисти главни букви. Всичко тук е направено с толкова много труд, търпение и старателност.

- Кои са тези хора? Жители на крепостта ли са? – питам във връзка с личностите в картините.

- Боя се, че всички лица, увековечени тук, са изгубили живота си на бойното поле - прави кратка пауза, в която тя понася жестокия удар на спомените за приятелите си. След като се поопомня, посочва един образ. – Това е Марой Боудън, майка на Кристен, момичето, което те спаси.

- Как е загинала тя?

- Ами тя... аз... не помня много добре – с едната си длан докосва лицето си. Знае причината за смъртта ѝ, но не може да я произнесе на глас. Не искам да я натоварвам излишно със спомени, от които явно отчаяно търси начин да избяга. И веднага намирам друга тема за разговор.

- Значи затова тази одая се нарича ,,Жертвите” – допълвам очевидното, като разглеждам наоколо.

- Не, скъпа – засмива се. - Сферата е разделена на три основни части. Хищниците, те са ключът към нашата свобода. И жертвите, това сме ние. От нас зависи да изберем най-силните мъже и жени, за да поведем народа ни в решаващата последна битка.

Отдръпва се настрани и задълбочено се заглежда някъде из портретите.

- Ами третата страна? Каза, че са три части.

Тя се ококорва и стиска лявата си ръка в юмрук, захапвайки устни. Изпуснала се е... Но аз искам да разбера всичко.

- Така ли? Ами просто съм се объркала, Ним. Не влизай в толкова дълбоки размисли. Всичко е толкова просто. Атакуваме и се спасяваме.

Забързва крачка към вратата в опит да излезе. Хуквам след нея и я спирам точно на прага.

- Не - гласът ми е плътен, но силен. - Нищо не е толкова просто. Нито това, че всяка сутрин съм губела спомените си, нито че се намирам в някаква... сфера. Искам проста да знам коя съм! Без война. Без жертви.

Тя се стряска. Хванала е ръцете си една в друга и стои неподвижно, отново втренчила поглед в една точка. Изумлението ѝ продължава около минута и сетне пристъпва отново към мен.

- Ще ти разказвам по етапи. Само това, което сметна за нужна информация.

- Искам да знам всичко! – възразявам.

- За Бога, Ним! Дори за мен повечето неща са в пълна неизвестност.

Изправена е в центъра на стаята. В другия ъгъл има предмет, покрит с разпокъсвано и зашивано покривало. Леона хваща единия край на парцала и го издърпва, като след него се вдига турло прах. Сяда на него и кръстосва грациозно крака. Оправя косата си, която се навира в лицето ѝ, и се подготвя за дълъг разговор.

- Изминаха трийсет и пет години от пристигането ми в Сферата. Бях може би на твоите години. Държаха ме в обикновена дървена барака, здраво заключена от всички страни.

- Колко време седя там?

- Не много. Около седмица, две. Но един ден се случи нещо странно. Вратата се отвори и с помощта на още няколко деца избягахме. Озовахме се право в гората. Нощта бе в началото си. Температурите бяха ниски. Най-лошите условия за живот. Умирахме от глад. След дълго обикаляне в тъмнината, един по един започваха мистериозно да изчезват от групата ни. На всеки кръгъл час един загиваше неусетно, придружено със силен прогласяващ звън. Докато не останах само аз. Бродех сама, очаквайки всеки момент да чуя звъна и нещо да се случи, че да си замина оттук. Смятах, че това е суров вид наказание за непокорството ни и всеки ще понесе наказанието си. Но по-скоро бих умряла, отколкото да седя заключена като някакъв... – прави пауза, в която притиска с длани очите си, сякаш иска да премахне спомена от мислите си. – Както и да е... Не виждах нищо. Чух нечии стъпки зад мен и се уплаших. Започнах да бягам, докато не паднах от доста високо място и се стоварих право върху твърдата земя. На сутринта се събудих в крепостта, цялата контузена и превързана. Юга ме спаси.

- Какво е Юга?

- Не знам. Вероизповедание. Вярваш в Юга. Всички тук вярваме. Никъде не пише дали той е човек, или звяр. Просто имаш нужда да вярваш в нещо.

- Добре, това е твоята история. Аз предпочитам да зная основните факти за Сферата и най-вече третата ѝ част.

- Не се предаваш лесно, досущ като майка си – изсмива се, а при споменаването на майка ми в корема ми започват гърчове.

- Какво имаш в предвид? – очите ми се пълнят със сълзи.

- Виждаш ли този портрет, Ним? – сред множеството лица, в средата стои портрет със значително по-големи размери от останалите. Красива чернокоса дама, седнала на стол, погледът ѝ втренчен сякаш в моя. Едната ѝ ръка е поставена кротко в нозете, а другата е издигната до височината на раменете, държаща кама, чийто остър връх е насочен надолу. Изключително красива и фина жена.

Докато се сепвам, Леона става от мястото си и ме поставя на стола си, симетрично поставен на изображението. Ниско в ъгъла на дървената рамка, изрисувана със разнородни знаци, покриваща целия образ на дамата, стои още един предмет, завит с разпокъсана покривка. Старшият ръководител на Жертвите се допира до него и мигом издърпва прашното покривало. Обектът е правоъгълно огледало, с изящно гравирани символики. По самото стъкло няма нито една драскотина.

Гледам право в себе си. Седя на същия стол, като този на картината. Слабото ми тяло с изпокъсаните дрехи, които нося. Плахото бяло лице, на което седят гордо белезите от рани. Кафявите очи.

Едновременно в погледа ми застават двата образа – моя и на жената с камата. Оглеждайки я много внимателно, намирам някаква прилика. Нещо познато. Нещо трудно обяснимо и оковано в мистерия. И въпреки че се опитвам, вътрешно отказвам да приема това, което тайно предчувствам.

Извръщам се към Леона. Погледът ми се концентрира право върху нея. А тя премества ръката си от рамката на огледалото и я поставя на рамото ми. След това се заиграва с косата ми.

- Прилича ли ти на някого? – пита ме.

- Не мога да се сетя - лъжа. Малка лъжа, която ме разкъсва. Сълзите ми започват да се сгромолясват на пода.

- Поплачи си. Понякога това е единственият начин да преживееш случващото се.

- Силните не трябва да плачат! – избърсвам сълзите си.

- Да си силен не значи да не се поддаваш на емоциите си. А да не се пречупваш духом и дори пред теб да има затворена врата... ти да имаш умението да я отвориш. И повярвай ми, интуицията на Черния род никога не е подвеждала.

От тези думи сякаш нещо в мен се пречупва на две и заплаквам още по-силно, докато Леона грижливо избърсва едната ми буза.

- Изобщо не приличам на нея – сопвам се. Изведнъж всички нежни чувства в мен затихват и отстъпват място на яростта и безчувствието. - Не мога да повярвам.

Ставам от стола и се запътвам тичешком до вратата, вече обляна в сълзи. По цялото ми тяло преминават тръпки. А излизайки от стаята думите ѝ ме вцепеняват още толкова.

- Можеш да промениш самоличността си, както майка ти направи с теб... но произходът и семейството остават завинаги. За едно грешиш, скъпа, децата винаги са огледало на родителите си!

12.

С трепет очаквах мига, в който ще разбера за родителите си, а сега когато виждам майка си, част от мен не иска да е вярно. Не я съдя за действията ѝ, не я съдя за това, че ме е измъкнала оттук още докато съм била дете. Съдя я за това, че сега не е до мен. Онеправдавам желанието ѝ за свобода, но не мога да го повярвам, че е мъртва. Ами баща ми?

Къде е баща ми? Къде е Лукас? Къде е онова момче?

 

След дълго скитане из неугледните коридори силите ме напускат и решавам да си почина в една стая. Влизам бавно вътре, оглеждайки какво има в нея, затръшвам силно вратата, сядам на пода и с облекчение слушам стряскащото ехо от моето блъскане. Отново преосмислям нещата, тръскайки главата си назад във вратата. Тук е толкова хладно.

Впуснала се в дълбоки размисли, дори не разбирам, че Кристен е зад вратата и крещи името ми. Сопвам се и ставам, а тя веднага влиза. Изглежда притеснена.

- Къде беше, по дяволите? От кога те търся? С Леона поболяхме от притеснение – изглежда не е в приветливо настроение, но кога пък е и била.

В отговор врътвам очи и се заглеждам в пръстите си, игнорирайки я напълно. Тя разбра намека.

- Както и да е, трябва да поговорим. Утре заминаваме.

Тук вече привлича вниманието ми.

- Къде ще ходим? – почти извиквам в лицето ѝ.

- Ще отидем в лагера на Хищниците и оттам ще вдигнем бунт.

- И защо решихте, че ще съм подходящият спътник за това пътуване? – питам.

- Защото майка ти беше. А ти си нейна наследница и би трябвало да продължиш мисията ѝ.

От думите ѝ една огромна топка ярост се надигна в мен.

- Кристен, това на игра ли ти прилича? Смърт, болка, ужас. Това ли искате да продължавате да всявате? Не ви ли стига, че в собствения ви лагер допринасяте с паника, откъдето и да го погледнеш! – понечвам да изляза, ала тя ме дръпна за ръката.

- На теб всичко ти е много просто, нали? Пука ти единствено и само за себе си? Вместо силен и достоен войн, ние получаваме разглезена и жалка просякиня!

Отскубвам се от ръката ѝ и хуквам през глава. Отправям последен поглед обръщайки се и я виждам застанала пред стаята.

- Ако си промениш мнението, единственият начин да те вземем с нас е като паднеш на колене пред мен и ми се молиш! – ехото от последната дума кънти дълго. Без да се обръщам, повдигам ръката си и оставам средния си пръст да се мае зад мен. Ще видим кой на кого ще се моли!

Забавям темпото си и решавам да се върна и да разгледам хубаво залата с портретите. След дълго лутане в търсене на прословутата стая най-сетне я откривам. Изненадвам се, че Леона стои все още там, зяпнала портрета на майка ми и очевидно чакаща моето завръщане.

- Здравей, скъпа – мило посрещане като за начало, придружено с приятна усмивка.

- Здравей – отговарям.

- Все пак се върна.

- Сметнах за правилно да го направя.

- Кристен съобщи ли ти за преместването? – пита ме, насочила вцепенения си поглед право върху мен.

- Точно за това съм тук...

- Хубаво. Изглежда нещо не е както трябва. Какво те мъчи, дете?

- Да поговорим за Хищниците, колко на бр... – дори не довършвам изречението си. Колко мразя някой да ме прекъсва! Спомням си за Питър.

- Това, че не искаш да отпътуваш оттук, не е единствената причина, мила. Усещам го. То се е загнездило в теб и помрачава цялото ти същество. Хайде, сподели.

Хваща ръката ми и я притиска в своята. Държи се като същинска... майка. И не устоявам на топлото отношение. Никой досега не ме е питал какво ми е, какво ме измъчва, как съм днес. А може и да ме е питал, но след това съм заспала.

- Преди да вляза в Сферата, направих едно нещо - казах на едно момче в коя врата да влезе – изтърсвам го толкова глуповато, че ми става смешно. – Аз реших съдбата му, а не биваше.

Сядам на стола, а тя прикляква.

- И в сравнение с моето идване тук, исках да се убедя дали е успял да оцелее – стискам здраво ледената ѝ ръка. – Моля те, Леона, намери начин да ми осигуриш тази информация.

- Това ли е единственото ти изискване, за да се надигнеш с нас срещу Хищниците? – попита ме с кривнала дяволска усмивка.

- Всъщност, имам още две.

- Само две? – ухилва се.

- Искам преди да заминем, някой да ме научи на нужните бойни схватки.

- Това е лесно. Още утре Огън ще започне подготовката ти.

- Не искам Огън! Искам да ме обучи някой от вас – заявявам.

Леона пристъпва няколко крачки встрани, замислена, допряла ръката си до брадичката. Оставям ѝ малко време да помисли, като съобщавам другото си условие.

- И трето – продължавам. – Лично аз ще подбера хората, с които ще замина във вражеския лагер.

- Опасявам се, че това е невъзможно. Никой няма да се съгласи едно момиче да направи подобен подбор. А и ти... – бързо разкъсвам мисълта ѝ.

- Сигурни ли сте тогава, че броят ни ще надвишава този, срещу когото се изправяме? – питам озадачена.

- Това е въпрос, на който не мога да отговоря – спокойно споменава. – Но нашите хора винаги са подготвени и готови за атака. Те са едни от най-добрите бойци в лагера.

- Ще може ли да ги видя?

13.

Тя ме повежда към странен страховит тунел, потопен в непрогледен мрак и стряскащи звуци. Леона ме убеждава, че това е само допълнителна защита против влизането на непознати тук, и аз ѝ вярвам. Тя пали голяма дървена факла и прокарва в тунела светлина, нужна ни за предвижването.

- Какви са тези тунели? – питам.

- Това са тайни части от крепостта, за които знаят съвсем малко хора – набляга на думата малко и ме оглежда, чакаща да потвърдя, че няма да кажа на никого за тунелите. Кимвам с глава.

- Обещай ми – настойчива е.

- Обещавам, обещавам. За какво всъщност служат?

Не ме удостоява с отговор. Бавно и безшумно вървим напред. Навсякъде има паяжини, кости, шумки, локви.

Стигаме до мащабна желязна врата. Тя вади няколко ключа, но ги изпуска на пода. Изругава тихо. Взира право в очите ми, засрамена, а аз я гледам с недоумение.

- Моля да ме извиниш, Ним – казва със забит поглед в каменния под.

- Че защо искаш от мен прошка? – учудена съм.

- Защото дамите трябва да се извинят за грешките си - взима в едната си ръка дълъг сребърен ключ, поставя го в ключалката и напъва мускулите на ръцете си, за да отключи. Вратата издава мощен скърцащ рев на триене на метал в камък. Леона отворя вратата и ми прави знак да мина преди нея.

С несигурна крачка пристъпвам и надзъртам. Стаята е с размерите на широка бездънна улица. Ококорвам очи, за да мога да побера цялата тази страхотна картина. Има огромни маси, пригодени за работа, а върху тях са натрупани оръжия – изглежда ръчно направени. Лъкове, стрели, прътове с остриета и още куп интересни сътворения.

Наблюдавам как тълпа от младежи на около осемнайсетгодишна възраст работят усилено, за да изобретят още от тези ръчни оръжия. Разбирам, че не са като металните огнестрелни оръдия, но възбуждат в мен някакъв интерес и почит към хората, които имат уменията да ги създадат. Леона ме повежда през тълпата, разпростряла се из цялото това предоставено пространство, и когато минаваме, се налага някои да се поотместят, други да преместят инструментите си, за да разчистят пътя. Чува се кънтящият звук от удрянето на чук, на поолющени ламаринени плоскости и какви ли не още материали.

Спираме. Тя потупва един работник по рамото. Той се обръща внезапно, сваля предпазните си очила и маската от лицето си.

- Леона, какво правиш тук? – сините очи на мъжа се втренчват в тези на висшия представител на Жертвите. Прочиства прахта от брадата си, разтърсва и косата си.

- Трябва да поговорим, Мойз – настоява, като се държи отмерено и хладно с него.

Слага отново очилата си и поставя ръкавиците на ръцете си, след което добави:

- След като си свърша работата, ще дойда.

Леона присвива юмрук, сякаш всеки момент ще го цапардоса по главата. Но после спокойно отпусна пръсти.

- Не търпи отлагане! – повишава тон и тръгва напред през работниците, без да чака отговор. Аз я последвам.

В края на стаята има врата с размерите на гардероб. Отваря я и се озоваваме право навън. На свеж въздух, огрени от лъчите на слънцето. Поляна с множество препятствия, бодлива тел, малки стени за изкачване...

Въпреки негодуванията си мъжът крачи подир нас с работното си мръсно облекло. По лицето му все още има прах, а бръчките на челото, появи ли се от намръщената му физиономия, докарват друг нюанс на сивите прашинки.

- Е, кое е толкова спешно, че ме прекъсваш от заниманията ми? – пита намусено.

Леона се завърта към един от железните лостове и го докосва с ръка.

- Стига, Мойз, знаеш, че не те бива в конструирането на бойни оръжия – натяква му, а по почервенялото от срам лице на Мойз личи, че го е ударила по болното място.

- Ако имаш да ми казваш нещо, карай направо. Имам достатъчно дълъг график със задачи.

- Ами явно ще трябва да добавиш в списъка си и още една задача, която ти задължително ще извършиш!

Мойз повдига любопитно вежда, скръстил ръце една в друга.

- Искам да обучиш Ним... – посочва ме с лявата си ръка - ... на бойни действия, тактики и стратегии, за да се справи с пътуването си.

Стоя с изправена стойка, показваща сила, мощ и готовност, като същински войн. А вместо да се впечатли, той започва да се смее.

- Искаш да обуча това момиче само за няколко дни? Съжалявам, Леона, не съм детска бавачка и нямам намерение да бъда. А и задачата е непосилна, няма да се справя – смекчава тона си.

- Ти май с нищо напоследък не можеш да се справиш? – Леона атакува с нов подбор от точни думи. – Слушай ме много внимателно, Мойз, или ще направиш това, което ти казвам, или още днес ще уредя да те изхвърлят като куче в гората!

Без да чака отговор тя влиза обратно в работилницата и оставаме само двамата. Въздъхва, оглежда ме от глава до пети и отегчено добавя:

- Почини си. След един час започваме.

Кимвам ентусиазирано с глава.

***

Отива да смени мърлявите си дрехи, а докато чакам да се върне, започвам да разгрявам. Без негови напътствия. Смятам, че ще се справя. Обясни ми накратко какво ще се случва занапред.

Нивото на ,,тренировъчния лагер”, както ми каза Мойз, е съвкупност от територии, нагласени за повишаването на мускулната маса на трениращия, за бързо упражнение и един отделен сектор за извънредни случаи. Ето как го възприемам:

* първи сектор – набиране на лостове, прескачане на бариери, изкачване на стени...

* втори сектор – поле за тичане, пълзене под бодлива тел...

* трети сектор – неизвестен...

Когато питам Мойз какво има предвид под ,,спешни случаи”, той ми намигна с око и ми прошепна „Надявай се да не стигнеш до него”. Подари ми една от неговите редки, но ценни хартиени усмивки и се оттегли. Имах още куп въпроси, но реших, че е уместно да ги оставя за по-късно.

Разгрявам няколко минути. Правя една бърза полу-обиколка и решавам да изчакам мъжът да ми постави по-сериозни за изпълнение задачи.

В продължение на няколко часа, той не се появява.

Търпението ми започва да изчезва.

Но ще почакам. Облягам се до един лост за набирания и затварям очи. Изведнъж ме обзема чувството за недоспиване. Трябва да поспя мъничко. Но ако ме види Мойз?

Какво пък, не дойде досега, може би изобщо няма да се появи!

Задрямвам. Спала съм часове наред. Мъжът така и не е идвал.

Чувствам се разярена и се връщам обратно в работилницата. В стаята цари пълен хаос. Сякаш торнадо е преминало през нея. От хората няма и следа. Инструментите им са посипани на пода, а повечето са изпочупени. Навсякъде има кървави следи. Масите и столовете изглеждат като дървени подпалки. Всичко е било опустошено.

Тичайки стигам до дългия коридор в сърцето на лагера. В горната му част има голяма дупка, от която можеш да излезеш навън. Точно под нея е посипана пръст, а погледнеш ли право през дупката виждаш нещо черно, с размерите на бик, положено на земята. Досега не съм виждала животни да се движат наоколо.

С много усилия се промъквам през пукнатината и отново се озовавам навън.

Божичко, какво е станало тук!

Кръв, трупове, огромни черни тела. Всичко това представлява пейзажът, който съзерцавам.

- Ним, махай се оттам! – извиква Леона в далечината.

Запътвам се към нея, потресена, ужасена... и изпълнена с ярост.

- Добре ли си, момичето ми? – пита, като ме притегля в силна прегръдка.

- Какво е станало тук? – очите ми продължават да шарят из цялата кървава поляна.

- Сенките. Нападнаха ни! Открили са къде е убежището ни! – очите ѝ започват да се пълнят със сълзи.

- Това ли са сенките? Тези създания? – посочвам едно черно умъртвено тяло.

- Те заемат формата, дадена им от господаря си. Същества, почти непобедими. Същинско олицетворение на смъртта!

- Но вие сте победили, нали?

- С цената на много жертви – кимва с глава.

Тя отпуска ръце от мен и поогледа наоколо. До нея застава Кристен, обляна в сълзи. Хваща ръката на лидера си и започва още по-силно да ридае, като дете.

- Трябва да бъдем силни – настоява Леона.

Изненадана съм, че ожесточената Кристен ще дръзне да изплаче очите си за своите съмишленици.

- Той... не издържа. Не издържа! – падна на колене.

- Знам, скъпа. Знам – започна да я утешава Леона.

Явно само аз съм в неведение за случващото се.

- Кой е загинал? – питам безцеремонно.

Момичето с каменно изражение ме поглежда с подутите си очи, изправя се и се хвърля върху мен, изваждайки ножа си.

- Видях те с него. Видях как взе ножа му и го насочи към тялото му. Неговият нож срещу самия него. Ти ли го уби, безполезна кучко? Ти ли го направи? – слюнката ѝ се отделя от устата ѝ и попада право върху мен.

Допира острието на ръчното си оръжие в гърлото ми.

- Достатъчно! – изревава Леона и боят спира.

Кристен се отдръпва от мен, избърсва сълзите си и се връща обратно в лагера.

Аз също се изправям.

- Какво ѝ става пък сега?

- Огън е мъртъв. В Жертвите има предател!

14.

Оливър Гилдънс, или още познат като Огън, бил безпощадно намушкан в гърдите по време на битката със сенките. Цели седем пъти. И то не от онези гигантски същества с катранен цвят, а от някой, на когото той е имал доверие.

Всички сме ужасени от неговата смърт. Един от малкото хора, за които смело мога да заявя, че не заслужават да са тук... си отиде точно сега.

Ако знаех кой го е сторил, ако поне узная името на предателя, бих го убила на мига.

Бих го намушкала седем пъти в гърдите.

Ден след кървавото сражение погребваме Огън. Всички се събираме, за да си вземем последно сбогом. Колкото и да молих, не ми позволиха да видя тялото, преди да го закопаят. Единственият човек бил в близост с него до самата му смърт е Кристен.

Никой не сметна за нужно да отбележи очевидното, че само за него организираме такава почит. Един от стотиците мъртви.

Не знам как се е доказал със силата, уменията и характера си само за няколко дни, че да бъде толкова уважаван и почитан. Надявам се някой ден да последвам примера му. Но със сигурност вярвам, че няма да е същото без него.

Започва да вали из ведро. Повечето се покриват вътре в лагера - в тъмните тунели. Други остават в дъжда, но само Кристен стои над гроба на своя приятел. Дъждът кара изправената ѝ коса да се залепи за кръста ѝ, докато треперещите ѝ ръце държат нещо.

Спомням си първия път, когато видях това красиво и стройно момче. О да, вечерният огън. Тогава освен мускулестото му тяло, огромно впечатление ми направи татуировката му. От татуировките на другите, като тази никога не съм си и представяла, че някой може да си я направи. Представляваше точна окръжност, очертаваща се над контурите на окото. Заемаше и малка част от носът му. Беше странна, но и много привличаща.

Решавам да отида до Кристен и да изкажа съболезнования. Предвид това, че се опита да ме убие и да ме обвини в убийство, нямам причина да съм мила с нея, но не мога да гледам как дъжда безскрупулно я атакува.

Погледът ѝ отново шепне ,,Отдръпни се или ще отидеш при него”, но не го взимам насериозно. Просто заставам до нея и се вглеждам в каменната му плоча, изработена от обикновен камък, а цялото му име е изписано с главни букви. Както и годините на раждане и смърт.

- Той беше страхотен... приятел. И... отличен... съюзник – думите ѝ звучат неразбираемо, но я слушам внимателно. Прави много паузи. – Жертвите... могат само да.. съжаляват... че той... – не довърши изречението. Няма силите да каже, че той УМРЯ!

- Ти го обичаш? – изръсвам най-голямата по площ глупост, хрумнала ми до момента.

- Ним, още вярвам на това, което видях. Как искаше да го убиеш – скрива лицето си в другата посока - По-добре си върви. Ако имаш поне малко останало уважение към него, си тръгни! – тонът ѝ остава смекчен, а тя все по-разстроена.

- Аз не съм убийца, Кристен! Искам да го знаеш – отвръщам и се насочвам към лагера.

Не разбирам! Защо смята, че аз съм виновна за смъртта му? Видяла ме е как убивам приятел, а дори не съм се сражавала. Доколкото си спомням, проспах всичко, докато чаках Мойз.

Нали?

 

Изминават две седмици.

Навивам ръкави до лактите и се впускам по дългата пътека, предназначена само за бягане и стягане на мускулите на краката. След известно време усещам как потта се стича от мен, изморявам се, ходилата ми са на ръба на издръжливостта, но не се предавам.

Напротив. Забързвам крачките си и правя поредната си обиколка около бегачното поле. Косата ми се мести ту от едното рамо, ту в другото. Нямам с какво да я захвана, а тя продължава да ми пречи на концентрацията. Лекият бриз постепенно става неусетен и не изпитвам нищо друго освен силната необходимост да пийна малко вода и да отдъхна.

Когато чувствам, че ще припадна, спирам и клякам на земята. Усещам силни болки в краката и още по-лошо.... пробождаща болка в лакътя.

Раната! Напълно я забравих! Божичко, как боли!

Колкото силна, толкова и неконтролируема. Лягам на земята и събирам нозете си към главата, стенейки почти безмълвно. Притискам лакътя си с длан, надявайки се да не го докарам до нов кръвоизлив. Напразни усилия! Кръвта бликва веднага след натиска. Раната се разкъсва. Стича се от блузата към панталоните и прави малка локва около тялото ми.

Чувайки виковете ми, Мойз дотича за секунди до мен и ме взима на ръце. По цялото му тяло оставям отпечатъци от червената течност. Захващам се за шията му.

Погледът ми се размазва. ,,Не губи съзнание, Ним! Недей, за Бога!” - викаше съзнанието ми и то останало със сетни сили.

Сякаш прочел мислите ми, Мойз се обади.

- Ако припаднеш сега, няма да се събудиш повече! – почти ми го изкрещя в ушите.

В главата ми настъпва хаос. Всякакви звуци, картини, мисли... всичко нахлу в един миг и имам чувството, че ще експлодирам.

Започвам да плюя кръв. Панически блъскам главата си. От цялото ми тяло започват да се образуват малки драскотини.

Ще заспя. Това го знам. Неизбежно е. Сърцето ми ще пръсне.

Сънят. Странно е, че използваме думата сън, когато имаме предвид смърт! Но това поне кара мозъка ми да се замисли и да запазя спокойствие. Болезнено спокойствие.

Мъжът продължава да бълва думи, опитвайки се да ме държи будна – но скоро гласът му ми звучи забавено и не разбирам абсолютно нищо. Съчетание от звуци, лишени от смисъл.

Клепачите ми натежават, искам да ги затворя. Ненадейно отпускам тялото си. Нямам силата да помръдна дори ръката си. Представям си каква кървава пътека сме оставили, насочили се към... нямам представа накъде.

Умирам. Усещам, че умирам. И чувството ми харесва! Сякаш съм насред водния безкрай и се нося по течението.... вечно.

Разтварям широко очите си, сякаш за да мога да фокусирам картината пред мен за последен път. Но преди да успея да се справя и с това непосилно предизвикателство, чувам нареждането ,,Поеми дълбоко въздух, Ним!” и след това плясък върху ледено студен воден басейн.

Тялото ми се подчинява на гравитацията и потъва до дъното. Не помръдвам. Не дишам. Само гледам. Водата сякаш е подобрила зрението ми и пред мен се открои един кристално чист изглед. Междувременно дробовете ми се свиват до болка. Минава ми през ум да отворя уста, да поема достатъчно нужното количество вода и да напусна този свят. И да се приключи с всичко. С тази лишена от смисъл история. С този напълно хаотичен ад!

Помръдвам леко с пръст. След това и с другия. След секунди дланта ми се отпуска и мога да я свия в юмрук. Усещам жилавата, подхлъзваща материя. И си спомням. За водораслите. За вълните. За гръмотевиците. За онзи ден, в който преминах. И в който отново бях на прага между живота и смъртта.

Но се спасих. Разбих вратата и пристигнах с гръм и трясък (или по-точно плясък), и изиграх дори самата смърт. А сега съм захвърлена отново на дъното.

Нещо в мен се пробужда и след дузина силни вътрешни вибрации вече мога да движа тялото си свободно. Но този пристъп на енергия се присъединява към безжизненото ми тяло с огромна въздишка и голямо количество вода в белите дробове. Скоро идва и паниката, ужасът, агонията.

Размахвам ръце, опитвайки се да потегля към повърхността.

Успявам.

Поемам си дълбоко въздух и изплювам погълнатото. Кашлицата ми е толкова дълбока, че ми отнема време да се осъзная и да спра да треперя. Последно усилие.

Последно придърпване към сушата. И готово. Вече лежа безмълвно на земята, дишаща тежко и скована от студ. Дъхът ми прави малки облачета над лицето ми, въпреки че грее ясно слънце и навън е топло, но сякаш кръвта във вените ми е замръзнала.

15.

Около мен е толкова тихо. Толкова спокойно. Искам винаги да си остане така. Не искам да чувам гласа на Леона, идваща да ми съобщи за пътуването. Нито този на Кристен – опитваща се да ме заплашва отново. Просто да затворя очи, да отпусна тялото си и да остана така.

След известно време дишането ми се нормализира, температурата ми също. Топлите лъчи на слънцето галят приятно кожата ми. Косата ми е изсъхнала, но дрехите продължават да са все така влажни.

Изправям се и се протягам. Цялата съм подгизнала, но съм в състояние да се движа. Чак сега съзрявам къде по-точно се намирам. Водата, в която бях, е неголямо водно пространство, издълбано в земята. Като язовир с миниатюрни размери. А около него пръст. Само кафеникава пръст. Както очаквах, Мойз ме чака, седнал на дребен дървен труп на десетина метра от мен. Обърнат е с гръб и е подпрял брадичката с едната си ръка.

Безшумно се приближавам до него и поставям дланта си върху рамото му. Той извръща глава към мен и добавя с умилителен тон:

- Боже, Ним, така ме уплаши. Какво те прихваща. И това с тренировките... явно няма да се справиш... не и под мой контрол. Трябва ти нещо по-добро – очите му се свиват.

Мойз е човек вечно разочарован от живота. Въпреки голямото си самочувствие, което изкарва на показ, във всяко свое действие той изпитва голяма доза съмнение спрямо себе си.

- Не виждам смисъл да се обвиняваш. Сама се докарах до тук – добавям. – Ще обясня на Лео…

Той се секва, изправя се и втренчва.

- Леона не трябва да разбира за това, което се случи днес. Разбра ли? Ако изпита и най-малкото съмнение спрямо моята задача... тя ще ме прогони.

- Ще те прогони? – повтарям бавно.

Кимва с глава.

Мойз размишлява няколко секунди.

- Леона няма да ти позволи да заминеш без да е сигурна в твоите бойни умения. А с тази рана ще е много трудно да се справиш.

- И без това не изгарям от желание да замина.

- Тогава ще избере Кристен вместо теб – лукавата му усмивка се нанизва на побелялото му лице. Знам на къде бие. А и той е наясно. – Не знам какво ти е наговорила Леона, но не мисли, че си незаменима.

- Няма да кажа на никого за днес, но когато Леона те повика, ти ще ѝ съобщиш, че с всеки изминал ден ставам все по-добра с тренировките.

Мойз погалва замислено брадичката си и се заглежда в корените на един отрязан дъб.

- Дори ще направя нещо повече! – обявява и закрачва в обратната посока.

***

Отправяме се обратно към работилницата. Проправяме си път през работещата тълпа и Мойз отключва желязна врата, сливаща се със стените. Единственото нещо, което издава съществуването на тази врата, са тънките контури, очертаващи размера ѝ. Ако не се загледаш внимателно, дори няма да я разпознаеш.

Веднага щом влизаме, той бърза да разбере дали някой ни е видял. След като опасенията му биват напразни, се доближава до мен. Това бе стая.... може би единствена по рода си в целия лагер. Път към проход, потъващ дъблоко в земята. Пропаст. А в средата на тази пропаст, във въздуха е разположено голямо плоско метално платно. Насочвам се към него. Отскачам толкова силно, хващам се за ръба му и се качвам на него. На допир е ледено студено. Ъглите са заоблени, а горната му част е по-нагъната от долната.

- Ще трябва да легнеш там.

- На платното? – повтарям.

- Да.

- Няма да легна тук. Та то е ледено студено! – отбелязвам.

- Хайде, Ним, не се прави на дете – засмива се. Смехът бе гръмогласен и отчасти зловещ.

Насочвам въпросителен поглед към него, но той е толкова погълнат от мислите си, че не обръща внимание.

- Ним, добре ли си? – попита най-простовато.

- В отлична форма съм, благодаря. Да преминем към въпроса за...

- Цялата си... посиняла.

Сериозното му лице гледа право върху голите ми ръце. Няма го обикновения побелял цвят на кожата ми. Вместо това е добила някакъв син оттенък. Синини. Докосвам едно от сините петна, но не изпитвам никаква болка.

Стряскам се. Виждам как синината се разпространява до лакътя за части от секундата. А след това продължава и към тялото.

„Спокойно! Само не се плаши.”

Той пак е тук. Почти го бях забравила. Гласът!

Лягам бързо върху платното. Изстенвам, когато желязото допира кожата ми. Настръхвам цялата. С всяко последвало движение, което правя усещам, че леденината ме обхваща цялата.

„Дишай. Просто дишай.”

Мойз поставя върху няколко синини тежки камъни с остри върхове.

- Затвори очи.

- Не.

- Казах ЗАТВОРИ СИ ОЧИТЕ! – изкрещява така, че си помислям, че ще ми залитне на бой. Това не е Мойз, който ме заведе до езерото. Не, не може да е той.

Ще ми се да се съпротивлявам на думите му. Но те сякаш са ново зададено правило, което не можеш да нарушиш и си длъжен да изпълниш. Стена, издигнала се до небесата, през която не ще преминеш.

Но въпреки това се опитвам. Държа очите си на четири.

- Ако до две секунди не ги затвориш, кълна се, че ще те боли. Обещавам, че ще те боли.

,,Не го слушай Ним. Няма да ти стори зло. Просто издръж още мъничко!”

- Така значи! – изсъска Мойз, като вдигна ръката си, свита в юмрук и нанесе значителен удар върху лакътя ми. Изкрясквам от болка. Кръвта се стича навсякъде, отново. Стена с цяло гърло, но нищо. Болката не спира. Никой не чува. Никой не се отзовава на помощ.

Последва втори, трети удар.

Внезапно руйна и от гърлото ми.

Давя се. Давя се в собствената си кръв.

Затварям очи и изпадам в безсъзнание.

***

Сенките. Навсякъде около мен прелитат сенки. Тъмни нюанси на черното, обикалящи като нощни птици, дебнещи плячка. Нямат форма, нито съдържание. Най-чистата форма на мрака.

Един от безбройните силуети се понася към смрачилото се небе и се стоварва право в сухите голи дървета под формата на огнено кълбо. Вятърът разпространява пламъка из цялата гора и скоро стихията обхваща всичко. Няма изход. Няма спасение.

Тичам към местата, незасегнати все още от огъня, но скоро такава територия ще бъде трудна за откриване. Димът само усложнява нещата.

- Помощ! Има ли някой? Моля ви – падам на земята, задушаваща се от адския пушек. – Моля ви. Спрете. Моля ви – сенките продължават да връхлитат във въздуха.

Отново усещам това притискане в себе си. Онази безпомощност. Сякаш съм между четири стени, които се приближават към мен и в мига, в който трябва да ме затиснат, те се спират.

Кашлям неумерено. Насоченият към мен огън се отразява в насълзените ми очи.

- Хайде, моето момиче, бори се! – чувам глас зад себе си. Сякаш жътварски сърп пробожда сърцето ми. Гласът на жена, непознат досега. Тих, топъл, тревожен.

Майка ми.

Със сетни сили се извръщам назад, за да погледна, но наблюдавам само как горящите дървета се сгромолясват. Няма друг човек около мен.

- Стани – отново ме окуражава тя.

- Не мога, мамо. Не мога – плача. Може би от мъка по нея, а може би и от факта, че ще изгоря жива.

- Не помня да си се отказвала толкова лесно. Онази Ним, която познавах, която разби вратата на кастинга, къде е тя? Или може би духът на победител е потънал в морето, минути преди онова момиче да те извади на сушата. Как мислиш ти? – тонът ѝ е все така спокоен. Толкова е безтревожен, толкова невинен и нереален! Почти колкото да се заблудиш.

- Ти... не си... моята майка! – казвам, като целенасочено изричам всяка следваща дума на по-висок тон. Майка ми няма от къде да знае всички тези подробности за мен и Сферата. Но Леона знае всичко!

Чувам смях и силен размах на крила.

- Тогава защо ме уби, Ним? Защо ме уби? – вместо майка ми навсякъде около мен отеква странният въпрос на Огън. Повтори го. Отново и отново.

В съзнанието ми долетяват още познати гласове, които сякаш ме атакуват отвътре.

- Не съм те убила! – яростта започва да блика от мен. Стискам силно юмрука си, опитвайки се да облекча напрежението, което е в мен.

- Ако имаш поне малко останало уважение към него, си тръгни! – появява се и Кристен.

Гласове, отекващи в пространството, изказани от сенките.

- Млъкни! – енергията ми се заражда, сякаш черпя тази сила от гнева, който те успешно пораждат в мен.

Изправям се бавно и заставам срещу буйния огън. Дишам тежко. Съзнанието ми е изпълнено единствено с ярост и свирепост.

- Аз... не... съм... УБИЙЦА! – крещя, затичвайки се право към огнената бездна.

Адреналинът се смесва с кръвта ми. Кожата ми се поти от топлината. Лицето ми почернява от черния дим. Пепелта от дърветата, развети от вятъра са навсякъде.

Навлизайки в огъня, той започва да се отдръпва от мен. Като че ли образува пътека, по която да минавам без да навлизам в значим контакт с пламъците. Предпазва ме. Изгасва се за секунди и след това се опожарява отново, като изтрива калните ми дири, останали след стъпките.

Изненадана от случващото се, не забелязвам края на гората и с всичка сила се изхвърлям по стръмния склон от поляни. Премятам се надолу, като попадам върху доста бодливи храсти или твърди клонки, набиващи се в гърба ми. По оголените ми ръце вече са нанесени множество одрасквания и дълбоки рани.

От световъртежа ми се повдига. Вътрешностите ми се преобръщат, заедно с цялото ми тяло. Спирайки се удрям във високо дърво с доста разклонения и огромна черна корона. Поемам дълбоко въздух и издърпвам ръката си, притисната между кората на дървото. Цялата съм посинена. Усещам само пулсиращата болка, гърмяща в ушите ми.

Силен вятър отвява листата и те се понасят по течението. Стъблото на дръвника се полюлява и след миг дочувам откършване на корен. И силна тежест, която ме смазва отгоре!

Събуждам се.

 

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Добавете коментар

Име (задължително)

Е-мейл (задължително)

Обнови

Изпратете

Отмени