Таласъмия събира фенове на фантастичното всяка година, по два пъти...
Събитие, за което съм чувала от години, но така и не съм успявала да стигна до него. Организира се два пъти годишно и макар миналата година да се бях подготвила най-накрая да го посетя, отново ми се измъкна...
И ето, това лято, края на юни месец, след известни уговорки и специална покана от Димитър Стефанов настана време. Организирахме се с приятеля ми, човека, на когото основно дължа развитието на Фентъзи Центъра през последните 2 години, и тръгнахме уж рано в събота, 25-ти юни, към Старозагорските минерални бани.
Трябва да призная, там никога не сме ходили, нямахме идея къде точно се намира, но с 4 заредени телефона все щяхме да се оправим до хотела.
Е, почти.
Пристигайки в градчето, GPS-ът ни заведе по една уличка под главната, която в един момент беше преградена от подвижна ограда и знак „до тука си“. Паркирахме. Бяхме далеч от хотела и решихме да рискуваме с разговор с местния полицай, оставен на стража до оградата. Подходихме към него в ролята на туристи, от София-та, които си търсят хотела и не знаят точно как да стигнат до там. Добрият човек се смили над нас и ни пусна да минем през оградата, но да внимаваме, че „вече има хора на градус“ *за справка – 1 часа на обяд*. Сподели ни, че има празник и доста туристи са дошли, даде ни ориентировъчни инструкции как да стигнем до хотела и влязохме с 2 км/час в забранената зона. При изгледа на споменатото площадче паркирахме и с багажа тръгнахме хем да търсим хотела, хем да поразгледаме празника. След като пообиколихме и срещнахме част от клуб Лазарус (които бяха така добри да ни кажат къде е хотел Родопи – мястото, на което се случваше самата Таласъмия), се върнахме близо до колата и според GPS-а трябваше да сме пред хотела. Е, почти. Пообиколихме още. Накрая питахме една жена, която изглежда бе от местните, продавайки невероятно вкусномиришещи кебапчета близо до площада, къде е хотел Августа Траяна и ни упъти – ей там, през малкото мостче *което едва се виждаше* и само нагоре. Накрая стигнахме де, но баирът беше довършващ.
Оправихме се с настаняването (вече минаваше 2 и нещо) и за съжаление изпуснахме основна част от програмата на Таласъмия. По-специално представянето на книгата игра „Ной“ от Снежана Станчева и Димитър Стефанов, разговора с Любомир Николов за „Сивия път“ и творческите му планове за следващата книга, представянето на „Книгата Възстановки на средновековно българско облекло (13-14 век)“ – проект, събиращ 11 години усилия, от Калина Атанасова.
Най-сетне готови да се присъединим към събитието,
подкарахме колата нататък и паркирахме в близост до хотел Родопи. Самата Таласъмия се провеждаше пред хотел Родопи, на няколко големи маси, с голяма градинка отпред за желаещите да се отпуснат на нея. Посрещнаха ни прекрасните Тони и Стефан от „През 9 земи“, както и Калин Ненов – един от хората, с които работихме рамо до рамо в тазгодишните Национални фантастични награди, и за мое съжаление бяхме изпуснали Димитър, който изрично ме покани (ще се реванширам, обещавам). Поздравихме се и с другите ни познати, а с непознатите разменихме по усмивка. Още тогава ни направи впечатление колко приятелска е атмосферата, беше топло, хората си пийваха и хапваха, разговаряха, играеха бордови игри, дечица търчаха насам-натам, отнякъде миришеше на печено агнешко (по-късно разбрахме, че чевермето е задължителното условие да се случи Таласъмия – без него сме заникъде).
Докато разгледам обстойно щанда с изложените книги
(от които се сдобих с двата тома на Робърт Хауърд за „Конан“ и новата книга на Елена Павлова „Две луни“, която ми я надписа на място), започнаха и презентациите на Horror Writers Club LAZARUS. Някои от членовете му представиха свои книги, както и такива на колеги, сред които представени книги бяха „Трубадур“ от Стефан Д. Стефанов, сборникът „Писъци“, „Марудските катакомби“ от Донко Найденов и други.
Междувременно се отклоних към другия щанд с още книги, където си набелязах ами... всичките. :D В крайна сметка се ограничих до 4, за които ще спомена малко по-надолу. Последва презентация на Елена Павлова - „Нибелунги, луни и смисълът на живота“, в която разказа накратко за поредицата „Пръстенът на нибелунга“ и двете ѝ части - „Рейнско злато“ (2014) и „Валкирия“ (2015), както и за най-новата ѝ книга „Две луни“.
И ето най-интересното и усмихващо представяне за мен:
Никола Райков ни сподели за „Добросъците“ – една прекрасно илюстрирана (от Мая Бочева) книга-игра за деца. Никола (hint: очаквайте интервю с него скоро) разказа за всеки от героите в историята – Фотьойльонката Фифита, прахоядът Смук-смук и Електрушката Жужка, и техните приключения. Както при всяка книга-игра, авторът предоставя възможността на читателя да избере как ще се развие историята и до кой от 18-те (в случая) края ще стигне!
„Време е да решиш накъде да се насочат нашите герои. Напиши на едно листче буквичките „БО“ и избери:
Фотьойльонката предлага да прекосят космалаците и гъсталаците през гората на килима. (Глава 4)
Прахоядът иска да се спуснат под килима и оттам в лабиринта под пода. (Глава 5)
Електрушката предлага тя да вземе Фифита и Смук-смук и с тях да прелети през стаята. (Глава 6)
След такова представяне нямаше как да не се сдобием и с книжката. :)
Време беше да хапнем и след кратко отсъствие от случващото се в Таласъмия се завърнахме и се присъединихме към една от масите, на която се заговорихме за книги-игри, книги и филми. Имахме удоволствието сред участниците в разговора да бъде Любомир Николов - Нарви, по-известен сред любителите на книги-игри като Колин Уолъмбъри – приятелят ми сподели, че първата книга, която си е купил през живота си, е била именно „Последната врата“ (1994) на автора.
Каква среща! 20 години по-късно, лице в лице с автора на първата книга, за която си заделил пари...
А за мен предстоеше друга прекрасна среща, за която си бяхме говорили с Калин – лице в лице с Юрий Илков, по-известен като Генерала. Човек, който вече над 40 години е „фен и автор на критика в областта на фантастиката, съставител, редактор и издател“. Според БГ-фантастика е експерт по творчеството на братя Стругацки и първият член на групата „Людени“ извън Русия, а книгите от библиотеката му тежат над 2 тона... И аз се запознах с изключително мил, усмихнат, излъчващ доброта човек. От него закупих и книгите от втория щанд, за които споменах по-горе, а именно „Някога бяхме богове“ от Мартин Петков (наскоро четох обещаваща препоръка за книгата във фейсбук), сборниците „Равноденствие“ (2013) с фантастични разкази и романи, издавани преди 35 години, и „Упълномощен да си спомни“ (2012) с научно-фантастични разкази и два романа, все от български писатели, и след като той ми сподели за какво се разказва в „Светлина в прозорцето“ от Святослав Логинов, се сдобих и с нея.
По-късно вечерта, след много приятни разговори с присъстващите, се отправихме към хотела ни в другия край на градчето, а на следващата сутрин минахме през хотел Родопи, преди да се запътим към София, за „благодаря и до нови срещи!“. Нямахме много време и се насладихме за малко на търга на книги, който поне отстрани изглеждаше доста интересен (и в който съжалявам, че не се включих). Но с приятни спомени и общо десет книги на задната седалка, само 3 от които на чуждестранни автори, се отправихме към вкъщи.
Автор: Тиана
Коментирай от FB/G+ профил