Тази история не цели да обиди някого. Ние самите сме почитатели на творчеството на Дж.Р.Р.Толкин и уважаваме неговия огромен принос за фентъзи жанра. Съветът ни към вас, читателите, е да се забавлявате и да приемете с усмивка историята на Гардалф. Тя ни най-малко не омаловажава Толкиеновите творби, а ви ги показва през едно странно, пречупено огледало - това на Камен Христов. :)
от екипа на Фентъзи ЛАРП Център
***
ДЕН ПЪРВИ
- Господине? – дочух тих глас.
Изръмжах и се обърнах на другата страна.
- Господин Гардалф? Време е да ставате, моля.
Отворих наполовина едно око и погледнах младата стюардеса, надвесена над мен. Ех...
- Кацаме ли? – успях да изхъмкам.
- Наближаваме дестинацията според указанията, които сте дали – усмихна се момичето. Ама каква униформа носеше само. Ех...
- Добре, добре, ставам – благоволих. – Какви други указания съм дал? – Не ме упреквайте, че бях забравил. Полетът беше дълъг, а барчето на самолета - пълно. Дори на вълшебниците е позволено да разпускат понякога.
- Че искате да Ви напомним да се преоблечете. Имате десет минути. Можете да използвате задното помещение. Ако Ви потрябва помощ или нещо друго, просто натиснете бутона и ще дойда веднага.
И ми намигна. Ех...
Отворих уста... и я затворих. Десет минути ли? Да му се не види, малко бяха. Вярно, че един от прякорите ми беше ‘Бързия’, но по друга причина. Със съжаление оставих стюардесата да замине нататък по пътеката, за да се погрижи и за другите пътници. Имах репутация да пазя все пак.
Как да е, взех си магическата раница от багажното отделенийце над седалката и се замъкнах отзад. Отворих бележника, за да видя какво точно трябваше да нося по време на мисията. Сива роба от груба вълна. Чудесно, още малко и козинява риза щяха да поискат. Тежък плащ, и той сив и пак от вълна. Абе ей началството, лято е бе, на какво прилича това. Жезъл – разбира се, закъде без този атрибут. И магьосническа шапка, островърха при това. Супер – ще се сваря под цялата тази вълна, ще ме сърби като за олимпиада и за капак ще изглеждам като някой уличен проповедник. Опа, и брада трябвало да си сложа. Дълга и сива.
Както и да е, извадих всичко необходимо от раницата и се премених. Погледнах в огледалото. ‘Грешка’, помислих си. ‘Не проповедник, а клошар’.
Запътих се обратно. Интересно, но пилотът така и не съобщи нищо за кацане. Погледнах си часовника – още две минути, щях да закъснея. Изругах наум.
- Насам, господине – за мой ужас не беше хубавката стюардеса, а нейна колежка, която спокойно можеше да мине за самолетния крокодил. Нали се сещате, след 11 септември сложиха по една такава на всеки полет, да плаши потенциалните терористи. Успешно, както се оказа. Клетниците предпочитаха сами да скачат през аварийните люкове, вместо да рискуват погледа на този зловещ пазител да попадне отгоре им.
Зверо ме заведе баш до аварийния люк. Усетих как устата ми пресъхва.
- Чакайте малко... – реших да си търся правата.
- Господине, имате половин минута да напуснете превозното средство. В момента кръжим над посочената дестинация – и гадта взе, че отвори люка.
Образувалият се вихър ме засмука навън. Изкрещях и вдигнах пред себе си жезъла, който се запречи напречно на отвора. Увиснах безпомощно на него, раницата ме дърпаше надолу, а ураганното течение ме блъскаше и ме пердашеше със собствената ми роба по лицето. Ще му дам аз на началството една вълна... шапката ми отлетя нейде навън.
- Чакай бе, жена! Даже парашут не ми дадохте!
- Господине, имате десет секунди да напуснете превозното средство. След това изтича предплатеното Ви време за превоз. – Робокоп остана неумолим.
- Парашут... – едва ли не изплаках. По принцип мразя да се моля, ама ръцете ми вече отмаляваха.
- Не сте си платили за такъв. Имате пет секунди да се пуснете.
- Или какво?
- Или ще Ви издърпам вътре и ще задействам наказателната процедура. Двамата с Вас ще отидем сами в задната стаичка, където ще трябва да свалите тази роба и...
Пуснах се. Съществуват по-лоши неща от товар да се размажеш в земята от десет километра височина. Докато пътувах надолу, искрено съчувствах на бедните терористи. Аз поне си бях магьосник, но те едва ли имаха надежда за спасение. Ама пък предвид алтернативата...
Ох! Сблъсках се с някаква гъска. Тъй де, следващия път да внимава къде лети. Тя поне можеше да си избира посоката, а аз разполагах само с една – надолу.
Почти бях стигнал земята. Направих заклинание, излезе циклон, поде ме и ме запрати право в един куп слама. С много пъшкане успях да се измъкна от него. ‘Чудесно’, изсумтях изпод мустак. Целият бях в сламки и гъши пера. Всичко ме сърбеше. Страхотно начало на мисията, няма що.
Гъската, разбира се, си отмъсти за перата, като се изцвъка на главата ми. След това с грак отлетя нататък, далеч от обсега ми. Изпратих я с гневен поглед. Какво да се прави, рисковете на професията. Почистих се криво-ляво със стиска слама, извадих нова островърха шапка от раницата и се запътих към застиналото недалеч хлапе, зяпащо ме откакто паднах.
- Добър ден, малкия, – поздравих го учтиво. – Можеш ли да викнеш родителите си?
Онова седеше и ми се пулеше насреща. Повдигна вилата, която държеше.
- Я по-полека. – Тупнах с жезъла по земята за предупреждение. – Вълшебник съм, приятелче.
Онова снижи вилата към огромните си космати крака. Опа, чакай малко. Извадих от раницата магическия справочник.
- Космясали крачуни – произнесох на висок глас. Книгата се разтвори сама, страниците запрелитаха, докато спрат точно по средата. Празната хартия започна да се изпълва с букви. Х...о...б...’о’ ли беше това... т. Хмм, хобот? Окей тогава.
- Мир вам – превключих на хоботски. – Идвам с изключително важна мисия. Разбирате ли ме, уважаеми приятелю?
- Ъхъ – отговори създанието, което бях взел за момче. Според справочника – напълно пораснал хобот.
- Нали това е Графството? – попитах.
- Ъ-ъ-ъ, не, Баронството е.
- А? – леле, ако от авиокомпанията бяха объркали...
- Ми такова, преди беше Графството, ама нали си нямаме граф, та го преименувахме.
- Добре тогава, отведи ме при барона.
- Ми то и барон нямаме.
Логиката на тези създания ми убягваше.
- Добре де, заведи ме при кмета или каквото там имате.
- Нямаме.
- Какво нямате?
- Това, ‘дет каза, че го имаме.
- Кое бе, кметство ли нямате? – започваше да ми писва. – Тогава къде се събирате, когато вземате изключително важни решения относно бъдещето на вашата общност?
- Еми кръчмата.
- Окей, води ме там – капитулирах аз и последвах косматия хобот.
***
Седях омърлушено и си мислех с копнеж за леглото вкъщи. Чувствах се смазан. Вместо това трябваше да клеча сгънат на ниската скамейка, минаваща за пейка сред този народ, в също така ниската бърлога, гордо носеща званието ‘сграда’. Наоколо ми хоботите се веселяха, свиреха, викаха, пищяха, крякаха, квичаха, свистяха, пухтяха, докато накрая главата не ме зацепи съвсем. Гледах ги как се опитват да свалят своите хоботки, които ми напомняха на високи метър тлъсти наденици. Мъжете се мятаха директно по масите и танцуваха отгоре им със своите огромни космати крачища, с които преспокойно си ходеха навън. Боси. Тук очевидно нямаше ХЕИ.
Тъкмо забърсах масата си с ръкав, когато и на нея скочи някакъв. Един поглед към рунтавите черни косми, стърчащи между пръстите на краката, и неподрязаните нокти и гадината отлетя към другия край на помещението. Огледах се – на никой не му направи впечатление. Чудесно. Извадих от раницата си бутилка бира, въздъхнах и я отворих. Гледайки как се разпенва си помислих, че животът все пак не е толкова лош.
Отсреща ми се настани друг представител на местното население. Май беше от женски пол. Приличаше на умален вариант на чудовището, което ме блъсна от самолета.
- Чух, че търсиш някого, големи мъжо? – каза то. Женско беше, да.
- Точно така – погледнах я с надежда. – Търся Бегинс.
- Чух също така, че на големите мъже всичко им е голямо – измърка онова.
Настроението ми тотално се скапа. Сваляха ли ме? Егати майтапа.
- Голям мъж, че и магьосник при това.
Стоях си все така, забил поглед в бирата. Нашепвах молитви към какъвто там беше тукашният Бог наденицоподобното да ме остави на мира.
- А голяма ли е вълшебната пръчица на магьосника?
Вече нашепвах заклинание за изпепеляване.
- Лана, я остави гусина на мира!
Вдигнах очи. Съдържателят се беше появил с двамина яки хоботи, които с доста мъка успяха да извлекат навън онова, което нарекоха Лана. Престилката на съдържателя беше по-скоро жълта, отколкото бяла, а самият той по-дебел, отколкото висок, но приех пристигането му с благодарност.
- Добре ли сте, гусине? Тя не ви досади, нали? – лицето му се беше изопнало от притеснение.
- Не, спокойно. Даже ми беше приятно да си побъбря с, а-а-а, Лана, – усмихнах се аз. Вече можех да си позволя да бъда великодушен.
- Тогава искате ли да я върнем?
Усмивката ми замръзна. ‘А ти искаш ли да станеш пушен хобот’. Реших да сменя темата. – Познавате ли някой, наречен Бегинс?
- Бегинс... Бегинс... а, да, сетих се! Понякога идва тук с приятелите си. Добро момче е, малко особено, не ми харесва пивото толкова, колкото повечето ми клиенти.
Предвид това, че повечето му клиенти вече се въргаляха по пода наоколо, май трябваше да изпитвам благодарност. Все пак си имах мисия, зависеща от тоя Бегинс, а така и не намерих добро заклинание срещу махмурлук. Не че не бях опитвал.
- Ще ви кажа къде живее, гусине. Само че, таковата, родата му вече не носи това име.
- А как се казва младежът тогава?
- Гепинс. Дрофо Гепинс.
***
- Гепи ле, пич!
‘Осемдесет и пет, осемдесет и четири...’, броях наум. Така ме научи татко като бях малък. ‘Брой от 100 надолу, и като свършиш, чак тогава ги попържвай’ – тъй ми беше рекъл.
- О-о-о, ма яка шапка имаш ле, отде си я зел? Искам и аз такава. Иск-а-а-а-м! – че като писна оня ми ти дребен къдравелко.
‘Осемдесет и две... шейсет... трийсет...’
- Хей, Дрофо, какво става? – долетя нечий глас изотзад.
Обърнах се. От външната страна на прозореца се пулеше лице, обрамчено от немита руса коса. Кръгличко беше, явно принадлежеше на някой по-пълен хобот.
- Чеки го ле, тоя пич тука е вълшебник – изкряка къдрокоското.
- Мяза на клошар – намръщи се недоверчиво новоизтърсилият се.
‘Край’. Пресегнах се с намерението да го хвана за ухото и да го вкарам в стаята таман през прозореца. Успях някак, ама с много зор. Тежък екземпляр се оказа.
- Ти пък кой си? – изстенах, докато си бършех потта от челото с носната кърпичка.
- Това е моят много добър приятел, градският масоподдръжчик. Отговаря всички маси да са празни. Казва се Хранознай.
‘Що ли?’ Дясната ръка ме болеше. Сигурно си бях разтегнал някое сухожилие от цялото това знание.
- Приятно ми е, сър магьосник, сър, – каза дебеланчото.
Изглеждаше наплашен. Добре. Обаче в следващия миг взе, та фиксира раницата ми, която бях оставил на масата. Буквално видях как мъничките колелца в главата му се завъртят, затраквайки думата ‘храна’. Свъсих вежди и пресякох опита му да се надигне от пода.
- Не, не е храна – казах. – Вътре си държа магическите работи. И бирата.
Очичките му светнаха.
- Бира за големи хора – побързах да уточня. Хранознай все някак биваше, ама Бирознай нямаше да понеса.
- Бира ли чух? – долетя до ушите ми непознат глас откъм вратата. Поех дълбоко дъх и затворих очи.
- Би-ра? Пи-во? – още един нов глас. Изстенах.
- Дрофо!
- Гепи ле, Марко, – пропя Гепинс и чух пляскане на ръце.
- Хей, Хранчо, метни една бира насам!
Отворих очи. Хранчо вече беше станал и бърникаше из раницата ми. Замина си така, както и дойде – за ухото и през прозореца. За малко да си счупя ръката. Обърнах се към новопристигналите, готов на битка на живот и смърт в защита на своето си.
Още двама хоботи. Единият пак къдрав – май повечето наоколо бяха, другият русичък и със смътно позната физиономия. Помислих малко и се сетих къде съм го виждал. По телевизията, в рекламния клип на сериала ‘Загубени’.
- Това са други мои много добри приятели – представи ги Дрофо, когато втренчих яден поглед в него и същевременно се чудех чие решение е да вземат хобот да си партнира с Матю Фокс. – Този при вратата е Марко, а онзи до масата – Пипкин.
До масата ли? Обърнах се – Пипкин вече пипкаше из раницата ми. Таман успя да извади бутилка бира оттам – и айде и той през прозореца. Поне не беше много знаещ.
Извърнах се към другите двама.
- Това там – посочих им раницата, – е забранена територия. Ясно? – задържах поглед, докато не кимнаха.
За момента успокоен, бръкнах в джоба си и извадих пръстена.
- Дрофо, ела насам – погледнах косо към другия хобот, но той явно не смяташе да се маха. Зачудих се дали аз да го измахам, но се отказах. Прекалено ме болеше ръката вече.
Дрофо се приближи и ме изгледа предпазливо.
- Дай ръка – казах му.
- Гепи ле! – пропя оня, сякаш само това чакал и вдигна ръка за ‘дай пет’.
Някак успях да се въздържа да не му извия врата.
- Вземи – казах и му подадох пръстена. – Това е обектът на мисията, за която ти разправих. Бъди изключително внимателен. Никога не се разделяй с него. Врагът ще дебне и за най-малката грешка. Ти си единственият, който може да го носи. Трябва да намериш някаква верижка и да го увесиш на гърдите си, под дрехите. Така ще остане скрит за всички погледи – и на приятели, и на врагове. Каквото и да правиш, недей да го показваш на... – вдигнах очи от записките си и за малко да получа удар.
Дрофо се хилеше щастливо, вече сложил пръстена по показателен начин. Пред очите ми изникна видение как гадта тичка и подскача из цветенца и полянки, вирнала среден пръст с пръстена на него по посока на гонещи го пълчища орки и припява ‘Гепи ле, гепи ле, гепи ле...’.
Подивях.
- Дрофо Гепинс! – изревах, а зад мен сянката ми се разтегли по цялата стена и сякаш погълна светлината в стаята. Готино номерче, на което ни учат още в първи курс. – Свали го веднага!
Малкият се стъписа и заотстъпва бавно към камината. Тръгнах след него.
- Казах ведна... ОХ! – праснах си главата в тавана. Проклети ниски хоботски къщурки!
Дрофо трескаво свали пръстена, докато разтърквах чело. Метнах му кръвнишки поглед, изпълнен с предупреждение какво ще се случи, ако точно в този момент си отвори устата. Явно ме разбра. Погледнах и Марко, скимтящ до вратата. Настроението ми се повиши чувствително.
- Всичко е наред – успокоих треперещите хоботи. – Просто трябва да бъдем предпазливи. Врагът е силен, а пътешествието ще е трудно. Особено за теб, Дрофо, носителю на пръстена.
- А за мен? – попита Марко.
- Ти пък къде се вреш? – осведомих се.
- Не може ли да дойда?
- Не.
- Да – каза Дрофо. Хвърлих му поглед, изпълнен с обещания за дрофовски наденици, бавно печащи се на лагерен огън сред тъмата на нощта. – В сценария пише, че може. – изручулика той невинно.
‘???!!!’ – помислих и бързо извадих своята версия. Разлистих оттук, разлистих оттам – не можах да се ориентирам изобщо сред цялата драсканица. Накрая хвърлих всичко в камината.
- Хранознай и Пипкин също трябва да дойдат – продължи Дрофо.
Тия сценаристи са отвратителна тайфа, от мен да знаете. Главата отново ме зацепи, а дребният не млъкваше и не млъкваше.
- ...чичо Нест и братовчед му Бразили, градинарят му Пепс, неговата дъщеря Кок-Кол, приятелките й Фант, Оранжад, Лимонад и Лил; малкият Спрай, съседът му Швеп...
- А, не... – изръмжах.
Колко само бях уморен. Мислех, че ще пътувам само с един човек, а сега се оказа цяла менажерия. Добре де, щях да взема няколко, пък ако от началството се обадят да се карат, все някак ще се оправдая с по-стара версия на сценария.
- Добре. Тези, които са тук тази вечер, могат да дойдат – отстъпих. Те и без това вече ни бяха видели.
- Юпи-и-и! – извика Марко и тръгна към вратата.
- Чакай бе, гремлин! – срязах го. – Къде се понесе?
- Ами нали ще вървим нататък?
- Как ли пък не, ей-сега ще бия целия този път пеша... – Ухилих се и извадих мобилния. – Разбира се, че ще извикаме такси.
Пет минути по-късно бях навън и се разправях с умопобъркания шофьор.
- Осемстотин лева?! – викнах възмутено. – Ти наред ли си бе!
- Епа искаш до Маунт Буум. Това значи, че ще трябва да наливаме бензин.
- Какъв бензин бе, нали караш орел? На бас, че върви на газ!
Таксиджията ме изгледа накриво, удари ми една цветиста и отпраши. Прав му път. И без това кой би искал да се вози при някой, комуто викат Кафявия?
Хвърлих един поглед към хоботите, чакащи встрани. Изпратих ги да си лягат, за да тръгнем отпочинали на разсъмване. Няма как. Малко разходка, тъкмо е полезно за здравето. Пък дребните все щях да ги изтрая някак. В края на краищата бяха само четири броя, макар че единият можеше да се брои за трима.
Тази успокояваща мисъл ми помогна да заспя.
***
Следва продължение...
Коментирай от FB/G+ профил