Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Мъжът, приковал вниманието на тълпата, събрала се на няколко крачки от дома ми, определено бе твърде интересен от гледна точка на настоящия век. Не че огромните мъжаги с рижава брада бяха кой знае колко рядка гледка през двадесет и първия век или пък железните ръкавици и древните му доспехи, излезли от употреба още по времето на рицарската епоха, бяха напълно забравени. Огромният чук, който въртеше в ръцете си, също можеше да се види все още в музеите или в селищата, предлагащи занаятчийски атракции на туристите. Обкованата с желязо колесница също не бе кой знае какво препятствие за въображението на съвременния човек, свикнал да я вижда често по екраните на историческите и фентъзи филмите. Виж, впрегнатите в нея козли бяха известна екзотика или предназначението им в случая не бе твърде обичайно, но и то донякъде можеше да бъде обяснено със средствата на съвременната логика. Като цяло обаче картината бе доста необикновена за съвремието. Към нея трябваше да се добавят и псувните, които рижавият великан бълваше на килограм на нордически. Само специалист по този отдавна умрял език или пък поне любител на скандинавската митология и викингските саги можеше да свърже всичко това в един образ – образа на Тор, бога на гръмотевиците, бурите и плодородието, което определено бе необичайно за тези дни от историята на човечеството.
Аз пък, като преподавател по скандинавска митология в университета в Осло, бях точно такъв специалист. Въпреки материята, която преподавах обаче, не можеше да се каже, че мислено се идентифицирах дори малко с изпълващите я герои, които отдавна трябваше да са напълнили, ако не гробищата, то поне Валхала. Така че дори аз самият се учудих, когато вместо да изчакам, както всички от събралата се тълпа, намесата на полицията, сирените на колите на която известяваха приближаването ѝ, се намесих в полза на странния индивид. По някакъв чуден начин успях да избягна описващия огромни кръгове чук, който спокойно можеше да бъде самият Мьолнир, и да скоча до огромния мъж на колесницата.
– Само за момент – казах му на нордически, след което се обърнах към тълпата: – Дами и господа, благодаря за вниманието! Ако това, което видяхте, ви е харесало, то може да видите продължението му в „Цирк дю Солей”, който има удоволствието да гостува тази седмица в града ни.
Не очаквах, разбира се, благодарности от ръководството на канадската циркова компания, защото надали щяха да разберат точната причина за повишения интерес към представленията им в Осло. Дори и някои от тук присъстващите, посещавайки тези шедьоври на цирковото изкуство, да проявяха интерес към липсата на рижобрадия великан на арената, то собствениците на това увеселително заведение щяха да игнорират тези запитвания и да отдадат увеличената посещаемост на продукцията си, в чието качество никой по света не се съмняваше.
Така че се възползвах от открилата се набързо пролука в тълпата и моментното объркване на рижия мъж до мен и подкарах колесницата в обратна на виещите полицейски сирени посока, тоест към гаража на къщата си. Обещавайки на неочаквания си гостенин, че при първа възможност ще се погрижа за сено за козлите му, успях да го убедя да се качи с мен в жилищната част.
Настанили се с по бира в ръка сред осигуряващите ни сигурност срещу любопитството на случайни трети лица четири стени на хола ми, той се поинтересува с кого има честта да пие този „силен биер”, макар че норвежката „Ос Юбел” едва ли имаше кой знае колко общо с домашното пиво на викингите. А за съжалениев момента не разполагах и с бирен еликсир от някоя по-известна марка. Представих му се. Научните ми титли и споменаването на престижното учебно заведение в Осло въобще не му направиха впечатление. Отпи отново от кена си с бира, който вече бе поизгубил част от идеалната си цилиндрична форма в яката му десница, изгледа ме със странна смесица от благоразположение и презрение и каза:
– Е, аз пък съм Тор, бог на гръмотевиците, бурите и плодородието.
Представлението, на което бях присъствал на няколко крачки от къщата си, определено говореше в полза на това му представяне, но аз си позволих да изкажа съмнение, базирано на здравия разум. Поинтересувах се, преди всичко, как е жив след толкова много години от възникването на скандинавската митология и особено след Рагнарок, когато, според легендите, пада мъртъв от отровата на огромната змия Йормунганд.
– Хм – изгледа ме замислено той. – По начина, по който се представи, останах с впечатлението, че си някакъв мъдрец. А ти, както забелязвам, вярваш в предсказанията на някакви съмнителни пророци.
– В какъв смисъл? – не разбрах думите му аз.
– Ами в такъв, че Рагнарок още не се е състоял. Предстои да се случи тези дни.
Ново двайсет. Титаничната битка, Залезът на боговете, така добре описан в скандинавската митология, още не се бе състоял, въпреки че потомците на древните викинги отдавна бяха отдали предпочитанието си на разпънатия юдейски бог.
– И... и... – не можех да намеря точния въпрос аз. – Как се обяснява това?
Гостът ми, нека засега приемем твърдението му и го наричаме Тор, се впусна в подробно витиевато, но доста научно обосновано описание на това, как времето при боговете течело по друг начин и задълба в такава висша пространствено-времева терминология, че почти нищо не разбрах. Още повече че на вратата изведнъж се позвъни. Отидох да отворя и останах с увиснало чене пред неописуемата красота, застанала на прага ми. Тя бе висока, стройна, с блестяща, руса, дълга коса. От анатомична гледна точка притежаваше всичко в точно необходимото количество и то въобще не бе прикрито, въпреки че само за пелерината ѝ бяха отишли не един и два метра плат. Тя обаче бе ушита така, че повече показваше, отколкото скриваше.
– Какво си ме зяпнал така, сладур? – попита небесното създание, застанало пред мен.
– Ъ... ъ... – за втори път през последните няколко минути се затрудних в намирането на точния въпрос. – Какво обичате?
– Обичам много неща – отправи ми лъчезарна усмивка прелестта на прага ми, – но това в момента не е от кой знае какво значение.
Остроумието ѝ ме обърка още повече, но все пак успях да смотолевя някак си покана да влезе, от която тя се възползва на мига. Подаде ми пелерината си, с което затвърди мнението ми, че роклята под нея разкриваше още повече подробности от анатомията ѝ. След което ме попита с поглед и аз ѝ посочих коридора към хола.
Тя се придвижи с изящество натам, влезе и съвсем свойски се усмихна на Тор. Бях готов обаче да се закълна, че ако някоя усмивка може да убива, то това бе точно нейната.
– Как си, Тор? – попита тя, продължавайки да се усмихва лъчезарно.
Което обаче не можеше да се каже за запитания. Той смръщи вежди, напрегна се целият и посегна към огромния чук, опрян на дивана до него.
– Йормунганд!?! – изръмжа той.
Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че това бе името на Змията на Мидгард, живееща в Световния океан и опасваща земята, което бях споменал, когато бях попитал Тор как е още жив. По никакъв начин не можех да свържа прекрасното женско тяло пред мен с онова огромно чудовище. Казаното от красавицата обаче ме обърка още повече:
– Прав си, Тор. Аз съм. А, както виждам, ти си си ти. Не си изгубил нищо от варварските си навици и облекло, както и от неумението си как да се държиш с една дама.
– Ти не си дама – изръмжа отново Тор и се надигна, надигайки едновременно с това чука си.
Само за миг си представих какви поражения може да нанесе огромното древно бойно оръжие на крехката черна техника и съвременната мебелировка, разположени в хола ми, и извиках:
– Чакай, Тор! Рагнарок още не е започнал.
– Правилно – потвърди жената, наречена Йормунганд от Тор. – Нека не разваляме сценария.
Вмъкването на последната дума на норвежки в изказването ѝ ми даде да разбера, че тя също говореше на нордически още от момента, в който бях отворил вратата.
Тор се вслуша в съветите ни и се отпусна отново на дивана, като кенът с бира в ръката му поизгуби още малко от производствената си форма. Предложих на новопристигналата и определено неканена гостенка един от фотьойлите и тя с благодарност се отпусна в него, кръстосвайки безкрайно дългите си крака, с което позволи на мъжката част от присъстващите да се наслаждава спокойно на изящната им форма. Всъщност от това се възползва само половината от тази част, тоест аз. Тор продължаваше да гледа красотата пред себе си изпод вежди. По някакъв начин тази ми констатация ми напомни за задълженията ми на домакин и аз предложих на ослепителната красавица чаша божоле, незнайно как оцеляло сред оскъдните ми алкохолни запаси. Тя прие и отпи с наслада от френския еликсир. Гледах я и по никакъв начин не можех да свържа изяществото ѝ с представата за древното скандинавско чудовище. Вярно, че в движенията ѝ се усещаше някаква змийска плавност и сякаш насила сдържана светкавична бързина, но... Йормунганд?!? В хола ми?!?
В този момент... на вратата се звънна отново. Ако не бе случващото се до този момент, това второ позвъняване щеше да ми се стори като извънредно събитие, защото звънецът на вратата ми по принцип се използваше твърде рядко. Иначе казано, бях доста саможив и потопен в научните си изследвания.
Отидох да отворя и... се озовах пред или, може би по-точно казано, под бюст с внушителни размери. Н, че бюстът бе гол. Бе прикрит от бляскаво бюстие, надничащо от деколтето на хермелинова пелерина. И въпреки това се набиваше доста на очи.
– Здрасти, сладурче! – прозвуча някъде над мен дълбок контраалт. – Мога ли да вляза?
Загубил ума и дума се отдръпнах и притежателката на един от редките и най-ниски женски гласове се наведе, за да мине под горната част от рамката на вратата. Отдръпнах се още малко, защото изведнъж ми се стори, че просторното ми по принцип антре е твърде тясно и няма да може да побере и двама ни. От по-далечното разстояние успях да обхвана с поглед изцяло новата си гостенка. Ръстът ѝ бе зашеметяващ, а пропорциите на тялото ѝ напълно му съответстваха. Определено можеше да мине за красавица при мъже с предпочитания към изобилието.
– Та накъде? – избоботи отново великанката, подавайки ми пелерината си, под тежестта на която едва не се срутих на пода.
– Натам – посочих към хола и употребих известни усилия, за да окача по-добре огромната дреха на закачалката. Тя обаче продължи да мете пода с пешовете си.
С влизането на новата ми неканена гостенка холът ми сякаш изведнъж отесня, макар че по принцип бе доста просторен.
– Здравей, скъпи! – изчурулика тя, ако приемем, че огромните кондори могат да чуруликат, обръщайки се към Тор. – Домъчня ли ти за мен?
Мрачният до този момент поглед на запитания изведнъж просветля и той отвърна, стараейки се да не тътне с гласа си, както досега:
– Разбира се, че ми е домъчняло за теб и за Магни. Къде, между другото, е нашият непрокопсаник?
– А-а. Синчето ни се е запиляло някъде по белия свят, но се надявам, че ще е тук за представлението. Надали ще си позволи да го изпусне. Здрасти, Йормунганд! Как си? – обърна се великанката и към другата ми гостенка.
Можех да се похваля, че миг преди Тор да ѝ отговори, се бях досетил, че тя бе Ярнсакса, възлюбената великанка на Тор, от която той имаше син – Магни. Винаги ми бе трудно да обясня на логично мислещите в днешно време студенти как така най-върлият противник на йотуните, както бе представен в скандинавската митология Тор, се е влюбил в една от тях. Всъщност, в сагите имаше и други подобни противоречия, но задълженията ми на домакин не ми позволяваха да се отвличам в момента с тях и аз предложих на новата си гостенка фотьойл, който жално изскърца под тежестта ѝ, но за чест на съвременната норвежка дърводелска индустрия издържа. Предложих ѝ и вино. Тя пое внимателно с два пръста бокала, който изглеждаше още по-крехък между тях, и учудващо за телосложението си, отпи съвсем миниатюрна глътчица, докато Йормунганд отговаряше на въпроса ѝ с общи фрази.
В този момент на вратата се позвъни отново. Започнах да имам усещането, че звънецът се опитваше да ми отмъсти за дългогодишното мълчание, на което го бях подложил със самотния си начин на живот. Отидох да отворя и едва не си глътнах граматиката, защото този път на прага ми стоеше цяла тълпа. Докато поемах връхните им дрехи и ги насочвах към хола, започналото да свиква със случващото се мое съзнание успя да разпознае някои от персонажите от скандинавския пантеон на боговете. Имаше представители и на асите, и на ваните, и на йотуните. А също така и на елфите, гномовете и тролите. Всички те се държаха твърде приятелски помежду си, което бе странно от митологична гледна точка. Забелязах обаче, че някои от тях носеха бутилки с алкохол, и реших да отдам доброто им взаимно благоразположение на тази наличност. По някакъв начин последното ме наведе на мисълта, че препълненият ми с древни скандинавски богове хол, е всъщност някаква сбирка на модерните напоследък общества, в които разни хора се събират и възпроизвеждат исторически или почерпени от фентъзи филмите и книгите събития. Да, това определено бе значително по-съвместимо със съвременния начин на мислене и донякъде можеше да ме успокои, че не съм мръднал окончателно. Докато се самоуспокоявах с тази мисъл, някой включи телевизора и глъчката, изпълваща кубатурата на помещението, стихна. Повод за това бяха новините, предавани директно от мястото на събитието. А събитието твърде напомняше онова, с което бе започнало всичко. Само дето действието се развиваше в Копенхаген и главният персонаж в него бе със златен шлем и златна броня. Размахваше не боен чук, а копие. Бе възседнал осмокрак кон, на двете му рамене се бяха настанили два черни гарвана, а конят му бе съпровождан от два едри вълка. Всеки, запознат със скандинавската митология, щеше да познае в него Один, върховният бог в митологията на германите.
Репортерката, изправена пред тълпата, наобиколила странната, според съвременните представи, персона, говореше нещо задъхано, но надигналата се отново глъч, смесена с викове, смях и ръкопляскания, пречеше да се чуе какво.
– Старият пак се е объркал – надвика шума един от присъстващите, на лицето на който се четяха хитрост и непостоянство. – Изглежда, че е прекалил с питиетата във Валхала.
Шегата му предизвика всеобщ смях, а аз разпознах в чертите му Локи, основният противник на асите.
– Трябва обаче да направим нещо, защото без него няма да можем да започнем – обади се друг от присъстващите, в когото припознах Трим, йотуна, откраднал, според митологията, чука Мьолнир на Тор.
– Отивам да го измъкна от неприятностите и да го домъкна тук – обади се трети, който оприличих на Хеймдал, не само поради външните му черти, а и поради това, че предложи да посредничи между съвременния свят и един от скандинавските богове, което, пак според митологията, бе едно от задълженията му.
След като той излезе, глъчката в хола ми се възстанови с предишната сила. Забелязах, че тълпата се увеличава постоянно, въпреки че вече не посрещах никого. Изглежда, че някой друг бе поел този ангажимент вместо мен. Скоро в помещението нямаше къде да падне игла и пристигащите започнаха да се разполагат в съседните стаи, по коридорите и стълбищата. Опитах се да привлека вниманието на всички, като извиках, че напълно уважавам решението на общността им да изиграят събитията от Рагнарок, но, според мен, за това им е необходимо по-голямо пространство от това, което можеше да им предложи къщата ми. Почти никой не ме чу, с изключение на една великанка, която реших, че може би бе Ангрбода, майката на децата на Локи.
– Спокойно бе, човек! – ухили ми се тя и ме потупа по рамото, с което не успя да ме забие в пода, но почти бях сигурен, че намали с няколко сантиметра ръста ми. – Всичко ще е супер!
Отпуснах се на най-близката табуретка, която по някаква случайност бе свободна. Не ми оставаше нищо друго освен да наблюдавам безсилно шумящата около мен тълпа. Е, може би можех да се обадя на полицията и да кажа, че някакви непознати са нахлули неканени в дома ми... И досега не знам защо не го направих. Може би в това имаха пръст трите норни, надарени със способността да определят съдбата на света. Бе ми се сторило, че ги бях зърнал в навалицата. Дали пък те нямаха пръст и в неочакваната ми и от самия мен реакция, когато бях срещнал Тор?
Започнах да си ревизирам мнението за събирането на общността от чудаци, когато само час след като напусна къщата ми, Хеймдал – вече не можех да кажа: „представящият се за Хеймдал” – се върна, водейки със себе си Один. Нямаше съвременна транспортна технология, позволяваща за толкова кратко време да се пропътува разстоянието от Осло до Копенхаген и обратното.
– Е, щом и Стария е вече тук – провикна се онзи, когото бях определил като Локи, – мисля, че можем да започваме.
Какво да започват? В един момент не разбрах за какво ставаше дума. Миг след това обаче се сетих за изказването на Тор, че Рагнарок предстоял. Това ми прозрение бе подкрепено от рязката смяна на шумната глъчка с напрегнато мълчание, прекъсвано само от време на време от подрънкване на оръжие.
Те какво?... Да не би да се готвеха да проведат своя Рагнарок в дома ми? Ама как? И защо точно в моя дом? Усетих, че съм изкрещял последния въпрос. Никой обаче не ми обърна внимание. По някакъв невъобразим начин размесената тълпа се бе организирала в два противникови лагера, които си отправяха съвсем определено доста неприязнени погледи. Хрумна ми, че може би са тук, защото съм твърде голям специалист по скандинавската митология, което по някакъв начин ги бе привлякло. Това обаче не бе кой знае какво утешение. Едва ли очакваха от мен да бъда арбитър на правилността и последователността на събитията, описани в сагите. Освен ако наистина не бяха някаква общност от разиграващи такива събития...
В този момент Тор развъртя чука си, засягайки случайно телевизора ми, който избухна сред дъжд от искри. Покрай ухото ми изсвистя копие. Може би бе Гунгнир, копието на Один, което бе направено от джуджетата и никога не пропускаше. Това би означавало, че не аз съм бил целта на... Но, какво правех аз? Занимавах се с любимите си теми, когато просто трябваше да бягам. Да бягам веднага и колкото се може по-далече.
И аз хукнах... Изскочих навън и се метнах в колата си, която не бях прибрал в гаража. Едва бях успял да се отдалеча на няколко преки от къщата си, когато тя избухна, но не точно като от взрив. Малко след това я последва и целият квартал. Обърнах се за миг, колкото да зърна гигантските фигури и чудовищните силуети, вкопчили се в битка на живот и смърт. След което натиснах докрай педала на газта и се помолих на всички богове, дори и на онези, които се биеха зад мен, да успея да се отдалеча, колкото се може повече, преди Рагнарок да се е развихрил напълно.
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил