Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

– Нямаш ли жал?! – извика Яна.

Боян се обърна назад и се взря с безчувствен поглед в очите на умиращото момиче.

– Ти ме създаде, не помниш ли?

***

Беше прекрасно лятно утро – 6–ти юли. Ден, в който да излезеш и да се разходиш с приятели. Или поне така говореше Боян за пред родителите си.

– Ако ме оставите на мира, обещавам да се обадя на Пешо да се разходим в някой парк! – отчаяно повтаряше Боян.

– Много добре знам какво ще правиш, ако останеш сам в къщи – отговори майка му за пореден път. – По цял ден ще висиш на компютъра и единственото ти „виждане” с приятел ще е през чата!

– Не, обещавам да излизам! Ще караме колелета – знаеш, че обичам да карам колело! – направи последен опит Боян.

– Обичаше – натърти майка му, – когато беше на десет.

Боян погледна безпомощно към баща си, но той беше далеч от ежедневните разпри на жена си и сина си. Отдавна бе ограничил ролята си в семейството до осигуряване на добър стандарт и условия на живот. Всичко останало беше отговорност на съпругата му. Колкото до единственото им дете Боян, господин Лилов отдавна беше вдигнал ръце от него. В началото опитваше да взима участие във възпитанието му, но ставаше все по-непосилно и накрая реши, че е достатъчно да каже „Слушай майка си!” или „Прави каквото майка ти иска от теб!” и да въдвори мир.

Боян беше на 16 години и вече смяташе, че е достатъчно голям сам да решава и преценява за себе си. Но явно само той мислеше така, защото всички наоколо все още го третираха като дете. Това въобще не му се нравеше, но се налагаше да се съобразява. Нямаше търпение да навърши пълнолетие – тогава щеше да вземе живота си в свои ръце и нямаше да позволява никой друг да му диктува какво да прави и какъв да бъде.

– И какво като станеш на 18? – питаше го неговият приятел, който вече беше пълнолетен. – Ще зарежеш училище и ще започнеш работа? Ще се изнесеш от вас и ще се издържаш сам?

– Ами, няма да прекъсвам училище, но мога да работя и да се изнеса. Да, май така си представям нещата – отговаряше Боян, доволен от плановете си.

– Нищо не е толкова лесно, както го виждаме в мечтите си. Не се заричай, защото не знаеш какво те очаква!

Днес, 6– ти юли, беше денят, в който ежегодно семейство Лилови стягаха малко багаж и отиваха да палаткуват на природа. Не за друго, а защото искаха на 7–ми да станат преди изгрев и да берат още росни билки. Лилови тачеха този красив български празник Еньовден и традициите му.

– Утре дори не е истинският Еньовден! – извика Боян. – Яна празнува имения си ден на 24–ти, не на 7–ми!

– Утре е Еньовден по стар стил и ти много добре знаеш това! Всяка година го почитаме на 7–ми.

Боян изсумтя и затръшна вратата на стаята си. Вече се беше примирил, че ще трябва да отиде, но продължи да се напряга да измисли причина да не го прави, просто колкото да вменява вина на майка си, че го насилва да прави нещо против волята си. И той, и тя знаеха, че ще отиде, защото просто няма друг избор. Очакваше го доживотно наказание, ако успееше да се измъкне. Но ако измислеше достатъчно по брой и сила аргументи да не ходи, щеше да си извоюва награда. Щяха да го пуснат на купон, концерт или да му подарят нещо. Това беше нещо като негласно споразумение, на което се крепеше мирът в къщата.

По обяд вече бяха потеглили. Тази година щяха да посрещнат празника в лоното на Стара планина. Балканът беше богат както на върхове, така и на гори и ливади. Разпънаха палатките на малка полянка осеяна с разноцветни билки и тръгнаха на кратка разходка из гората.

– Нали знаете, че утре трябва да станем по тъмно, за да видим изгрева. След това ще се отъркаляме голи в росата и ще наберем букет от всички видове билки, които намерим.

Боян изпъшка. Вече беше голям мъж, нямаше желание да се съблича гол пред родителите си. Напоследък твърде често се замисляше как така се е родил в най-шантавото семейство. От толкова нормални хора по света, той бе попаднал точно на тях. Защо трябваше да са толкова смахнати? Майка му все следеше фазите на луната и си правеше някакви диети и ритуали. Срещаше се с шамани, посещаваше какви ли не курсове, четеше книги и блогове за различни магически и ритуални практики. А баща му винаги беше вглъбен навътре в себе си. Понякога изчезваше и с дни го нямаше и никой не знаеше къде може да е. Но имаше подобни дни, в които майка му и баща му полудяваха в синхрон и повличаха и него.

Лилови вървяха напред, а Боян се стремеше да ги следва колкото се може по-бавно. Не искаше да става свидетел на лудите диалози, които вероятно водеха. Забързваше само когато го потърсят с поглед, колкото да имитира някакво услилие, с което по-късно да аргументира измъчения си вид.

– Побързай, че някоя самодива ще те грабне! – провикна се със закачлив тон майка му.

– Да бе – измърмори Боян. – Самодива ти е изпила мозъка.

Боян бръкна в джоба си и извади смартфона си. Нямаше покритие и батерията бе почти паднала. Запази спокойствие, докато не си спомни, че остави зарядното вкъщи и не може да зареди дори и от колата. Как си беше позволил да забрави точно това. На телефона се крепеше целият му живот, а сега оставаше без него. Не може да си пише, не може дори музика да си пусне. Гледаше как процентите на батерията безмилостно се понижават. Защо трябваше да се чувства толкова безпомощен във всеки един момент от живота си? Дори телефонът му не беше на негова страна.

Вечерта Лилови запалиха огън и опекоха зеленчуци в жарта, но Боян нямаше апетит и се затвори в палатката си. Абстрахира се от шума около огъня и се опита да заспи. Потъна в дълбок сън, което до скоро му се струваше невъзможно. Вкъщи си лягаше много по-късно и пак имаше неспокоен сън.

***

– Вярваш ли в мен?

– Какво? – промълви в просъница Боян.

– Повярвай в мен!

Боян отвори очи. Беше в палатката си, сам. Точно както преди да заспи. Но навън цареше мрак. В миг през мрежичката на палатката надникна някой.

– Ела!

– Къде? – попита Боян с досада, предполагайки, че майка му го буди за изгрева.

– Само ме последвай!

Това не беше гласът на майка му, но нежеланието му да напусне топлия спален чувал се изпари. Всяка мисъл в сънения му мозък в миг секна. Единствено остана необяснимото желание да последва непознатия глас. Излезе от палатката. Една ръка го хвана и го поведе бързо към гората. Беше тъмно, не се виждаха дори дърветата, но водачката му не спираше и за миг. Боян имаше чувството, че се движат по-бързо и от вятъра, че летят. Сякаш изминаваха километри, оставяйки далеч след себе си лагера на Лилови.

В един момент се озоваха на малка поляна. В средата ѝ се виеше огромен огън, а около него танцуваха десетки млади девойки с дълги спуснати коси и бели рокли. Чак тогава, на светлината на огъня, Боян успя да види лицето на непознатата девойка. И тя като всички останали беше млада, може би колкото него. Тя го погледна в очите, несмутена от изследващия му поглед, и го дръпна към огъня.

– Ела, танцувай с нас! – извика тя и със смях се присъедини към другите момичета.

– Не, аз, такова, аз не мога – запелтечи той.

– Напротив, можеш! – отвърна друга. – Трябва, щом сме те поканили.

– Танцувай с мен и моите сестри – подкани го отново водачката му.

Боян отново се дръпна. Беше запленен от красотата и грацията на непознатите момичета, но не искаше да е част от тях. И сам не знаеше какво, но нещо отвътре го спираше да се присъедини.

Пълната луна се показа зад облаците и освети поляната. Без да се усети кога и какво точно се случва, огънят угасна, а девойките се разпръснаха по цялата поляна. При него остана само неговата водачка и го попита със закачлив поглед:

– А сега, ще танцуваш ли само с мен?

– Само, ако ми кажеш името си! – отвърна той, без да се замисли.

Тя се подсмихна. Очите ѝ искряха. Дори на лунна светлина, Боян можеше да види колко наситено зелени са очите ѝ – по-зелени от гората, и от тревата, и от кукуряка... А косите ѝ, по-сияйни от слънчеви лъчи. Зъбите ѝ проблясваха като бисери под рубинената ѝ усмивка.

– Кажи ми как се казваш – промълви отново той.

Тя отново не отговори. А той все повече потъваше в зеления ѝ взор и все повече губеше представа кой е и къде е. Тя се приближи до него, с една ръка хвана лицето му и доближи устни до ухото му, сякаш да му каже нещо. Но той не чу нищо. А тя бявно започна да се движи в несъществуващ за него ритъм.

– Ще ми донесеш вода от самодивския кладенец – каза тя, – жадна съм.

– Всичко... – прошепна Боян.

– Ще вървиш само натам – посочи с ръка тя, – и ще стигнеш до кладенеца.

Боян тръгна, но не беше сам. Усещаше, че някой го придружава, но щом се обърнеше, само виждаше как белите рокли на непознатите девойки се скриваха зад дърветата. Чуваше смеха им, усещаше леките им стъпки, но никоя не се показваше изцяло. Какви бяха тези момичета, запита се Боян. Мисълта му се разбуди. Започна да осъзнава, че всичко това не беше нормално. Толкова малки и сами в гората, движат се по-бързо от нормалните хора, танцуват божествено, по-красиви са от всеки жив човек. И го пращаха на самодивски кладенец. Въможно ли бе да са самодиви? Тези фолклорни създания, в които са вярвали дедите, а той самият смяташе за нищо повече от бабини деветини. Същества, които убиват нормалните хора или нещо такова. В този момент Боян съжали, че не е внимавал повече в училище. Все по някой предмет се учи и това, мислеше си той и се чудеше какво го чака. Но каквото и да следваше, образът на зеленооката самодива беше погълнал съзнанието му и единственото, което беше способен да стори беше да ѝ угоди. Без дори да може да определи какво беше това вътре в него, което го караше да изпълнява дословно заръката ѝ. Чувство, емоция...

Както се беше умислил, в следващия момент се усети на земята. Една от самодивите го беше спънала и сега му се смееше. От нейния смях се заразиха и всички останали и се показаха иззад дърветата.

– Искаш ли да разбереш тайната на безсмъртието? – попита го една.

– Искаш ли да видиш какво се случва с мъртвите? – обади се друга.

– Искаш ли да надникнеш в тайните на невидимото? – трета.

Боян отвсякъде чуваше гласовете им, които му предлагаха всевъзможни неща – да види, да чуе, да усети, да разбере. За какво говореха те? Какъв друг свят, какви мъртви хора? Боян започна да усеща пронизващия студ на гората, вече нямаше път, не знаеше къде отива, не помнеше от къде е дошъл. Но не спираше да върви, защото в тъмното тези красиви същества все повече заприличваха на демони с остри зъби и нокти, със светещи очи и прозрачни тела, които Боян почти не виждаше.

– Ще ми донесеш вода... Самодивският кладенец...

Боян чуваше гласа ѝ, но не можеше да прецени дали е в главата му, или и тя е тук. В един момент усети, че нагазва в тиня, в блато. Студената вода буквално пробождаше краката му.

– Искаш ли да се стоплиш?

Пред него се появиха ярко сини очи и проблеснаха зловещо. В следващия момент в далечината видя огън. Същата поляна, същите момичета, самодивите. Те не го виждаха, танцуваха. Не можеше да види лицето на никоя от тях, колкото и настойчиво да се вглеждаше, търсейки познатите дружелюбни зелени очи. Вървеше към тях, но не се приближаваше. Вървеше, сякаш часове. В един момент изведнъж се оказа до огъня, до него се приближи една самодива и докосна ръката му. Ръката ѝ гореше като огнен език. Боян се дръпна като ожилен и в следващия момент се оказа насред огъня, завързан. Те го гледаха, гледаха го как се мъчи, но не правеха нищо. Абсолютно нищо. И тя беше там и го гледаше. Обзе го неимоверна ярост. Напрегна всички сили и разкъса въжетата, които го държаха в огъня. Излезе.

– Внимавай! – чу от някъде писък. – Пази се от птиците!

Какви птици? Боян се огледа. Беше тъмно, черна нощ. Нямаше я луната, нямаше ги очите. Мъртва тишина. И в един момент тих звук. Усилва се. Плясък на криле. Видя ги. Хиляди черни птици, устремени към него. Усещаше ноктите им по лицето си, по цялото си тяло. Замахваше във всички посоки, но не можеше да уцели нито една. Не можеше да си поеме дъх, сякаш беше във вода, кожата го болеше сякаш все още е в огъня, а в съзнанието му звучеше само крясъкът на птиците.

– Какво, по дяволите, се случва тук? – изкрещя изведнъж. – Какво се случва? – повтори по-тихо, защото вече нищо не се случваше.

Нищо не се случва. Тишина, безчувственост, мрак. Усети, че е по-светло. Обърна се и видя първия лъч на слънцето. Беше сутрин. Огледа се и видя кладенеца. Самодивският кладенец. Отиде до него и надникна. Дори не се виждаше колко е дълбок и има ли вода в него. Нямаше и с какво да се провери.

– Какво си въобразявах...

– Аз съм Яна – промълви познатият глас зад него.

Тя стоеше там. В очите ѝ видя себе си, различен, не виждаше себе си сега, виждаше се на 5 години. На 5, когато на същия ден се изгуби в гората. Беше прекарал часове сам в гората, изплашен до смърт от това, което може би се криеше в нея. Беше видял и самодивите, и блатото, и птиците, и кладенеца. Дотогава не беше сигурен какво е страх и защо другите го изпитват, какво е чувството... Тогава разбра и намрази всичко, свързано с гората и Еньовден. Не искаше да си спомня за този ден и не го беше правил, беше го забравил напълно.

– Ти успя – продължи тя. – Премина всички изпитания. Сега можем да сме заедно.

– Моля? – Боян не вярваше на ушите си.

Все още не можеше да разбере истина ли е всичко това или въображение и сега тя му казваше, че тя самата го е подложила на всичко, което беше преживял. Тази нощ най-големите му кошмари се бяха превърнали в реалност. Тя изглеждаше, че е от добрите. А сега му казваше, че не е и вярваше, че той иска да е близо до нея.

– Ако беше се хванал на хорото ни, щеше да танцуваш, докато умреш. Винаги е така. Ние сме неуморими и обичаме да уморяваме смъртните. Но в теб има нещо различно. Радвам се, че не умря.

– Ти ме молеше да танцувам с теб?!

– Такъв е обичаят. Аз съм самодива, аз нямам душа, не чувствам и в замяна съм мощна и безсмъртна. Но ти пробуди нещо в мен. Искам да останеш с мен.

– Това е смахнато!

Тя се сепна от отговора му. Боян беше осъзнал напълно всичко. Вече не беше под влияние на обаянието и магията ѝ.

– Никоя от вас никога не е изпитала това, което причинявате на хората! Ти не познаваш студ! – В този миг косата ѝ се усука от внезапно появилия се вятър, студен пронизващ вятър. – Ти не знаеш какво е да гориш в истински огън! – Гората пламна. – Да те нападнат ято птици и да дерат лицето ти! – Птиците се появиха.

В този миг Боян осъзна, че всичко, което каже, се превръща в истина. Огледа се смаян. Всичко изчезна. Но тя все още беше там. Беше паднала. Имаше следи от измръзване, от изгаряне, а цялото ѝ тяло бе покрито с рани. Обърна се и тръгна.

– Нямаш ли жал?! – извика Яна.

Боян се обърна назад и се взря с безчувствен поглед в очите на умиращото момиче.

– Ти ме създаде, не помниш ли?

Яна видя, че в очите му вече няма страх. Нямаше го момчето, което преди години трепереше изплашено до смърт на същото това място. Стана и сякаш изтупа от кожата си всяка следа от нараняване.

– Ти вече нямаш нужда от мен, както и аз от теб. Надявам се, че повече няма да се срещаме, защото това ще значи, че отново си допуснал външния свят да влияе на вътрешния, че отново си допуснал страхът да завладее съзнанието ти.

– Ти си най-големият ми страх...

– Хайде ставай! – извика Лилова. – Колко пъти трябва да извикам, за да ме чуеш?!

– Идвам – извика Боян, но все пак остана още малко в това положение. – Баси съня! – подсмихна се.

Посрещнаха изгрева, браха треви, прибраха се и продължиха постарому. Но за Боян нещо се бе променило. Вече знаеше кой всъщност е. Син на самодива, наполовина безсмъртен, безстрашен. Всичко това беше част от майчинския ритуал на една зеленоока самодива. Също като Тетида, която в опита си да направи децата си безсмъртни, ги потапяла в адската река и те умирали, освен един. Боян беше оцелял и чак сега беше оценил какво правят за него родителите му, на които нямаше да намерение да разбива сърцата, споделяйки, че знае, че е осиновен. Това беше неговата тайна, която се беше превърнала в ключ към съзряването му. Определяща живота тайна.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар