"Вятърна приказка" от Миро Ангелов

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Два ангела открили душата. Намерили я твърде далече от сборището, където винаги посрещали уморените след пореден живот души. Ангелите спокойно щели да подминат мястото, когато ги докоснал полъхът на космическия вятър. Усетили присъствие и съзрeли душата извън пътеката. В прозрачната ѝ същност ангелите познали чистата окраска, изтъкана от нюанси тъмна и светла енергия. Същата, която изпълва безкрая. Душата не приличала никак, ама никак на нова. Новообразувалите се понякога се губят от неопитност. Пред умеещите да разпознават невинността обикновено се разкриват звънтящи частици светлина с почти невидими тъмни петънца, отгледани от някое малко слънце. Видимо младите души изглеждат по-малки и присвити на кълбо, макар това да е илюзорно, защото в действителност нямат размер.

Тази била нещо съвсем друго.

Ангелите приседнали в близост до изправената душа. В тишината на момента те веднага забелязали белезите от множество човешки животи. Картината на безвремието, която те запечатали, разкрила и други необичайности. Мястото на появата било странно - до първото езерце спокойна вода във Вселената на хаоса. Поразени от собственото си учудване, пазителите съзрели подобие на отражение във водата. Душата, която сякаш се оглеждала, непривично действие за подобните си, правела и нещо, още по-необичайно. Движещите се в нея енергии се опитвали да се групират в гримаси на отчаяно невъзможен порив за изрисуване на усмивка. Душите не се усмихвали и не пазели в себе си като белег тази част от красотата на човешката същност. Всеки ангел бил виждал много усмивки. Пазителите знаели, че хората се грижат за душата винаги с усмивка на лицата си. Но душа, която се опитва да се усмихне, ангелите нивга не били съзирали.

Двете ефирни създания не били нови в занаята си. Знанието, че всяка душа трябва да бъде подслонена, било основното за тяхното съществуване. Затова внимателно прегърнали душата и я понесли в себе си. По пътя избрали спокойно място за нейно ново убежище - миниатюрна синя планета. Подписали се в специалната небесна книга, където допълнили, че заедно ще бдят и ще се грижат за дареното с нея дете. Подобни действия били абсолютно недопустими за каноните на тяхната бюрократична служба. Правило първо гласяло: „Една човешка душа може да бъде наблюдавана и обгрижвана от един ангел”.

Родило се момче. Проплакало с усмивка и засукало спокойно. Било игриво и весело бебе. Рядко плачело, махало доволно с малките си ръчички и се радвало на всички. Вечно усмихнатото му личице и неразбираемото бърборене правели родители и близки безкрайно щастливи. Ангелите наблюдавали всичко с интерес и допустимо за тях любопитство. Люлеели се спокойно на своите безкрайно дълги небесни люлки. Политали рядко, тогава когато се намесвали с невинни малки и съвсем леки докосвания. Насочвали бебешора, като го пазели от огън и от лед, в неговите игри, но често го оставяли да падне, за да придобие нужния опит в грешните стъпки и необходимата болка. Растяло детето. Пораствало. Гугуканията се оформяли в думи. Тогава се случило нещо непридвидимо. В небесните хроники била записана само една подобна история. Детето проговорило - и в това нямало нищо чудно - но още с първите произнесени думи то докоснало близките си със силата на чистата светлина. Хората засиявали, когато го слушали, но се чувствали объркани в реалността на дните си. Осъзнаването си на тази планета човек достигал бавно по дългия и мъчителен път на преражданията.

Ангелите не били доволни от видяното. Като пазители на познанието те не усещали страхове, но знаели, че подобна сила е страшна за един човек. Разбрали, че са сгрешили и че грешката им можела да донесе множество беди и нещастия. Нямало кой и как да научи детето да живее в едно като човек и като ангел сред себеподобните си и да контролира силата на дарбата си. Трябвало да се направи нещо, но ангелите не знаели точно какво. Замислили се те, което било нетипично за безгрижната им същност. Животът е безценен. Не можело да бъде отнеман никога, по никакъв начин, от никого. Така първата им мисъл отлетяла. Правилното решение, което те търсели, трябвало да промени случилото се от миналото, да е постоянно и стабилно в настоящето и да не повлияе съдбите на други хора в бъдещето. Ангелите притежавали сила и власт върху времето, но я използвали рядко. Необичайното и чудесата обърквали хората. Затова потърсили съвет от Пазителя на тъмнината. Той ги изслушал внимателно и предложил решение. Ангелите го разбрали и побързали да сторят нужното.

Не минало много време. Момчето изведнъж се затворило в себе си. Пак се усмихвало, играело много, но почти не говорело. Трудно произнасяло думите. Когато се опитвало да го стори, въздухът му спирал загнезден и свит някъде навътре. Тогава и усмивката се размивала на лицето му в странни гримаси и в болка, която макар да не била физическа, силно го плашела. Позагубила се силата на изречените от момчето думи докосвания. Сякаш и вярата на близките му потъмнявала ведно с неговата мъка. Обичало момчето да слуша приказките на майка си, въпреки че то самото лесно се научило да чете. Прочело цялата библиотека в къщата. Не ходело на училище, не можели да чуват гласа му и нямало как да бъде изпитвано и оценявано. Затова си стояло у дома, играело в тъжно безмълвие на двора с по-малкото си братче или четяло книги. Родителите на момчето били загрижени за него и притеснени от случващото се. Те го водели на всякакви лекари и специалисти. В пътуванията в търсене на лек детето видяло нови лица, улици, къщи, случки и места. То опознавало света по своя мълчалив начин.

Родителите не вярвали в чудеса, ангели, врачки и на всичко друго, което било далеч от техните знания и разбирания. Но водени от обичта си, те решили да стигнат до всяка останала възможност за изцеление. Голяма била любовта им и затова попивали думите, дори слуховете, които носели надежда. Случайно разбрали, че в легендите и преданията на почти всички народи се споменавало за стар и почитан оракул. Майката на познанието. Така ѝ казвали. Говорело се, че още първите английски крале и наконтените френски принцове се съветвали от нея. Други твърдели, че индиански шамани и тибетски учители често ѝ гостували, за да черпят от безкрайната ѝ мъдрост. Най-странните приказки били тези за нейното безсмъртие, но почти никой не вярвал на подобни слухове в свят, в който всичко родило било тленно и неизменно умирало. Според легендите домът ѝ се намирал в подножието на планина, близо до вечнозелена широколистна гора със скрито малко езерце в нея. Малцина намирали пътя до този дом. Откривал се само пред хора, търсещи със сърце и душа истината. Тогава старата жена премахвала магията. Тръгнали родителите с момчето, водени от слуховете, с малко надежди, но с открити сърца. Пътят чул за тях, потърсил ги и ги отвел до къщата.

Пред живия плет ги очаквала с усмивка видимо стара, ала необичайно слънчево жизнена жена. Годините ѝ не можело да бъдат прочетени на лицето. Тя прегърнала всички, но наредила на майката и бащата да останат навън. Не пуснала дори ангелите вътре. Къщата ѝ била специална. Някои стаи всъщност се намирали съвсем на друго място. По алеята с приказни цветя минали само тя и момчето. Без сенки и никакви страхове. Какво са говорили, какво разказало то и какво му обяснила Майката на познанието си останало зад стените. Момчето излязло само. Усмихнало се и казало на родителите си: „Решено е, да тръгваме”. След срещата им никой никога не намерил път към живия плет при вечнозелената гора под планината. Останали само легендите.

Прибрали се у дома. Момчето повече не продумало. Скрила се и усмивката му. Ангелите прелитали съвсем тихо покрай него, но това не помагало. Те усетили, че бабата някак си ги е направила видими за момчето. Уплашени до отчаяние били родителите. Обвинявали себе си за всичко. Изпратили сина си в лечебен дом. Там всички се грижели за него с обич и опитвали да намерят поне мъничка пролука към съзнанието му, но отклик нямало. Момчето било изпаднало от този свят. Понякога усмивката грейвала за миг, по-кратък от секунда. Виждали я само ефирните, цветята навън и редуващите се слънчеви и лунни лъчи от прозореца. Професорът, който лично лекувал момчето, изчел най-старите книги, пробвал с корените на науката, достигнал отвъд границите ѝ, чак в мистичното, но безуспешно. Душата на момчето сякаш играела своя странна и никому непонятна игра.

Деня, в който навършвало шестнайсет години, момчето изчезнало. Вратата била заключена, прозорците - залостени, но на сутринта стаята била празна. Тортата, която носел професорът, останала отвън. Момчето се скрило и от ангелския благодат на пазителите си. Това се случвало за първи път. Небесните книги мълчали за подобно бягство. Ангелите пребродили надлъж и нашир Вселената, за да открият момчето и неговата душа. Нищо. Светлината у пазителите бавно гаснела. Майката и бащата плакали толкова дълго, че забравата се уморила в очакване и потънала в реките от сълзи, без да успее някога да изплува истински. Родителите намерили утеха в по-малкия си син, но спомените за другото им дете останали винаги светли и чисти.

Минало време. Отлетели годините. Сменяли се добри събития с лоши и обратното. Ангелите, разделени един от друг, поели грижите за други хора с приютените в тях души. Родителите на детето отдавна не били сред живите. Душите им имали нови прераждания. В един късен следобед в познатата малка семейна къща белокос стогодишен старец се клатушкал на люлеещия се стол в двора и се радвал на лъчите на есенното слънце. Притворил очи, щастливо се усмихвал сред глъчката от игрите на няколкото правнучета, които му гостували.

Изведнъж задухал вятър. Много тих и топъл. Като тъжна африканска песен бил напевът, който клоните шептели, докосвани от порива. Дърветата пеели за човек, завръщащ се в обичано място след дълго-дълго отсъствие. Шепотът вдигнал няколко листа от земята, посипал двора с невидимо космическо вълшебство и затихнал внезапно. Последвал силен порив, който отворил вратата, влетял в къщата и бутнал няколко книги от покритата с прах библиотека. Една от книгите тупнала на земята и се отворила. Вятърът запрелиствал страниците и усмихнат спрял на една от тях. После скокнал навън. Прегърнал братски стареца, закачливо разлюшкал стола и побягнал. Ангелите усетили присъствието му, но само един от тях погледнал в къщата. Небесният пазител надникнал в разтворената от вятъра книга...

Човешка усмивка озарила ангелското лице, след като вникнал в думите. Настъпило било времето за промяна. Всички небесни книги скоро щели да бъдат затворени и забравени. Ангелите и хората се разделяли. Хората поемали по своя нов път.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!