Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Всеки човек е чувал онзи сладък мит, че когато удари сетният час, душата му вероятно ще се понесе нагоре и нагоре, към безкрайните синева, сред пеещите ангели и невероятна, всепоглъщаща светлина. Векове наред много хора от неговия свят се бяха стремели към този своеобразен и истински рай. Божествената градина, светът на вечното щастие и тъй нататък. И макар тези векове на търсене на невидимото в небето да бяха вече отминали, надеждата оставаше в спомена.

Йоан беше изживял живота си в епохата на бурно развиващата се Вселена. Вселена, насочила се неусетно към своя край. Те, хората на Последния век, бяха очаквали Истинския край на света с примирено мълчание и търпение. Защото всичко си имаше край, дори и Вселената, която най-старите учени упорито определяха за безсмъртна. Вечността е вечност… до самия си край.

В тази невероятно сложна Вселена, където човекът бе достигнал безкрайното и бе минал отвъд, където нямаше нито една непроучена планета… Където нямаше какво повече да се създаде, открие или научи… Ето в такава Вселена бъдещето ставаше безсмислено. И макар животът упорито да бе продължавал и продължавал, сега, в последните мигове на своето съществуване, ставаше излишен.

Йоан бе от Последното поколение. Знаеше, че е така, защото вече почти нямаше тайни, които човекът да не може да достигне. Той беше последният Йоан от верига от милиарди мъже, носели името му преди него, чак до първия атом на съществуването. Този Йоан беше последният Йоан на света и дори не само в този свят, а във всички останали паралелни вселени изобщо. Сега, когато неговата Вселена умираше, той щеше да прегърне Смъртта и да изчезне, наред с всичко останало.

Тази Смърт, която последните живи на света и която самият свят изобщо щеше да преживее, беше последната тайна пред човечеството, която ги канеше да пристъпят бавно към нея. Какво щеше да стане, когато една Вселена спреше да съществува?

Йоан, който смяташе, че поколението му вече е достатъчно възрастно, за да не се страхува от небитието, знаеше само какво щеше да го очаква в първите минути след неговата Смърт. Според учените той щеше да затвори очи и да стане едно със самия себе си от своите спомени. Щеше да бъде едно цяло „Аз” с всички онези Йоан, които беше бил още от самото си зараждане. Вероятно щеше да е едно цяло и с всички онези Йоан в паралелните вселени, ако беше вярно това, че паралелните реалности на една Вселена изчезваха заедно с нея. Едно от малките неща, които хората на Последното време не бяха успели да постигнат, беше пътуването в паралелните вселени и времето, така че и това дали онези отвъд щяха да оцелеят никой не знаеше. Защото, ако се приемеше, че тях ги има, никой не можеше да каже коя Вселена е първата, от която са тръгнали всички разклонения. За всяка паралелна вселена животът, който водеше, щеше да е реален. Макар че, погледнато от друга страна, щом една Вселена беше стигнала своя край, вероятно това ставаше с всички.

Йоан всъщност изпитваше по-скоро апатия към това, което щеше да му се случи. Загубили изследователския си нюх и жаждата за знания, хората реално нямаха какво друго да правят, освен да чакат всичко да свърши. Какво беше един човек, ако нещо не го подтикваше да твори? Какво можеше да направи един човек, когато нямаше нищо, което да не бе вече разнищено?

Старецът затвори очи и въздъхна. Колко още? Чакаше от много дълго време, защото светът нямаше какво да му предложи повече, освен просто съществуване без цели и идеали. Замисли се за всички онези неща, които знаеше и които можеше да узнае само ако изпратеше нужния импулс към най-близката система за получаване на знания. Толкова беше просто. Толкова лесен бе достъпът до безграничното. Знания, желани от милиони и милиарди хора, живели преди него. Ако те бяха знаели, че целият този труд, цялата тази мъка през вековете, беше създала свят без бъдеще, какво ли щеше да е?

Същото… Защото в противен случай всичко щеше да е свършило много отдавна.

Звън на празнични камбани, каквито никой човек от милиони години не бе чувал толкова ясно. Разнесе се из ярко бялата стая на Йоан, в която нямаше дори истинско човешко легло, дотолкова изчистено и стилизирано беше съществуването му. Бял куб, изпълнен с най-модерната техника на хилядолетието. В такъв свят нямаше място за празнични камбани. Но ето че звукът се разнасяше навред, заедно с уханието на млада трева и свежи плодове. Още две неща, които хората отдавна бяха забравили на Земята, превърната в огромен и ръбат свят на титанично строителство. Може би друга планета най-сетне се приближаваше към света на човека, огромна планета, пълна с живот, и заплашваше да унищожи родината. Може би, както някога се беше предричало, Слънцето викаше към себе си целия свят, за да го изгори в своя огън, преди да избухне и краят да настъпи. Може би…

Йоан никога нямаше да разбере това, защото вече търсеше с мисълта си камбаните. Те биеха за него. Биеха, за да привлекат съществуването му. Той усети, че напуска този свят само със силата на своя разум, че се отделя от тленното и отива незнайно къде. Беше като магия. Именно заради това Смъртта беше недостъпна за хората. Сега разбираше всичко. Нямаше живот, който да минава като на лента пред очите му. Вместо това имаше безброй животи и безброй спомени, в които душата му изчезваше и се разтваряше. Спомени и мисли, които бяха абсолютно и напълно негови. Забравени или вечни, събуждани или приспивани от величествената песен на камбаните. С дъх на тамян, с дъх на свежест, с дъх на…

***

Младият Йоан се оглеждаше в бронзовия диск, който му служеше за огледало, и се опитваше да се научи да бръсне едва наболата си брада. Беше облечен в чисто бяло за предстоящия празник, а отвън камбаните на храма биеха весело. Носеше се аромат на портокали, жасмин и разни непознати нему неща, които придаваха на прииждащия ден красива окраска.

Той бе първият Йоан, който се появяваше на света. Първият с това име. Беше първият Йоан, който щеше да приеме новосъздадената вяра… макар че той самият още не знаеше тези неща. Знаеше само, че го очакваше нещо невероятно, прекрасно и истинско, и нямаше търпение да разбере какво. Камбаните биеха в негова чест. От днес нататък той беше Йоан отвътре, както и отвън. И безброй мъже след него щяха да носят името и завета му. Всичко се основаваше именно на тази вяра в бъдещото продължение на живота му дори след смъртта. Частичка от него самия щеше да продължи да живее през времето, та чак до края на света. Повярваше ли в това, а той вече вярваше силно, страхът от смъртта спираше да съществува.

Пък и той беше още много млад, за да се страхува за живота си. Все още повече момче, отколкото мъж. Дълго време бяха търсили неговото истинско име, така бяха казали жреците в храма. В града нямаше име, което да се повтаря с нечие чуждо. Вярваше се, че след като всеки един човек е частица от божественото, то всеки бе роден с едно име, което беше част от името на Бога. Йоан не се интересуваше толкова от философската страна на този проблем, вълнуваше се повече от това какво ще стане, когато излезе от храма, където с почести щяха да го приемат в голямото семейство на истинската вяра.

Младежът направи последен опит да изглади лицето си, огледа се критично и си помисли, че се одобрява и така. Заръчали му бяха да се яви такъв, какъвто майка му го беше родила, което, разбира се, беше трудно постижимо, тъй като определено не беше новородено, но поне на тази част жреците не наблягаха на твърде големите подробности. Още повече, че твърдяха, че всеки човек е подобие на Бога, така че имаше ли значение дали прилича на новородено или не, щом въпреки възрастта и размерите си, пак си оставаше Божествен?

Всички тези неща щеше да си разясни, когато излезеше от храма. В храмовото училище се бяха постарали да наредят в главата му много от своите истини и той се беше постарал да ги запомни, но не разбираше всичките. Смяташе се обаче, че когато душата му намереше мястото си в пъзела от души, истината щеше да го изпълни. Той покорно чакаше този момент.

Улиците на неговия бял и могъщ град, единствената и първа човешка цивилизация, бяха украсени със зеленина и уханни цветя. Камбаните биеха тържествено, а хората бавно пристъпяха към вратите на храма, за да могат да посрещнат онези свои братя и сестри, които щяха да излязат от там след церемонията. И да ги приемат в семейството.

Йоан не биваше още да се смесва с тези посветени хора, тъй като нозете му още не бяха „чисти”, а умът му бе празен. Него храмовите носачи щяха театрално бавно да откарат до храма с носилка, за да не може младежът да изцапа свещената земя. Целия си живот Йоан бе прекарал зад вратите на училището, където търсеха неговото име. Някои излизаха по-рано от там, когато Бог прошепнеше правилното наименование. Други, като него, излизаха късно. Но нямаше никой, който да остане завинаги, защото всяко живо същество бе родено, за да бъде нещо. Животът бе толкова очарователен!

В затворената носилка бе задушно и горещо, но наситеният аромат на южни цветя, расли по безкрайните пясъци на пустинята, правеха Йоан спокоен и го караха да се отпуска. Скоро тайните на света щяха да са достъпни и за него, Бог щеше да му се открие и той, човекът, щеше да намери своята половинка сред девойките, които най-вероятно стояха подредени в редици иззад завесите на неговата носилка и хвърляха цветя по пътя, за да посрещнат бъдещия си събрат.

Камбаните се чуваха все по-силно. Йоан знаеше, че храмът е най-внушителната сграда в целия град. Построена от бял мрамор, солидна и величествена. Камбаните бяха най-върховното нещо, постигано от човешки ръце някога. Те бяха толкова огромни, че ако някой успееше да ги свали на земята, под тях можеха да се скрият поне петдесетина души, че и много повече. Никой нямаше как да свали камбаните, а и никой не знаеше как точно са качени на върха на монолитната сграда. Това се смяташе за Божие дело.

Уханието на цветя постепенно отстъпи на прохладата, която ознаменуваше преминаването на входа на храма. От вътрешната страна камбаните отекваха много по-силно и думите бяха излишни, защото така или иначе никой смъртен не можеше да ги долови сред оглушителния шум. Редица от жреците тук бяха глухи или оглушаваха заради шума, но това беше просто една от жертвите, които божиите хора трябваше да дадат. Носачите може би също бяха глухи, или пък бяха запушили ушите си с восък, това нямаше никакво значение. На самия Йоан не бе предложено нищо, защото все още беше нечист. Ако оглушееше тук, това щеше да стане по Божията воля и можеше да избере да стане част от светите пазители на храма или да се върне обратно при останалите човеци, уважаван и подпомаган от тях до края на живота си. Защото да загубиш слуха си в този тържествен ден бе знак, че Бог те приема за особено любим Свой син.

Шумът наистина беше ужасно предизвикателство, което караше главата на младежа да бучи и го разтърсваше целия от ужасна агония, но той си налагаше да се държи, да мълчи и да мърда колкото се може по-малко. Това бе една от многото болки, които човек трябваше да изтърпи по праведния си път. Само истински чистите щяха да поемат по този път.

А сетне песента на камбаните рязко спря, сякаш могъща ръка им бе заповядала да застанат мирно и да застинат завинаги. И макар ужасяващо силният им звук все още да отекваше в главата на младежа и той да чувстваше, че не може да се изправи на крака и да продължи прехода си, трябваше да приеме нежната бяла ръка на една от жриците чираци, която се подаде иззад завесите, за да го поведе към олтара, където щяха да извършат причастието му. Йоан знаеше много добре какво трябва да направи, въпреки че се оказа ужасно трудно. И все пак…

Стисна ръката на момичето с повече грубост, отколкото беше пожелал, но тя не трепна. Имаше ангелско лице, на което бе изписано изражение на опрощение и приемане. Всички жрици бяха еднакви, нито млади, нито стари, с изсечени еднакви лица. Лица, които някога в бъдеще щяха да красят картини на светици и стени, на които опитните ръце щяха да рисуват ангелски деца.

Вътрешността на храма представляваше абсолютно кръгло помещение от черен камък, в средата на което имаше също толкова абсолютно кръгъл басейн, в средата на който имаше забит обикновен дървен кол. Този дървен кол бе Стълбът към Бога, който сам Бог бе дал на хората и от който, твърдеше се, всичко бе произлязло, защото това бе първото дърво на света. Йоан трябваше да иде до него, да застане в „подножието” му, да го докосне, да позволи на Бога да се слее с него и да обвърже името си с низа от имена, принадлежащ на Създателя. Това беше най-трудната част, останалото бе само прост човешки ритуал. Младежът беше вече готов за всичко това, беше подготвян през целия си живот. Чувстваше се спокоен и готов да се отдаде на онази висша сила, която щеше да му позволи да пребъде като чист човек за вечността.

- Значи краят на всички неща е тук – каза един дрезгав, странно познат на Йоан глас. Казаха хиляди млади и стари гласове, странно познати на Йоан.

Младият мъж се стресна повече от тази внезапна проява на невероятна грубост в Божия храм. След това се обърна рязко.

Тогава светът свърши.

***

Йоан стоеше близо до първородното дърво в притихналия огромен храм и просто се вглеждаше в очите на себе си. Гледаше в очите на Йоан, който гледаше в очите на Йоан. И оглеждайки се в това огледало, което показваше единия му Аз стар, а другия – млад, той виждаше същевременно себе си от хиляди и хиляди други светове и реалности. Виждаше своята цялост, на която ѝ липсваше само една частица – първата му изживяна младост на света. Животът, живян точно в това царство, точно тук, където му предстоеше да приеме вярата на създателя на света. Точно тук, където приемаше името си и ставаше именно онзи Йоан, който щеше да продължи да съществува във всички тези светове отвъд.

- Чувам ги – замечтано затвори очи старият Йоан. Гласът му придобиваше странна плътност в това огромно помещение, което беше символ на единение с вселената. - Чувам камбаните, които ме водеха по този път. Към моята светлина.

Което твърдение бе нереално, защото камбаните зловещо мълчаха. Младият Йоан нямаше какво да каже. Да споменеше, че е изумен, беше твърде незначително и дребно определение. Да кажеше, че се вълнува, щеше да е близо до истината, но сега истината беше едно понятие, което той не знаеше как да възприеме. Та той гледаше себе си! И от тази гледка му се виеше свят. Той не знаеше почти нищо за онова, което го заобикаляше, но инстинктивно усещаше, че стои пред невъзможното, пред онова, което стотици хора си бяха желали да видят, макар и със страх. Не, което щяха да пожелаят да видят.

Старецът отвори очи отново и отново даде достъп до първото си Аз до всички онези образи, които беше той самият. Сега всички носеха маска на решителност и по лицата им се четеше някаква предопределеност. Като че знаеха какво предстои и знаеха, че е неизбежно. Младият Йоан също го усещаше. Но му беше трудно да прецени какво е. Някакъв страх ли витаеше във въздуха или очакването вещаеше нещо съвсем различно. Как трябваше да постъпи? Как трябваше да реагира? Изобщо дали тази сцена бе реалност или бе просто Божие изпитание?

- Ти ли си Бог? – промълви накрая младият. Това беше най-понятното, за което можеше да се досети. Изпитание от Всевишния, което го поставяше пред самия себе си, за да се приеме сам себе си. Нали се намираха в храма.

- Песента зове – отнесено продължи старецът, подминавайки въпроса на младото си Аз, сякаш изобщо не го беше чул. – Песента на камбаните… О, сега спряха да бият.

И той бавно, много бавно, се обърна отново към младия и сякаш го видя за първи път.

- Светът… Светът си отиде.

Младият поклати неразбиращо глава. Старият му протегна ръка. Сякаш изведнъж съзнанието на младежа се преизпълни до пръсване с поетиката на векове, които никога не беше изживявал и същевременно беше виждал стотици и стотици пъти. Знанията и чувствата на хилядите негови частици променяха съществото му. Дори разказа му.

- Не. Не искам да идвам с теб.

- Изборът ти вече не съществува. Не остана нито една Вселена, освен твоята. Светът свърши.

- Мога да създам Вселена.

- Можеш да създадеш мен.

Съществото с милиардите очи и милиардите ръце се протегна изведнъж към младия и го сграбчи силно. Като хищна птица, като звяр, като самата тъмнина, като задушаваща светлина. В този хаос изчезна светът.

***

Никоя енергия никога и поради никаква причина не може да бъде загубена. Имаше един свят и една определена епоха, където съществуваше едно такова вярване. Странно, но изглежда, че то беше пълната и вечна истина, която съществуваше дори сред Края на всички неща. Толкова безумно просто и обикновено беше всичко това. Една песен, мирис на цветя. Безграничен хаос в миниатюрна прашинка сред вечността.

Прашинката посреща края на всички неща и не може да възприеме тази загуба. Избухва заради напрежението и се разпръсква на милиарди миниатюрни свои подобия, чиято цел век след век ще бъде да се върнат обратно към сърцето си.

В средата на нищото, или пък на всичкото, Богът над всички богове, когото наричат Йоан, по стечение на обстоятелствата, довели до края на предишната Вселена, стои и наблюдава. Той помни всички неща, които са били, дори там, където са били невъзможни. Затова няма нещо, което да не може да предвиди. И знае, че Вселената е едно ужасно самотно място. Той се колебае. Дали, досущ като много други свои предшественици, да даде на този свят по-дълбок смисъл чрез живите неща, или да постъпи по друг начин. И тъй като не открива друг начин, той създава живота, подобен нему, защото животът е единственото, което не разбира съвсем докрай и не може да си го представи различен. Ако не го създаде, Вселената ще съществува завинаги, но съществуването ѝ ще бъде безсмислено и непълно. След смъртта трябва да има живот, както след живота – смърт. Една малка прашинка, част от милионите съзнания на Йоан, вярва в това.

Първите двама души на света късат цветя от райската градина и се смеят, защото са щастливи и безгрижни. Меката им златиста козина лъщи на яркото младо слънце, а опашките им немирно махат като за поздрав. Те не виждат как доскорошните им роднини се крият сред клоните и се опитват да разберат какво става. Първите двама души се заравят в цветята на Юга, където се намира Райската градина. Та нали зимата не бива да я унищожи с хищните си пръсти?

На мъжа му се счува за миг нещо далечно, сложно и непознато, когато посяга към една круша. Той не го разбира и не го осъзнава, но звукът остава в душата му, скрива се там като змия. Това е звукът на Сътворението. Сред безброй еони, когато Йоан изчерпа всичките си знания за онова, което е, Последният човек отново ще потърси този повик и колелото пак ще се завърти.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар