Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

За Лоренцо Калпавия всяка мисия, свързана със злато, беше повече от добре дошла. В настоящата ситуация обаче имаше един основен проблем – на борда на „Тирана” освен стандартния екипаж, съставен от симпатични утайки на обществото, имаше и отряд фийришки войници, начело на които бе „уважаваният” капитан Ъптън, който на всичкото отгоре водеше със себе си респектиращ мечоносец, носещ звучното име Рахатан Умброз.

Горчивият вкус в устата му си бе останал, въпреки изпитата бутилка ром. Не трябваше да бъде гадател, за да разбере, че точно след миг капитан Артуро Риверта ще трие сол на главата му.

– Лоренцо, ти куче долно! – капитанът на „Тирана” се носеше към него с дълги крачки, а късото му наметало се вееше зад него. В тъмнозелените му очи гореше огън.

– Колко пъти да ти казвам да си наглеждаш хората! – процеди през зъби Артуро. Не искаше фийришците да им слушат разправиите.

– Не ми пука дали ще се наливаш цял ден, това го знам. Искам просто тези, за които си отговорен, да си вършат работата, а не да си бъркат по носовете и по други места от тялото по цял ден. Отивай долу и виж докъде са стигнали глупаците. – Артуро му даде тласък, като го избута настоятелно по гърба.

Лоренцо тръгна и затропа по палубата с левия си дървен крак. Не изпитваше гняв към капитан Риверта, даже обратното – бе готов да си жертва живота за него, защото именно той го измъкна от пълната катастрофа, в която се бе превърнал животът му навреметo.

Докато вървеше към входа за каютите, се загледа в застаналите рамо до рамо фигури на капитан Ъптън и мечоносеца, които си говореха и гледаха към морето пред себе си.

Военният капитан бе пример за безупречност – гладко избръснат, с поддържани руси бакенбарди, права стойка, носещ тъмносин шинел, наметало и лъснати черни ботуши. Но определено по-голямо внимание от двамата привличаше Рахатан Умброз – извисяващ се поне с глава и половина над и без това високия капитан, мечоносецът беше едър и мускулест, с почти обръсната до кожа глава, бронзова кожа и сини очи.

Рахатан бе от Ривис – никой, който познаваше народите във Фийришко море, не можеше да сбърка относно националността му. Беше облякъл кожен елек и обул тъмни панталони, дългият му меч беше в калъфа си, наметнат през гърба му.

„Но как така един ривисец бе станал фийришки мечоносец?”, питаше се Лоренцо, когато силен звук от дръпнати струни го накара да се обърне на другата страна.

Над него, седнал на един от вътрешните парапети на кораба, беше Ким Тайрис – известният бард, който от време на време пътуваше с кораба на Артуро Риверта в търсене на интересни истории, които да възпее. Държеше светла тамбура в ръце и прокарваше пръсти през струните ѝ. Усмихваше се широко.

– Драги Лоренцо, мисля, че капитан Риверта те беше изпратил някъде?

Лоренцо отвърна на усмивката на барда.

– Драго ми е да Ви видя, господин Тайрис. Точно отивам.

– Мога ли да дойда с теб?

– Винаги сте добре дошъл – намигна му Лоренцо.

Бардът скочи от парапета и краката му тупнаха на палубата. Оправи рус кичур от дългата си коса, който бе застанал пред лицето му.

– Надушвам надигащо се приключение – бодро каза Ким.

Лоренцо надушваше само миризмата на пот, риба и океан, но реши да не споделя тези си мисли гласно, а просто кимна. Поведе барда след себе си и заслизаха по стълбите към каютите.

Дочуваха се звуци от дрънчащ метал и говорене на висок глас. В една от по-големите каюти четирима мъже, облечени в раздърпани кафяви ризи и с чорлави глави, разпределяха купища окови, поставени на дървена маса. Прерязваха ги на места с тънки ножовки.

Слънчевите лъчи проникваха през прозорчетата зад гърбовете им и очертаваха телата им. Папагала, Матео Красавеца, Хуан Трите зъба и Анжел Кривия – достойни членове на Сбирщината на Риверта – екипажът на „Тирана”, който се състоеше от около четиридесет души.

– Ей, Калпав, ела да удариш едно рамо! – извика с пискливия си глас Папагала.

– Така, като го гледам, е ударил само една бутилка! – каза Хуан Трите зъба и се ухили, за да докаже прякора си. Останалите се засмяха.

– Как върви, момчета? – попита ги Лоренцо.

– Почти сме свършили с оковите, което ще рече, че скоро ще сме напълно готови – обясни Матео.

– Може да разгледаш нещата – Анжел Кривия посочи с крив пръст към една от останалите маси в помещението. Бяха няколко на брой, като на всяка поотделно бяха наредени прокъсани дрехи, перуки с всякакъв цвят и размер, изкуствени бради, мустаци и разни неща за гримиране.

Лоренцо и Ким Тайрис огледаха масите.

– Същински театър – каза Лоренцо.

– Господа, изключително съм впечатлен от подготвеността ви – рече бардът, като беше взел в ръце някакъв черен въглен. Върна го на мястото му и изтупа ръцете си. – Това заслужава цяла поема.

Мъжете над веригите се ухилиха. Лоренцо се зае да преброи и провери за последно „реквизита”. След около половин час двамата с барда се върнаха на палубата.

Артуро Риверта и капитан Ъптън се бяха надвесили над няколко листа с чертежи и обсъждаха нещо. Лоренцо се приближи и докладва, че са готови. Двамата мъже му кимнаха благодарно и продължиха с разговора.

Еднокракият мъж се насочи към носа на кораба, като по път се разминаваше ту с членове на екипажа, ту с войници. Вятърът бе добър, в небето се прокрадваха шепа облаци. Мечоносецът стоеше обърнат към безбрежната шир, със скръстени пред гърдите си ръце. Лоренцо се приближи внимателно и се прокашля.

– Сър Умброз, мога ли Ви попитам нещо?

– Естествено – подсмихна се той и го погледна със сините си очи.

– Въпросът е от лично естество. Ако прецените, не ми отговаряйте, но как един ривисец е решил да стане мечоносец?

Лоренцо се интересуваше, защото всички мечоносци от Фийриш, които бе виждал, бяха по произход с фийришка кръв. Ривис бе една от многото покорени от голямото кралство земи, а по-дръзките ѝ жители бяха превърнати в роби, какъвто явно е бил и самият Рахатан, понеже от дясната страна на лицето му имаше типичната робска татуировка, която започваше от слепоочието, минаваше през бузата и стигаше до шията.

„Как един роб можеше да се издигне до ранг на мечоносец – най-престижният пост в целия свят?”

Лоренцо сведе поглед, мислейки си, че грамадният мъж ще му обърне гръб или ще го нагруби за дръзкия въпрос, но се изненада понеже той се засмя на висок глас.

– Благодарение на един велик мъж, който ме измъкна от ада преди доста време. Най-великият човек, когото познавам.

И само това каза. Лоренцо кимна, не искаше да му досажда с повече въпроси и тъкмо когато понечи да си ходи, Рахатан го попита:

– Страх ли те от предстоящата мисия?

– Честно казано, страх ме е малко повече от обикновено… Но каквото ще да става, избрал съм си такъв занаят, в който не знам дали ще съм жив на следващия ден, така че нямам право на оплаквания. Ще се постарая да оцелея, де – смигна му Лоренцо.

Мечоносецът отново се засмя искрено и потупа по рамото еднокракия мъж.

– Само глупаците не се страхуват. Въпросът е да не се поддаваме на страха, а да му се опълчим. В случая, с усмивка и извадени остриета – той потупа дръжката на меча си.

„А когато и страхът е с извадени остриета?”, помисли си Лоренцо.

– Сър Умброз, след малко навлизаме в азарски води. Ще трябва да започнем приготовленията – капитан Ъптън се беше приближил до тях.

– Идвам, капитане – каза Рахатан и кимна на Лоренцо за довиждане.

Настана движение по палубата – тридесет фийришки войника започнаха да слизат към каютите. Ким Тайрис се приближи към Лоренцо с приготвена тамбура. Засвири положителна мелодия и запя с гласа, който го бе направил един от най-прочутите бардове в човешките кралства.

На юг, на юг,
плавай моряко безстрашен!
На юг, на юг,
срещни тиранина ужасен!

На юг,
сред вълни и бури,
битки и несгоди.
Посрещни новия ден,
рамо до рамо с мен!
На юг…

Лоренцо затвори очи и ръцете му трепнаха леко. Знаеше, че скоро ще подминат няколкото високи скали, които маркират границата с морските владения на азарите.

Мамка му, как не обичаше да си има вземане-даване с тях.

***

Командир Брикс вървеше в каменния коридор начело на двама от своите подчинени. Като повечето от сънародниците си и той беше висок и жилав, с бледа кожа и кехлибарен цвят на очите, черната му права коса се спускаше под раменете. Бе облечен в пурпурната си униформа, показваща, че е с един от най-високите рангове в йерархията на Танария – една от най-развитите азарски земи.

Стигнаха до метална врата и я отключиха. Влезнаха вътре и се озоваха в скромно обзаведена стая с две легла, кръгла маса и писалище. На двукрилите прозорци имаше гъсто наредени решетки. На едно от леглата седеше човешко момче с къса русолява коса, подпряло брадичка с ръка. Друго момче, което бе същинско копие на седналия, стоеше право до масата. Погледнаха хладно към новодошлите.

– Как сте, скъпи братя Грег и Гарет? – попита ги развеселено Брикс.

Момчетата решиха да не отговарят, а се загледаха кой в пода, кой в невидимо петно по дрехата си.

– Днес да мълчим ли сме решили? – попита ги азарът.

Мълчанието продължаваше.

– Не се притеснявайте, скоро чичо ви, самото Кралско Величество, ще ни даде това, което ни трябва, и ще бъдете свободни. Дотогава мога да ви пожелая приятно пребиваване в тази стая – командирът се завъртя по посока на вратата.

– Крал Хазенш не преговаря, а се разправя с отрепки като вас! – рече правият до масата Гарет, изпъчил гордо гърди.

Брикс се обърна и леко се усмихна. В следващия момент направи три широки крачки към него и го хвана за гърлото с дясната си ръка. Започна да го души. Момчето изцъкли очи.

– Пусни брат ми, копеле мръсно! – изрева брат му Грег, вече станал от леглото, и замахна с юмрук към азареца. Той отби удара му с лявата си ръка и на свой ред му плесна силен шамар с опаката ѝ страна. Един от подчинените на Брикс хвана Грег през ръцете, за да не мърда.

Командирът извади къс нож от колана си, като в същото време бе отслабил хватката си. Прокара върха на острието през лявата буза на Гарет, който се опитваше с всички сили да не изкрещи. По лицето на брат му се стичаха сълзи заради безсилието на ситуацията.

Брикс прибра ножа и пусна гърлото на Гарет, който се закашля и се хвана за раната, от която се стичаше кръв.

– Ще я видим тази работа. Ако до една седмица няма отговор, мога да му пратя един-два пръста от теб, за да поразмисли. Какво смяташ? – в погледа на азареца светнаха зли искрици.

Лицето на Гарет излъчваше едновременно болка, гняв и страх. Най-вече страх. Не отговори.

– Точно така и смятах. Мълчанието явно е добро нещо – каза тихо Брикс, но определено бе чут.

Заповяда на един от подчинените си да донесе лекарство за раната на Гарет и излезе.

„Малки фийришки дришльовци”, мислеше си Брикс, докато вървеше по друг коридор, осветяван от светещи в оранжево сияние кристали.

Беше заловил братята в пограничните води по време на един от редовните патрули с бойните си кораби. Взеха кораба им на абордаж, мислейки си, че ще е пълен само със скъпи вещи, а се оказа, че има огромен бонус – близнаците Грег и Гарет, които имаха роднинска връзка със самия крал на Фийриш. Един от по-запознатите му подчинени ги разпозна. Тогава момчетата имаха охрана на кораба – елитни войници, които загинаха в разразилата се битка. Шепата оцелели продадоха като роби.

Още тогава Брикс осъзнава, че с пленяването на двете момчета се открива огромен шанс пред него. Шанс, който идваше в точния момент.

Свързаха се с краля, като му изпратиха писмо и прикрепени към него личните медальони с инициалите на двамата братя. Брикс не искаше злато – злато имаха предостатъчно. Хората трябваше да им предадат стратегическия голям остров Вантис, който преди тридесет години танарийските азари бяха загубили в битка. Сега на него се помещаваха военни постройки и пристанище, побиращо десетки бойни кораби на фийришците, чиято флотилия бе най-силната в целия познат свят. Ако нямаше резултати до месец, щяха да действат по-твърдо с двата пленника. Бяха изминали две седмици, а отговор все още нямаше… Но Брикс бе известен с търпението си.

Влезе в широка зала, в която освен голяма празна маса и столовете около нея имаше и няколко по-луксозни кресла, в които беше седнал негов сънародник с руса коса, носещ тъмно зелена копринена риза с изписани златисти мотиви. През челото му минаваше златен обръч, в чиято среда имаше рубин. Около него прави стояха четирима охранители в леки сребристи брони и с препасани мечове.

Самият Първи отговорник Матис.

Той вдигна дясната си ръка, в която държеше чаша вино, и поздрави Брикс:

– Брикс, чудесни домакине! Виното е повече от божествено!

Командирът се поклони с ръка на сърцето.

– Искрено се радвам!

– Присъедини се към мен, нека изпием по една чаша – усмихна му се Матис с идеалната си усмивка.

– Само малко. Службата все още ме зове – каза той, сядайки на друго кресло. Един прислуга на момента се приближи с кана вино и чаша. Брикс взе чашата и вдигна тост към Матис.

– За Първия отговорник! За нас от Златната е кула е привилегия, че си ни на гости!

Двамата отпиха и Брикс се загледа в лицето му. Да си Първи отговорник сред азарите, бе равносилно на това да си крал сред хората. Матис бе Първи отговорник на Танария и само ако си Командир, какъвто беше Брикс, ти даваше правото да си говориш на „ти” с него.

– Как са пленниците? – попита го Матис.

– Днес са мълчаливи. Предупредих ги, че ако скоро няма отговор, ще взема мерки – Брикс отпи от виното. Наистина беше чудесно.

– Не мислиш ли, че по този начин може да разгневиш фийришците? Ами ако назрее война и ни нападнат? – присви очи Матис, все още усмихнат.

– Нека опитат! Толкова стрели ще изстреляме по корабите им, че и един човешки крак няма да стъпи на бреговете ни! – Брикс осъзна, че се е разпалил и му стана неудобно. Продължи по-спокойно: – Не… крал Хазенш може да не е стока за мирисане, но към рода си е много привързан. Видя преди години какво стана, когато артемците бяха пленили една от дъщерите му. Веднага изпълни заръчаното.

Матис кимна.

Двамата с Брикс се познаваха отпреди осем десетилетия – по стандартите на хората това си беше почти цял човешки живот, но азарите бяха в доста пъти по-дълголетни от тях – за расата си бяха все още младежи.

Между двамата постоянно имаше съревнования и винаги Матис беше този, който печелеше големите овации. Например Брикс можеше и да се скъса от работа, но накрая получаваше само няколко потупвания по рамото, докато Матис беше вдиган на ръце и възхваляван дълго време – „Всеобщият любимец”, който стана Първи отговорник преди двадесет години. Брикс не отричаше заслугите му, но смяташе, че и той е достоен за този пост. Сега му се отваряше невероятна възможност с двамата фийришки братя. Само веднъж да си върнеха изгубения остров Вантис и жителите на Танария щяха да гледат с друго око на и без това вече известния Брикс.

Защото за да си лидер на някоя от азарските земи, не беше нужно да си потомък на аристократи, династии и така нататък. При азарите всеки, който направеше достатъчно, като заслуги за родното си място, за да се издигне в очите на повече от сънародниците си и останалите Командири, можеше да предяви претенции да бъде начело. Оттам следваше да заяви кандидатура и след няколкодневно гласуване се избираше Първи отговорник. Такива гласувания можеха да се провеждат всяка година, но щом азарите обикнеха някой лидер и ако той се справяше добре, можеха да минат доста години преди да дойде някой нов на мястото му.

Брикс бе сигурен, че неговото време идва. Можеше да си заложи главата, че Матис вътрешно се изяжда от яд за това, че именно Брикс бе заловил братята и бе измислил плана за откупа им. До него достигаха слухове, че много танарийци копнеят сделката да се осъществи. Само веднъж да станеше това и Брикс щеше на мига да се възползва.

„Ще кажеш сбогом на поста си, Матис”, помисли си командирът и се усмихна. Вдигна чаша към Първия отговорник.

– Смятам да си тръгвам тази вечер – каза му владетелят на танарийците. – Добре ти досаждах пет дни, но на главата ми има куп неща за вършене. Ще предам на Съвета, че всичко в Златната кула е повече от добре.

– Постой за празненството. Очаквам всеки момент гостите, които съм сигурен, че ще носят любопитни неща със себе си. А и за тях ще е чест да са в присъствието на самия Първи отговорник – Брикс допи чашата си и отказа, когато слугата тръгна да му налива.

Матис кимна в знак на съгласие. В това време се приближи един войник в тъмна униформа и докладва:

– Калитасците акостираха на пристанището, командире.

– Вече? Чудесно! Отивам да ги посрещна.

Командирът стана и пак се поклони с ръка на сърцето към Матис.

Слънцето залязваше, осветявайки странично закотвените кораби на пристанището, а спокойната вода бе обагрена в златно-оранжево. Брикс слизаше по широките стъпала към тях, начело на десетина войника. Гледаше към големия черен кораб, чието название беше „Тирана”. Той контрастираше на естетически красивите по-дребни и светли азарски кораби.

На пристана се бяха наредили две редици от оковани за ръцете и краката мръсни и рошави мъже, като леко встрани от тях бяха застанали и част хората на капитана на „Тирана”, Артуро Риверта, който беше начело. Към окованите бяха насочени стрелите на двадесетте войника на Брикс, които ги бяха посрещнали.

– Артуро, радвам се да те видя! – поздрави го Брикс, като застана пред капитана, който ниско се поклони.

– За нас е чест, че ни приемате, командир Брикс.

– Какво ми водиш? – азарецът постави ръка на рамото на Артуро и двамата тръгнаха да огледат наредените.

– Пирати. Натъкнахме се на копелетата край бреговете на Сомос. Оказаха се по-големи страхливци, отколкото предполагахме. Срещу Сбирщината на Риверта никой няма шанс – засмя се Артуро, като и Брикс се включи.

Оглеждаше ги внимателно. Макар и в такъв окаян външен вид му изглеждаха добра стока, само трябваше да ги изкъпят хубаво и да ги подстрижат.

Стигнаха десния край на втората редица и Брикс се загледа във високия колкото него ривисец, който не откъсваше сините си хладни очи от неговите.

– С този най-много препатихме, но се предаде. Силен е за седмина, бивш роб, както виждаш, скоро и настоящ. Продай го, където искаш – в кариера, мина или като гладиатор, не ме интересува. Ще вземеш добри пари – обясни капитанът.

– Наистина ще си струва… – кимна Брикс. – Какво да ти кажа, Артуро? Отново се представи прекрасно…

– Момент само – прекъсна го калитасецът. – Има и още нещо.

Командирът вдигна вежди.

– Носим и няколко подаръка – Артуро щракна с пръсти и по дъската от кораба му заслизаха редица от хора, които носеха продълговати сандъци. Оставиха ги внимателно на земята и отвориха капаците им. Капитанът започна да обяснява:

– В знак на уважение към вас и за успешните години съвместна работа, носим морски дарове, скъпи платове, подправки и сувенири от десетките земи, през които сме минали.

Брикс кимна доволно.

– Артуро, оставяш ме без думи. Остава ни само да затвърдим сделката, като заповядате в празничната ни зала.

– С удоволствие. Тъкмо водим един човек, с който всяко празненство е винаги по-весело. Небезизвестният Ким Тайрис!

Бардът се показа от кораба и направи дълбок поклон.

– Ти си единственият фийришец, който не мразя – засмя се Брикс.

– Господарю, аз съм жител на света, не само фийришец – намигна му Ким и заслиза по дъската.

Азари и хора потеглиха в процесия по стъпалата на издигащата се пред тях Златна кула – една от гордостите на Танария. Цялата ѝ външна облицовка бе от съединени златни плочи, които блестяха невероятно на светлината от слънцето.

При хората думата за кула се отнасяше за висока и тясна постройка, докато при азарите кулата беше пак висока, но за сметка на това широка и пълна със зали, спални и стаи, предназначени за най-видни посетители, помещения за войниците, кухни, подземия с килии за хора и зверове от най-различни краища на света – същинска цитадела по човешките стандарти.

Пленените пирати затвориха в килиите в подземията, а хората на Артуро се качиха на горните нива в трапезната зала.

***

Лоренцо Калпавия изпи бързо една чаша вино и избърса потта от челото си. Колкото повече време изминаваше, толкова по-нервен ставаше, въпреки че трябваше да е обратното. Това обаче не важеше в настоящото положение.

На голямата маса се бяха настанили тридесет човека от екипажа на капитан Риверта, другите десет останаха на кораба. Оставиха всичките си оръжия долу, защото беше забранено външните посетители да влизат въоръжени.

Имаше насядали азари, като начело на масата бяха Брикс и самият Първи отговорник Матис, зад който бяха застанали бдителните му телохранители.

Пиеха медовина, бира и вино, и хапваха вкусно пилешко и свинско месо, като не бяха пропуснати да се сервират и прочутите зеленчукови салати на азарите.

Ким Тайрис от половин час изпълняваше песни, като тактично избягваше тези от Фийриш. Домакините се впечатлиха, защото той бе запознат и с част от техните произведения.

Хората на Риверта се държаха възпитано, колкото и усилия да им костваше, защото бяха свикнали на буйни гуляи, а при азарите не бяха приети подобни практики.

„И без това не трябва да се отпускаме прекалено.”

Всичко бе в ръцете на фийришците. И при най-малкия провал всички щяха да провиснат обесени от стените на Златната кула.

Лоренцо си сипа още малко вино, силно надявайки се да не му е последното. До един час изпълнението на плана трябваше да започне.

***

Бяха ги настанали по петима в отделни килии. В подземията имаше затворени още седемдесет човека от различни краища на света. От време на време се чуваше по някое проклятие от нечия клетка и рев на някое от затворените животни на нивото над тях.

Рахатан Умброз кимна към съкилийника си, който лежеше на пода, в знак, че е готов и се разкрещя:

– Пазач! Пазач! На едно от момчетата му е зле, започна да се гърчи! Пазач!

Легналият на пода започна да се тресе.

След малко се чу тропотът на ботуши върху каменния под.

– Какво си се разврещял бе, скапаняко! – намусен пазач, придружен от още двама, застана пред килията.

– Трябва да му се помогне, а ние не знаем как! – продължи Рахатан.

Пазачът не отговори нищо, а продължаваше да гледа намусено. Явно премисляше какво да прави. Сигурно го беше страх, че ако не вземе мерки, може да стане проблем. Все пак затворниците бяха скъпа стока.

– Назад! – кресна им той.

Ривисецът и останалите се отдръпнаха. Пазачът извади връзка ключове и отвори. Открехна вратата и пристъпи вътре.

На Рахатан му трябваше само силен напън на ръцете и краката, за да скъса оковите, които хората на Артуро Риверта бяха срязали предварително с ножовки на кораба.

Удари с едната верига пазача през лицето и той тръгна да пада назад. Ривисецът нямаше време за губене и го забута навън с ръце на гърдите. Другите двама пазачи все още бяха зашеметени от видяното. Това помогна на Рахатан, който просна на пода водача им и в същото време налетя с юмруци на друг от пазачите, който тъкмо се пресягаше за меча си. Той го перна светкавично през гърлото и азарецът се задави. Ривисецът взе меча му от ножницата, като в същото време мина откъм гърба му и го намушка.

По петите на мечоносеца бяха излезли и останалите фийришци, които се бяха освободили по същия начин от оковите. Взеха двата меча на падналия азар и го довършиха с тях. Третият пазач се канеше да избяга, но Рахатан се озова пред него и с две бързи движения го покоси с меча. Даже не успя и да извика.

– Само така! Размажете копелетата! – закрещяха от съседни клетки другите пленници, но Рахатан им изсъска да мълчат. Отчупи висящите окови от глезените и китките си, за да не му пречат, и се затича към изхода на подземията. Всеки миг беше ценен, особено ако някой горе бе чул данданията.

В същото време освободените се заеха да отварят килиите с ключовете на пазача. Първо отвориха тези с фийришците, сред които бе и капитан Ъптън. Той остави един човек да освободи останалите затворници и тръгнаха по петите на мечоносеца, разполагайки засега само с няколко меча и два ножа от пазачите.

Рахатан изкачи мрачното стълбище, минавайки покрай нивото със зверовете, и продължи нагоре. Преди да влезе в широкия коридор, по който ги бяха довели, надникна внимателно. Видя обърнат с гръб към него патрулиращ пазач. Явно не бе чул шумовете отдолу. Ривисецът със ситни и тихи крачки се запъти към него. Пазачът така и не разбра какво го е връхлетяло.

Мечоносецът внимателно положи тялото в една ниша в стената и продължи. Беше запомнил чертежите, когато ги разучаваше на кораба – те детайлно изобразяваха Златната кула и всяко нейно ниво.

Зави надясно по тясно коридорче и кривна по малки стълбички, разположени от лявата му страна. Тук трябваше да бъде една от общо трите оръжейни на крепостта. Малко преди да стигне подножието на стълбите, видя азарец, седнал пред малка масичка и вечерящ. До него имаше затворена с катинар желязна врата. Рахатан скочи и се озова пред невярващото му лице. Насочи върха на меча точно на сантиметър от зеница му.

– Отвори вратата. И по-бързичко, моля! – каза той и доближи върха с още един милиметър.

***

Брикс се беше заговорил с Артуро Риверта. Ким Тайрис продължаваше да поддържа атмосферата с песните и музиката си, а взаимните хвалби между азари и хора се увеличаваха.

Командирът си мислеше, че вечерта ще бъде повече от добра, когато продължителен вой на рог се извиси толкова силно, че заглуши и барда, който спря с изпълнението. Знакът за тревога. Брикс веднага стана, събаряйки чашата си.

Вратите на залата се отвориха рязко и вътре влетя запъхтян войник, държащ шлем в ръката си.

– Станал е бунт! Затворниците са избягали и са въоръжени! Групи Първа и Втора водят битка с тях във вътрешния двор.

На Брикс му идеше да изкрещи, но се въздържа. Знаеше, че навсякъде е известен със запазването на самообладание, дори в критични ситуации. Не смяташе да изневеря на това.

– Групи Трета и Четвърта да слизат веднага. Аз ще дойда с Пета и Шеста. Изрично предупреди сержантите да гледат да няма много загинали от затворниците, а да се стремят да ги раняват несмъртоносно, колкото да ги извадят от битка – каза командирът, а войникът се поклони и изхвърча обратно.

– Скъпи гости, ще ви помоля да останете по местата си. Матис, на теб препоръчвам да се отделиш в покоите, докато отмине всичко – обърна се той към Първия отговорник, който му отвърна с кимване. – Всички останали с мен надолу.

Брикс бе последван от всички свои сънародници. Като излезе, видя един сержант и му направи знак да се приближи.

– Искам двойна охрана пред стаята на Грег и Гарет.

Сержантът кимна и отиде да разпредели хората си. Брикс в движение сложи нагръдник с нараменници, който асистентите му донесоха. Подадоха му колана с двата му меча. Накрая сложи шлема си с открита предна част и забодени на него три пурпурни пера.

Към тях се присъединиха две групи от по двайсет войника, държащи лъкове и наметнали калъфи със стрели на гърбовете си. Докато слизаха по витите стълби, водещи към долните нива, Брикс премисляше ситуацията.

Беше потушавал всякакви бунтове, но никога не му се беше случвало подобно нещо в Златната кула, на негова територия.

Щяха да се справят, нямаше съмнение. Но това, че Матис стана свидетел на това, не му даваше мира. И то в последния ден от посещението му. Разчуеше ли се веднъж, че в Златната кула е станал такъв проблем, мнението за Брикс щеше да се промени. Стисна зъби от яд.

***

Хора и азари крещяха. Чуваше се звън на метал, свистящи тетиви и пукот на счупено дърво. Азарите реагираха бързо, но фийришците и голяма част от останалите затворници бяха успели да се въоръжат от оръжейната.

Вътрешният двор бе с квадратна форма, с два кладенеца в средата, посадени дръвчета и пейки за почивка. Имаше общо пет изхода – един за навън, един за подземията, от който идваха те, два за вътрешността на крепостта и един за избите.

Азарите бяха блокирали изхода за навън и хората се опитваха да пробият блокадата. При азарите не се използваха щитове и затворниците си направиха подръчни такива от натрошени столове, маси, врати и пейки.

Биеха се предимно с мечовете, защото повечето не можеха боравят със специалните лъкове на азарите, които бяха приспособени за тяхната си физика. Дори Рахатан изпитваше затруднения. Бе взел един лък и обсипваше със стрели редицата войници, но невинаги стрелите попадаха на мястото, към което бяха предназначени.

На всичкото отгоре някой бе освободил няколко от зверовете – лъв, два тигъра и мечка, които нападаха без да подбират жертвите си. И въпреки това азарите удържаха натиска, като се включваха още и още към тях. Въпрос на време беше да дойдат и по-сериозните подкрепления от входовете за кулата.

Нямаше време за губене и Рахатан изкрещя към капитан Ъптън, който се приближи към него, дишащ тежко, със залепнал рижав кичур на челото от перуката, която си бе сложил.

– Капитане, сега или никога! Всеки момент ще дойдат подкрепленията им.

Ъптън кимна и подвикна на хората си. Половината се прегрупираха и дойдоха към него. Другата половина от фийришците се обърнаха за кратко към тях и вдигнаха мечовете си за поздрав преди да се хвърлят в пореден напор с рев на уста. Рахатан изстреля и последните си стрели и захвърли лъка. Заедно с Ъптън и петнайсетте войника тръгнаха приведени към по-далечния вход за кулата.

– Нападайте, момчета! Можем да ги пробием! – крещяха тези, които бяха останали в битката. Целта им беше да разсеят вниманието на азарците от групичката на капитана. Останалите затворници се надъхаха от тези думи и също завикаха.

Рахатан и останалите стигнаха до по-далечния вход и за късмет още нямаше никой, който да слиза отгоре. Изкачиха няколко стъпала и мечоносецът заопипва стената вляво от него. Според чертежите, тук трябваше да се намира скрит вход за таен тунел. Натисна силно с рамо, но стената не поддаде, както очакваше. Сърцето му затуптя силно. Не откриеха ли входа, щяха да вървят по дяволите.

Опита след метър и тогава стената хлътна навътре. Напрегна всичката си сила, за да избута каменната врата, като в същото време камък му падна от сърцето. Видя стръмно стълбище, осветено от слабо сияние на сини кристали. Войниците и капитан Ъптън нахлуха скорострелно вътре.

Междувременно се чуваше усилено стреляне с лъкове и викове на болка. Явно подкрепленията бяха дошли. Чуваха се различни команди.

Помогнаха на Рахатан да избута вратата обратно, за да може да прилепне плътно, и запъхтяни започнаха да катерят стръмните стъпала.

***

Артуро Риверта и хората му търпеливо изчакаха всички азари да слезнат долу. Първият отговорник също се бе отделил с охраната си в покоите, оставяйки моряците сами в трапезната зала. И тогава те се задействаха.

Влезнаха в съседното помещение, до което се намираха и кухните. То беше нещо като склад за храни и стоки. Там ги бяха накарали да оставят сандъците с даровете, които носеха за Златната кула.

Отвориха сандъците и изсипаха съдържанието им – морските дарове, платовете, сувенирите и пакетите с подправки се пръснаха по пода. Дръпнаха покривалата на двойните им дъна и започнаха да изваждат скритите в тях саби, къси мечове и няколкото малки кръгли щита.

Артуро извади също така и дългия меч на Рахатан и го подаде на Лоренцо.

– Твоя отговорност е да го дадеш на сър Умброз, като дойде – каза му капитанът.

– Да се молим да дойде… – отвърна му еднокракият мъж, премятайки през рамо въженцето на калъфката.

Върнаха се в трапезната зала, този път всички въоръжени. Ким Тайрис тактично пропусна и си намери местенце, в което смяташе, че ще е в безопасност от предстоящия сблъсък.

Трийсетте човека на Артуро Риверта си даваха кураж, кои с думи, кои с по някое силно питие от масата.

Капитанът ги раздели на две групи след като излезнаха от залата. Отдолу се чуваха звуците от битката, която бе в разгара си.

Лоренцо трябваше да чака пред някаква празна стена, докато капитанът тръгна напред по един коридор, начело на половината от хората си.

Изминаха няколко минути, в които нищо не стана, докато стената, на която се бе облегнал, не се разтресе. Лоренцо се отдръпна, защото една част в правоъгълна форма хлътна към него – Рахатан и още двама мъже я бутаха от другата страна. Целите бяха в паяжини, а ризите им бяха пропити с пот. През отвора влезнаха още от фийришките войници, заедно с капитан Ъптън.

Рахатан застана пред Лоренцо, който му стисна ръката. Междувременно няколко от войниците се бяха заели да връщат вратата на мястото ѝ. Лоренцо подаде меча на ривисеца.

– Благодаря ти – каза му мечоносецът след като му връчи азарските мечове, които бе взел. Хвана дръжката на меча си с една ръка, а с другата калъфа, и изтегли внимателно леко извитото острие – невероятно тънко и със сигурност толкова остро. То улови блясъка на оранжевите светещи кристали и по погледа на ривисеца Лоренцо разбра, че е напълно удовлетворен от това, което вижда.

– Време е да освободим братята – каза Рахатан.

Капитан Ъптън разпредели войниците си и заедно с трима от тях и мечоносеца тръгнаха по посоката на Артуро Риверта.

Лоренцо знаеше, че тепърва започваше истински важната част. Частта, от която можеше да не се измъкне жив. Стисна силно дръжката на един от азарските мечове и отиде при останалите.

***

Подчинените му почти бяха свършили цялата работа, а като пристигна начело на Пета и Шеста група, просто я довърши.

Беше разпределил стрелци да стрелят от прозорците от горните нива към вътрешния двор, като основната цел бяха да се целят по ръцете или краката на затворниците – колкото да могат да ги изкарат от битката. Азарците бяха известни като най-добрите стрелци, така че нямаше грешки. Бяха елиминирани само най-агресивните. Останалите от бунтовниците бързо се разколебаха, като видяха накъде отиват нещата. Трябваше да убият и зверовете, нямаше начин.

Направи му впечатление, че сред загиналите има хора от тези, които Артуро му бе довел днес. Приближи се до наредените трупове и започна да ги оглежда внимателно. Нещо му привлече погледа и той приклекна. Видя, че косата на един от хората сякаш се беше отделила от скалпа му. Хвана я и повдигна нагоре. Под нея се откри друга късо подстригана коса. Реши да хване съседния труп за косите и дръпна малко по-силно – и те останаха в шепата му, откривайки подобна гледка. Какво ставаше тук?

Огледа ръцете им, от чиито китки висяха веригите на оковите. Загледа се внимателно в тях и след това изцъкли очи.

„Артуро, помияр мръсен!“

– Пета и Шеста група с мен нагоре, към трапезната зала! Четвърта да блокира изходите на Кулата към двора. Останалите да вкарат затворниците обратно в килиите и да се погрижат за ранените!

Брикс се затича към входа и по стъпалата.

– Пригответе мечовете си! С изключение на Грег и Гарет, не искам никой от хората, които намерим горе, да остане жив! – обърна се към сержантите той.

Извади двата си меча.

***

Пазачите пред стаята на братята близнаци се бореха смело в началото, когато групата калитасци ги връхлетя. Даже повалиха няколко от тях. Проблемът беше огромният ривисец, който се появи като гръм от ясно небе.

След първоначалната атака бяха останали седмина, но след идването му рязко намали бройката на пазачите на трима. Останалите хора го бяха оставили сам да се справи със задачата, предпочитайки да не му се пречкат.

Нямаше нужда да им се казва на глас, че пред тях бе застанал истински мечоносец. Въпреки огромния си вид Рахатан се придвижваше с учудваща лекота, сякаш танцуваше между капки дъжд, които не успяваха да го докоснат. Плавните му движения бяха съчетани с перфектна координация. Мечът отбиваше удари, стрелкаше се светкавично към пролука в гарда на противника и продължаваше към следващия. Стоманата на меча беше изключително остра и можеше да пробива бронята им.

Един от тримата пазачи вече видимо трепереше.

– Предайте се и ще ви пощадим – прикани ги спокойно Рахатан, както беше казал и на предните.

Двамата, малко по-смели, пазачи се хвърлиха към него едновременно. Ривисецът залегна под единия меч, който се беше насочил към главата му, и в същото време парира удара на другия меч, идващ отдолу и направи крачка назад. Бърз като змия, той допря гърба си в стената на коридора и нанесе удар отдолу-нагоре, като поряза по бузата единия от азарите. Веднага дръпна острието към себе си, отбивайки бързо още два удара и на свой ред отвърна с няколко привидно хаотични замаха, целящи да ги объркат. Накара ги да се доближат толкова близо един до друг, че вече си пречеха.

Единият протегна малко повече ръката си напред и Рахатан се извъртя странично и със скоростта на нападащ скорпион я сряза през китката. Тя тупна на земята все още стискайки меча. Азарът на момента се разкрещя и се строполи, стискайки срязаното място, от което се стичаше синя кръв.

Другият пазач се хвърли в атака ожесточено и в яростта си не даваше сметка, че бе открит за всякакви хватки. Мечоносецът си поигра малко с него, като го жилваше с върха на острието при всеки удобен момент, но явно този азар имаше упоритостта на магаре.

Рахатан го подлъга за пореден път и с рязко навеждане и протягане на крака си го спъна. Азарът тежко се строполи по гръб и ривисецът безмилостно го намушка два пъти в гърдите. Рахатан надигна глава.

Последният азар, вече повече треперещ, и явно все още момче по техните стандарти, пусна оръжията на земята и вдигна ръце. Мечоносецът се приближи към него със свалено оръжие.

– Моля ви, недейте... – примоли се той.

– Просто ни дай ключовете – Рахатан бе протегнал свободна си ръка напред.

Азарът се пресегна към колана си и извади един ключ, подаде го с трепереща ръка и след това забяга надолу по коридора.

Отключиха вратата, която сама се отвори навътре. Братята близнаци ги гледаха нетърпеливо от другата страна. Усмихваха се.

– Най-накрая – каза единият, имаше пресен белег на лявата буза.

Капитан Ъптън и останалите войници козируваха.

– Господари Грег и Гарет, радваме се, че ви виждаме. Моля да ни последвате, време е да се махаме оттук.

– Но как... – започна Грег, но брат му го прекъсна. Той му посочи с пръст към ривисеца.

– Това ако не е Рахатан Умброз! – възкликнаха и двамата и се приближиха към мечоносеца, който им се усмихна и поклони леко. – Леле, Вие сте легенда! Вярно ли е, е сте се бил сам срещу петдесет артемци? Вярно ли е, че ви е обучавал самият Майлс Белион? Вярно ли е...

Капитан Ъптън завъртя очи към тавана. Момчетата са си момчета по всяко време. Рахатан се засмя.

– Скъпи господари, благодаря ви за отношението, но наистина нямаме време, защото положението е критично. Моля, следвайте капитана и не се отделяйте от него. Загубихме много достойни мъже, докато се доберем до вас, не искаме да губим още.

Братята близнаци кимнаха сериозно.

Заедно с Рахатан, капитан Ъптън, Артуро и хората им, тръгнаха не откъде бяха дошли, а в другата посока на коридора.

***

Калитасците и дегизираните фийришки войници ги бяха нападнали още на тесните спираловидни стъпала, малко преди откритото пространство пред трапезната зала. Имаха предимството, че са от горната страна.

Брикс не можеше да чака да ги пробият, защото нямаше търпение да види какво става пред стаята на братята. Нареди да бъдат повикани още подкрепления отдолу и с малка група от хората си поеха по заобиколен път, който трябваше да ги отведе до стаята на пленниците.

Нещо му подсказваше, че са се измъкнали, но не беше късно. Стискащ мечовете и взимащ по няколко стъпала наведнъж, той мислеше само за отмъщение. Стигнаха до широка междинна зала, която беше в ремонт. От другата ѝ страна тъкмо влизаха Артуро и останалите. Всички се заковаха на място.

Брикс внимателно ги огледа – Артуро с десетина от хората си, четирима от „пиратите“, огромният ривисец и естествено Грег и Гарет, спотайващи се зад гърба му.

– Мислите си, че можете да се измъкнете оттук? И при това живи?! – изкрещя им Брикс. – Артуро, не съм очаквал от теб подобно нещо, много ме разочарова. Но признавам, че ме изиграхте.

Азарите приготвиха мечовете си, същото сториха и хората.

– Хей! – кресна Рахатан и излезе напред. – Какво ще кажеш да спестим касапницата и да се бием само двамата с теб? Загина ли, те няма да могат да се оправят. А и нали си командир, това значи, че си много опитен боец и един мечоносец няма да ти се опре.

– Под тези остриета са падали мечоносци, бъди сигурен в това – Брикс също пристъпи напред. – Защо не, тъкмо ще видят, че никой не може да си подиграва с един азар.

Подчинените му запротестираха, но той им каза да се отдръпнат. Подаде им шлема си, защото само щеше да му пречи. Завъртя два пъти остриетата си.

Брикс наистина имаше опит с мечоносци през дългите години на бойната си кариера – цели трима бяха ранявани смъртоносно от него, макар и на цената на много усилия – все пак се водеха за най-могъщите бойци в света. Знаеше, че трябва да внимава много с този насреща му.

Всички се бяха отдръпнали покрай стените, осигурявайки им пространство. Двамата се обикаляха бавно и се гледаха в очите – кехлибареният цвят се отразяваше в ледено синия цвят и обратното.

Брикс пристъпи и замахна с единия меч. Рахатан отби и на свой ред нападна, но командирът парира с другото острие спокойно и отвърна с два бързи удара, които накараха мечоносецът да отстъпи. Азарите бяха по-високи от повечето хора и имаха дълги ръце, с които замахът им беше с по-голям диаметър. Но Рахатан бе висок колкото Брикс, със сигурност и по-тежък от него.

Леко извитото острие направи лъжлив удар и в последния момент се стрелна рязко надолу. Ударът бе париран. Двамата смениха позициите на телата си отново. Гледаха постоянно да са в движение и да не застават на едно място. Подобно на два хищника се изучаваха един друг. От двете страни напрегнато ги наблюдаваха останалите хора и азари, затаили дъх. Чуваше се и недалечната битка пред празничната зала – звън на стомана, викове и проклятия. Но бойният танц между Брикс и Рахатан бе обзел напълно вниманието на зрителите им.

Командирът изкрещя и кръстосал двата меча пред себе си срещна острието на ривисеца, което застърга по неговите. Азарецът започна да го избутва назад и двамата разбиха двете врати на съседната зала. За миг се строполиха на земята, но веднага се претърколиха в различни страни. Рахатан удари гърба си в масивния крак на някаква маса. Брикс стана по-бързо и с крясък се насочи към него. Ривисецът тъкмо се бе изправил на коляно и изби едното острие, като светкавично наклони меча си на другата страна за да спре и второто. Изправи се на крака и отстъпи назад, препъвайки се леко в един стол.

Азарът излезе на по-открито място в залата и му махна да се приближи.

– Виждаш, че не съм толкова лесен. Ще те направя на мезета, фийришки пес такъв! – извика му той.

– Мисля, че няма да съм вкусен. И съм ривисец – Рахатан застана срещу командира.

– Поредният боклук, биещ се под знамето на тези проклетници! Лично ще пратя главата ти на крал Хазенш. Да свършваме с това!

Брикс отново нападна и въпреки външния си гняв го направи много премерено и внимателно. Бързината на Рахатан му осигуряваше спокойствие пред двете остриета, искащи да се забодат в сърцето му. Заобиколи азара и се опита да го намушка в шията. Беше спрян. Направи крачка назад и опита с удар отдолу – хвръкнаха искри от целувката между двете стомани.

Азарът пак извика и замахна високо с лявото острие към черепа на ривисеца, искащ да го разбие, но в последния момент човекът извъртя тялото си, а силата на замаха повлече Брикс надолу. Трябваше да се окопити веднага, защото бе свалил защитата си – опита максимално да кривне тялото си встрани и след това заотстъпва под ударите на мечоносеца.

Рахатан искаше да го върне в предишната зала, където бяха останалите, и така и стана. Двамата прескочиха разбитите врати и разменяйки си удари пак застанаха в центъра на мястото. Брикс успя да го пореже леко по свободната ръка и това му даде кураж. Замахваше в широки дъги с едното острие, като с другото се пазеше. Опитваше се да разчете погледа на мечоносеца, но той продължаваше да е все така хладен.

Ривисецът предприе друга тактика. Прибра острието си по-близо, като гледаше предимно да се пази и започна да прави пълни кръгове околo него. Брикс започна да се усещa, че му се вие леко свят и се спря за секунда. Достатъчно на Рахатан, за да го мушне в трицепса на дясната ръка. Подобно на жило на отровно насекомо, той прибра меча си и изведнъж отново нападна.

Стоманите се срещнаха със стъргане и Брикс вложи цялата си сила, за да отблъсне мечоносеца назад. Пристъпи напред и замахна едновременно с двете остриета. Рахатан се отмести, но успя да усука със своя меч едно от оръжията на Брикс и то изхвърча от ръката му на земята. Командирът нямаше време да го вземе, защото ривисецът го обсипа с различни по височина удари и от двете страни. Рахатан успя да го драсне с върха по левия край на шията.

Мечоносецът атакува отново с такива сила, че двамата сблъскаха телата си и за миг се вгледаха в очите и след това пак се разделиха. Гърдите на Брикс се надигаха тежко. Хвърли се в поредната атака, очаквайки, че ривисецът пак ще се отмести лъжливо и по този начин да успее да го наръга. Замахна с меча, но късно разбра, че Рахатан е предвиждал точно това и протегна своето острие. Те се разминаха точно на милиметри едно от друго, като върхът на меча на Брикс разпра ризата му без да засяга кожата му, но този на меча на ривисеца се заби в дланта му.

Командирът изкрещя и се опита с последни сили да не изпусне оръжието, но от болката му причерня и загуби за миг мечоносеца от поглед. Това стигаше на Рахатан, за да успее да го посече и през двата крака. Брикс се строполи на колене викайки.

Рахатан завъртя дръжката на меча си в ръка и с цялата си сила го промуши през гръдния кош. Острието излезе от другия край и след това ривисецът извади меча си.

С една частица от мозъка си командирът осъзна, че всичко с плановете му е свършено. С целия му живот беше свършено. Опита се да каже нещо, но от устните му излезе само свистящ въздух.

Всички стояха като вцепенени. Особено подчинените на Брикс, които се чудеха какво да правят.

– Войници, готови за атака! – извиси се властен глас и всички се обърнаха в неговата посока. – Не можем да ви оставим да отведете пленниците – Матис бе застанал зад четиримата си охранители, държейки в ръце тънко и дълго острие.

– Ще я видим тази работа – каза спокойно Рахатан, избърсвайки с края на ризата си синята кръв от меча си. Хората се нахвърлиха върху азарите и залата се изпълни с викове и звън на стомана.

Последното, което видя Брикс, беше блясъкът на острието на мечоносеца, който влизаше в дуел с първия от охранителите на Матис. След това всичко избледня.

***

Лоренцо знаеше, че няма да издържат дълго в битката. В началото всичко тръгна добре заради по-високата им позиция и бойния им дух. Калитасците бяха по-дребни от азарите, но за сметка на това корави и калени в много битки по суша и вода. Не бяха дали много жертви, но раните, които получаваха, нарастваха значително и трябваше да започнат да отстъпват и заради още от прииждащите войници, които по едно време дойдоха откъм гърба им, но за късмет вече бяха пред входа на празничната зала и запристъпваха навътре. Фийришките войници също даваха най-доброто от себе си, за да спечелят време.

Бяха натрошили голямата маса и другите мебели в залата, за да направят барикада, която ги предпазваше от повечето азарски стрели, които бяха започнали да летят към тях.

Беше изгубил представа за времето. Не можеше да прецени от колко време водят битката, но бе сигурен, че скоро ще поддадат и с това ще свърши всичко. До него бяха Хуан Трите зъба, Матео Красавеца, Папагала, Анжел Кривия и още от момчетата, с които бе приятел. Поне щеше да загине сред свои си хора. Тъкмо се канеха да направят един последен отчаян щурм, когато по едно време звуците откъм азарските им съперници започнаха да стихват, докато накрая съвсем не замряха. Някой крещеше нещо, чуваше се притеснен шепот.

Хората решиха да надигнат глави от барикадата, дори и Ким Тайрис се бе приближил отнякъде.

Азарските войници се бяха обърнали с гръб към входа на залата и един по един излизаха смълчани. Лоренцо и останалите излезнаха внимателно, все още нащрек и в готовност за бой. Навън всички азари се бяха наредили покрай стените, гледайки към приближаващата от горното ниво редица от хора.

Рахатан водеше през себе си Първия отговорник, допрял плътно острието на меча си в гърлото му. Зад тях пристъпваха Гарет и Грег. Артуро Риверта също бе насочил върха на сабята си към гърдите на Матис. Част от хората на капитан Риверта пристъпваха отзад. Капитан Ъптън също вървеше отпред. Вдигна високо това, което държеше в дясната си ръка. Главата на Брикс. Хвърля я пред себе си и тя се претърколи няколко пъти по пода.

– Командирът ви е мъртъв! Не ни ли пуснете, същата съдба очаква и Първият ви отговорник! Човекът, който го държи, е мечоносец и си разбира от работата.

Рахатан приближи с още милиметър острието към гърлото на Матис, чиито очи излъчваха объркване. Войниците бяха снижили оръжията си.

– Лоренцо, прибирайте мъртвите и слизайте към кораба – изкомандва капитан Риверта, като мина покрай тях. Лоренцо се зарадва, че капитанът е жив. Зарадва се още повече, че планът им бе успял.

Навън вече бе нощ, но кристали в бяла светлина осветяха пристанището. Целият персонал на Златната кула се бе събрал и безмълвно изпращаше хората. Никой не се реши на рискови действия, защото бе заложен животът на най-важния азарец в Танария.

Преди да се качат на „Тирана“, капитан Ъптън се обърна към тълпата и извика:

– Ще вземем Първия отговорник като заложник, но само докато стигнем високите скали, бележещи морската граница. Ще дойдете с един кораб по нас, за да си го приберете, като стигнем. Само един кораб! Забележим ли два или повече, гарантирам ви, че ще го убием.

Мълчанието явно бе ясен отговор.

И след това хората се качиха на кораба и отплаваха. По тях тръгна един от красивите азарски кораби.

***

Напълниха две лодки с телата на загиналите фийришци и калитасци и ги спуснаха да отплават във водите. Бяха ги поляли с масло за фенери и метнаха по една факла върху всяка лодка. На момента бяха обгърнати в пламъци.

„Поредните безименни герои, дали живота си в името на краля... Колко е хубаво да си обикновен човек“, помисли си Лоренцо, докато гледаше към пламъците. Погледна към превързаните си ръце и сви пръсти.

Реши да си почине, защото бе във всякакъв смисъл размазан. Минаваше покрай капитанската каюта, когато тя се отвори и насреща му застана капитан Риверта.

– А, Лоренцо! – приветства го той. – Донеси ни още ром, моля те.

Какво да се прави, за капитан Риверта бе готов на всичко.

След като го донесе се канеше да си тръгва, но капитанът настоя да се присъедини към тях. Той влезе и седна покрай кръглата маса, като сред присъстващите бяха капитан Ъптън, Рахатан Умброз и Първият отговорник. Братята близнаци се бяха оттеглили в една каюта да почиват.

Артуро му наля една чаша и я чукна с неговата.

– За успеха! За пореден път се справи чудесно, Лоренцо! – усмихна се капитанът и се обърна към останалите: – Това е най-довереният ми човек, без него съм загубен.

Лоренцо не можеше да отрече, че му стана топло на душата. Останалите кимнаха към него, включително и Матис.

– Ваше Височество Матис, толкова ли беше важно да премахнем Брикс? – обърна се към азара капитан Ъптън.

– Изключително важно – каза Първият отговорник и отпи от рома си. – Беше ли сключил уговорката с краля ви, със сигурност щях да загубя позицията си.

– Но ако виждате, че нещата засягат властта Ви, не можете ли просто да го предизвикате на дуел или нещо такова? Да изпратите убийци?

– Не е прието. Природата на азарите не е такава. Да, воюваме със северните ни земи, но не е прието да се избиваме по такъв подмолен начин. Колкото и да бягаме от традициите си, тези правила са си останали в кръвта ни и ще продължават да стоят. При нас всеки трябва да заслужи любовта на народа, за да успее. Аз нямам право да се бия открито с всеки претендент за поста ми.

„И затова се беше свързал с фийришците, които намесиха и нас“, каза си Лоренцо.

Матис бе подготвил всичко – бе изпратил плановете на Златната кула, в които присъстваше и точното местоположение на тайния тунел, на краля на Фийриш и беше нагласил така нещата, че гостуването му при Брикс да съвпадне с идването им. Условието му беше Брикс да умре, независимо от рисковете. Взимането на Матис като заложник също беше съществена част от плана. При убийството на Брикс почти сигурно беше, че живи нямаше да се измъкнат от Златната кула и им трябваше причина, поради която да ги пуснат да си идат необезпокоявани. Матис беше най-силната причина. Беше изиграл перфектно представлението с появяването си точно преди командирът да издъхне след дуела с мечоносеца. Един от хората с Артуро разказа на Лоренцо какво се бе случило: Матис бе стоял зад нападащите охранители, които Рахатан бе победил в крайна сметка. Войниците на Брикс се бяха нахвърлили върху хората, но към края на сражението лично Матис бе убил последните от тях...

„Собствените си сънародници.“ Явно думите му преди малко – „Не е прието да се избиваме по такъв подмолен начин“ – не важаха въобще за него. А и със сигурност сърцето ти трябва да е от лед, за да си сигурен, че ще пожертваш собствените си пазители в името на запазването на властта.

„Власт. Тази проклетия, имаща еднакво значение и за хора и азари... Мамка ви на всички, опиянени от тази дума.“

Лоренцо се намръщи и изпи две бързи глътки.

– Ами ако сър Рахатан не бе успял да победи в дуела? – попита Артуро и бързо добави: – Не че съм се съмнявал, но да предположим.

Останалите се засмяха.

– Ами щях да мисля друг вариант. За вас, уви, щеше да е фатален изходът. Освен ако някой не убиеше Брикс вместо него – намигна им Матис.

– За късмет, сър Умброз се справи повече от великолепно. За един от най-добрите мечоносци на Фийриш! – вдигна тост капитан Ъптън и другите се присъединиха.

Мечоносецът просто им се усмихна за кратко и изпи чашата си.

Същото стори и Лоренцо и след това се извини, че е много уморен и отиде да си легне. Искаше да забрави колкото може по-бързо случилото се.

***

Слънцето изгряваше, когато стигнаха до скалите, отбелязващи морската граница. Азарският кораб неотлъчно ги следваше. Спазваха си уговорката да е само един.

От страната на Фийришко море се бяха разположели осем военни галери от флотилията на кралство Фийриш. Тъмносините им платна се развяваха от вятъра.

Почти всички бяха излезли на палубата на „Тирана“ и наблюдаваха спускането на Матис в една лодчица. Той загреба с двете ѝ гребла към азарския кораб, а „Тирана“ се насочи към флотилията, където прехвърлиха на една галера близнаците, а заедно с тях слезнаха и войниците с капитан Ъптън. Малко преди да се качи Рахатан се приближи до Лоренцо и стисна ръката му.

– Е... попътен вятър ви пожелавам и до нови срещи – усмихна му се ривисецът.

– И нека да са покрай маса – намигна му Лоренцо и двамата се засмяха.

С това се разделиха, а на „Тирана“ бяха оставени няколко масивни сандъка. Моряците ги отвориха и завикаха от радост. Златните монети в тях блестяха на светлината на издигащото се слънце.

Лоренцо ги остави да се радват и се насочи към опашката на кораба. Загледа се в отдалечаващия се кораб на азарците. Дочу тъжна мелодия, носеща се от тамбурата на заставащия до него Ким Тайрис, който също гледаше натам и запя:

Сбогом юг, сбогом юг,
изтерзани ние се завръщаме
от дълго плаване и още тук,
искаме любими да прегърнеме.

Пропиляхме в търсене младини,
само за да чуем греховен звук,
свързан с нашите съдби.
Сбогом юг, сбогом юг.

Лоренцо Калпавия беше сигурен, че „Тирана“ ще бъде най-търсеният кораб в азарските морета. А може би не? Не знаеше какво ще измисли Матис. Само се молеше на капитан Риверта да не му щукне да поемат пак натам. Силно се съмняваше, че ще преживее второ подобно приключение.

Двамата с барда се обърнаха към радващите се моряци и се включиха във веселбата.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар