Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Мари се огледа в огледалото. Днес беше осмият ѝ рожден ден. Вече се чувстваше голяма също като сестра си, Ана. Мама и татко даже се осмеляваха да говорят пред нея за някои от онези тайни неща. Например, мама онзи ден бе започнала разговор пред нея дали да се преместят отново. Тук вече не било подходящо за тях. Те се местеха непрекъснато и никъде никога не беше подходящо. Винаги нещо притесняваше мама. На момичето ѝ бе омръзнало да се мести, но мама беше категорична. А тате не смееше да спори с нея по тази тема.

Откакто Мари се помнеше, те винаги се местеха. Пътуваха все по на север и по на север. Пристигаха в някой град, намираха си къща и се нанасяха. Някои къщи имаха хубави големи градини, където тя и Ана можеха да си играят, други бяха без градина, схлупени и мрачни. Някои градове бяха пълни с деца и лесно си намираха приятели, а други бяха пълни само със стари хора, които ги гледаха плашещо. Мари вече беше спряла да обръща внимание. Без значение какъв е градът и каква е къщата, те неизменно продължаваха своя път на север в търсене на друг дом.

Мама беше винаги нервна, винаги уплашена. Тя не беше като другите възрастни, които бяха сериозни и страховити. Тя беше като малко дете, което се е събудило само в тъмното и е на път да се разплаче. Момичето вече беше голямо и не го беше страх от тъмното и не плачеше нощно време. Мама обаче все още я беше страх. Мама като че ли беше забравила да порасне и бе останала малко и уплашено дете. Мама обичаше да си играе с тях, да правят заедно сладкиши и сладка, да им разказва страховити приказки. Но мама също така беше много нежна, чувствителна и тате не им даваше да я тревожат и притесняват. Ако мама поискаше нещо, тате го изпълняваше.

И така, щом мама кажеше, че е време да се преместят, те се местеха.

Момичето се завъртя пред огледалото в новата си рокля, цялата на пъстри цветя. Полите ѝ се вдигнаха и се завъртяха с нея и тя се засмя.

И ето че се появиха нейните тайни приятелки. Те винаги бяха там, в огледалото. Момичета на възраст колкото Мари с най-различни рокли. Рокли, каквито не беше виждала друг да носи. Рокли, странни и уникални, дълги и къси, бели и цветни, с дълги ръкави и без ръкави, с якички и без якички. Най-различни рокли и най-различни момичета. Те не можеха да говорят с нея, но ѝ пееха една вълшебна песничка. Тяхната тайна песничка, която никой друг не знаеше. Момичетата винаги се появяваха в огледалото, когато беше сама, и бяха нейни дружки без значение къде се местеха и колко често го правеха. Те никога не я оставяха да се чувства самотна и нещастна. Откакто се бяха появили за пръв път в огледалото преди няколко години, Мари вече не се страхуваше от непрекъснатото местене.

Тази вечер бяха празнували рождения ден на Мари, а утре вече заминаха. Мама беше казала нещо странно тази вечер. Мари искаше да разкаже всичко на дружките си. За новата рокля и за сладкишите, които ѝ подариха мама и тате. За герданчето от Ана, което сестра ѝ сама беше направила. Както и за странния разговор.

Мама бе започнала да разказва история и Мари се беше приготвила за поредната приказка. Приказката вървеше така:

Имало едно време на юг живот. Селата и градовете били изпълнени с млади хора, със засмени моми, снажни момци и шумни деца. Обаче изведнъж това се променило. Децата започнали да изчезват мистериозно едно подир друго, а младите хора си заминали. Старите разправяли, че феите крадели децата. Примамвали ги по някакъв начин в царството си под земята и там ги омагьосвали. Те взимали човешките деца и ги отглеждали като свои. Връщали ги след години, когато вече били възрастни. Но те вече били различни, сякаш нещо им липсвало, сякаш блясъкът от очите им бил откраднат, сякаш духът им бил другаде. Хората се страхували от тях. И имало защо. Затова младите започнали да напускат юга. Пътували все по на север и по на север. Пътували, за да спасят децата си от феите. Сменяли един град с втори, трети и така до безкрай.

Приказката точно ставаше интересна, когато тате прекъсна мама и ѝ се скара, че Мари е твърде малка за тази история. Твърде рано ѝ било, за да я знае. Ана като по-голямата и по-умната веднага подкрепи тате. Мари много се ядоса, че Ана знае историята, а нея я смятат за твърде малка. Но странното бе, че мама, вместо да се съгласи с тате, се ядоса. Скара се, че това не е просто приказка или история, че Мари е достатъчно голяма и трябва да я знае. Но тате този път така и не се съгласи с мама. Тате тропна с крак, прати Мари и Ана да си лягат и останаха сами с мама да говорят.

А Мари толкова много искаше да чуе историята докрай. Да разбере какво се случва с децата, които изчезват. Искаше да знае защо хората ги е страх от върналите се деца и какво им липсва.

Момичетата в огледалото взеха да махат по-усърдно и отново запяха песента си. Мари ги погледна учудено. Те ѝ махаха, приканваха я да отиде при тях и пееха по-ясно и хубаво от всякога преди. Песента им беше като обещание за нещо повече. Мари се доближи до огледалото и се пресегна да погали гладкото, студено стъкло, както беше правила толкова пъти преди. Момичетата от другата страна я подканяха да влезе в огледалото. Мари докосна огледалото и се отдръпна назад стреснато. Гладката повърхност трепкаше като вода и вече не беше твърда. Тя се пресегна пак и леко я докосна. Допирът леко я погъделичка, но не беше неприятен. Напротив, още повече събуди любопитството ѝ. Беше точно като в приказката на мама. Мари можеше да отиде с момичетата в огледалото, в друг вълшебен свят, в приказка.

Момичето се огледа. Светлина се процеждаше под вратата. Ана отдавна спеше дълбоко в леглото си. От другата стая долитаха гласовете на мама и тате, които продължаваха да говорят разпалено. Мари отново се обърна към огледалото и нейните дружки отново започнаха да я приканват с жестове да отиде при тях. Ако отидеше само за мъничко, никой нямаше да забележи, че я няма. Тя нямаше да остане много от другата страна. Нямаше да се забави. Утре сутрин щеше да се е върнала и никой нямаше да усети липсата ѝ.

Мари за последен път се огледа, преди да потъне в огледалото. Пристъпи смело през повърхността, подобна на вода, и навлезе в този друг свят. И забрави всичко. Забрави коя е, забрави за мама и тате, забрави сестра си, Ана, забрави за намерението си да се върне. Помнеше единствено песента, тази вълшебна песен, която изпълваше всичко в нея. Запя я с цяло гърло заедно с другите момичета и затанцуваха в търсене на нови дружки.

Ела в нашата гора,
изтъкана от всички чудеса.
Тук няма самота и тъга,
А само смях и светлина.
От другата страна, при нас ела.
С магия ще летим,
над хоризонта ще хвърчим,
несразими в битка ще се хвърлим
и всекиго ще победим.
Съкровища несметни,
награди невиждани
и всякакви приказки
само нас ни чакат
от другата страна в тайната гора.

***

Деси знаеше, че тя е най-лошото дете. Баба ѝ непрекъснато повтаряше как добрите деца не скиторят из гората, ами си стоят вкъщи и помагат в работата. Но Деси намираше за отегчително по цял ден да стои вкъщи с баба и да храни кокошките и прасетата, да мете двора, да плеви градината. Баба винаги ѝ намираше работи и никога не ѝ оставяше време да поиграе или да се позабавлява. Затова тя се измъкваше навън, в гората, когато баба не гледаше.

И как да устои? Беше пролет и всичко беше зелено. Цветята бяха изпълзели навсякъде по тревата. Слънцето светеше ярко високо в небето, но беше някакси усмихнато. Не беше студеното, далечно зимно слънце. Деси просто не можеше да устои на желанието да излезе навън, да изпъне гръб и да тича.

В селото почти не бяха останали други деца. Лека полека повечето семейства бяха заминали на север (така казваше баба ѝ) и тя нямаше с кого да си играе. Но това не ѝ пречеше. Цялата гора беше неин другар. Баба непрекъснато ѝ се караше, че гората е опасна, че не бива да ходи там сама. Но Деси беше приятел на всяко едно дърво в дъбравата и знаеше, че те не са страшни, че тя няма причина да се бои. Въпреки това баба продължаваше да я плаши, че там има нещо страховито. Деси спореше с нея, ревеше и се тръшкаше, но нищо не помагаше. Баба беше непреклонна и беше наложила забрана да се ходи в гората.

Но ако тя не знаеше, нямаше да се ядоса на Деси и да ѝ се кара. Стига Деси да запазеше в тайна нейните игри в гората, всичко щеше да е наред.

А имаше и още една причина, поради която момичето не можеше да устои да се връща отново и отново в гората.

Там бяха нейните вълшебни приятелки.

Деси беше на шест, т.е. преди цели три години, когато за пръв път видя другите момичета. Тогава тя вече беше останала единствено дете в цялото село. От самото начало бяха много малко децата, но тя все пак имаше две другарчета много отдавна. Не бяха нищо особено – Момчил твърде много плачеше, а Ива не се пускаше от полите на майка си – но все пак бяха други деца. Но и те заминаха някъде на север, където и да беше това. Тогава Деси беше започнала да идва тайно в гората и беше намерила другите момичета. Те бяха невероятни и Деси искаше да се похвали на всеки с тях. Но не можеше да каже на никой колко са прекрасни или пък да издаде присъствието им. Трябваше да пази в тайна посещенията си в гората и срещите си с момичетата.

Деси тичаше с все сили през гората. Познаваше всеки завой по пътеката, всеки подал се над земята корен, всяко камъче и бабунка. И ето че след миг пред нея изникна малкото езерце с кристална вода, блестяща и искряща като стъклено шише. Една малка рекичка се отделяше от езерцето и стремглаво се спускаше надолу към селото. Целият бряг беше ограден от високи дървета и гъсти храсти и беше трудно човек да се промъкне досами водата. Но Деси знаеше една пролука, която я извеждаше на едно малко островче сред огледалните води. Въпреки блестящата си прозрачност езерото беше много дълбоко. Толкова дълбоко, че Деси можеше да потъне и да изчезне под водната повърхност.

Задъхана, тя се промъкна между храстите и дърветата. Клоните се закачаха за дрехите ѝ и я дърпаха назад.

Деси седна на малкото парче суша и си пое дълбоко въздух. После се наведе рязко и погледна във водата.

Ела в нашата гора,
изтъкана от всички чудеса.

Момичето изтананика тихичко и ето че нейните дружки се показаха. Те живееха там, под водата, дълбоко под повърхността, където никой не можеше да ги намери, но се показваха на Деси. Момичетата сякаш танцуваха във водата. Роклите им се носеха във всички посоки. И те затананикаха песента, заедно с Деси, която се изправи и затанцува на своето малко парче земя.

Когато се измори, Деси седна на земята и погледна към водата. Момичетата се бяха скупчили около нея и я гледаха настоятелно. На Деси толкова много ѝ се искаше да се присъедини към тях, да се гмурне под повърхността и да танцува и играе като тях. Но тя не можеше да плува. Момичетата като че ли прочетоха тези ѝ мисли и започнаха усърдно да махат с ръце, да я приканват да се присъедини към тях. Деси клатеше усърдно глава и обясняваше, че не може. Тя не можеше да диша под вода и щеше да умре. Но момичетата не се отказваха, махаха с ръце и я зовяха. Запяха отново много по-високо и отчетливо от предишния път. Деси продължи усърдно да клати глава, но леко докосна с ръка водната повърхност. Водата беше ледено студена. Момичето продължи да гали с ръка езерото, а под повърхността нейните дружки танцуваха и пееха все по-енергично. Деси потопи първо няколко пръстчета във водата, а после и цялата си длан.

И тогава нещо я сграбчи и рязко я дръпна във водата. Деси усети силния шок от леденостудената вода, от липсата на кислород, от дърпащите я надолу ръце. Тя се опита да се съпротивлява, да се изскубне и да избяга от това, което я дърпаше към дъното, от езерото, което я давеше. Но скоро забрави за всичко. Страхът и студът изчезнаха и тя си пое дълбоко въздух. Защо си беше мислила, че не може и тя да скочи под повърхността? Защо си беше мислила, че не може да отиде при дружките си и да остане с тях?

Това вече нямаше значение. Те бяха заедно.

Деси се завъртя с другите момичета и нейната рокля също затанцува около нея. Те запяха заедно песничката си, хванаха се за ръце и се понесоха без страх и без грижи, без смущаващи мисли и чувства.

Съкровища несметни,
награди невиждани
и всякакви приказки
само нас ни чакат
от другата страна в тайната гора.

***

В кръчмата „Край пътя”, която се намираше на средата между три села, се бяха събрали необичайно много хора. Мястото иначе стоеше полу-празно, полу-забравено, но тази вечер в димното и мрачно заведение се бяха събрали възрастните от всички околни територии. Масите бяха разбутани встрани и всеки бе насядал кой където свари. Глъчката беше голяма. Водеха се най-различни разговори в душното помещение, като от време на време някой се опитваше да надвика всичките. Един мъж стоеше на средата на залата с бутилка в ръка и разпалено говореше:

- Това вече не са нашите деца.

- Разбира се, че са нашите деца. Чии да са? – една жена му отвърна.

- Как ще са нашите? Виж ги – не изглеждат като нас, не се държат като нас, не говорят като нас.

- Туй е заради онези феи, дето ги отвлякоха – намеси се друг мъж. – Кой знае къде са ги държали досега и какво са им сторили.

- Не са феи, ами самодиви – женски глас отново.

- Какви ти самодиви! Същества от пъкала са, завлекли са ги под земята и са им изпили душиците!

- Феи са! В горите живеят. Веднъж видях следи...

Всички викаха един през друг и никой на слушаше останалите.

- Никакво значение няма какви са и от къде са! – правият мъж надвика глъчката. – Важното е, че това вече не са нашите деца!

- Как да не е важно какви са и от къде са? – отвърнаха му няколко гласа. – Ами как иначе ще им се противопоставим. Трябва да ги разберем и да ги открием. А после да ги убием с пръти и камъни, да ги нарежем и да ги изгорим. Кой както може да се отърве от тях.

- Абе как ще биете и колите горски духове – възкликна жена. – Чувате ли се?

- Ако не може с пръти и камъни или пък с желязо, с огън ще може. Все някак ще може!

- Вие докато ги разберете какви са и от къде са, ние ще сме останали без деца – друга жена проплака.

- Ами вие с вашето непрекъснато бягане? Да заминем на север, та да заминем на север. И какво ни помогна непрекъснатото местене и бягане все по-на север? Чергари станахме, но децата ни пак чезнат.

- Северняците са виновни! – друг се провикна.

- Абе какво са виновни те – стара баба го осмя.

- Ами защо не чезнат техните деца? Те са в съглашение с феите, няма как иначе да е. Искат да ни заличат.

- Глупости говориш. Как човек ще се сдуши с феите – бабата се присмя. – Чуло ли се е и видяло ли се е феи, самодиви или разни други духове да правят каквото човек им е рекъл.

- Защо тогава децата на северняците не изчезват?

- А защо нашите продължават да изчезват, колкото и на север да ходим?

- Дяволска работа. От пъкъла да знаете.

- Какво значение има всичко туй! – правият мъж отново се провикна. – Нищо няма значение, докато нашите деца чезнат, а на тяхно място се появяват чужди. Очите им празни на онез, не говорят или ако говорят, само разни странни неща плямпат. На човек му настръхват косите, само като ги гледа.

- Ама трябва да направим нещо! – женски глас проплака. – Трябва да спрем туй чудо.

- Как като не ги знаем ни какви са, ни от къде са – отвърнаха мнозина.

- Северняците са!

- Стига ти пък с тез’ северняци!

- Аз ще ви кажа как ще го спрем – закани се правият мъж и замахна с бутилката. – Още сега ще отида и ще сложа край.

Хората зашумяха. Всеки говореше и нищо се не чуваше. Тълпата се беше превърнала в океан посред буря.

- Всичките ще ги сбера и ще им видя сметката!

- Кои бре – викнаха жените.

- На тези чуждите деца, дето феи ли са, самодиви ли са, ни подхвърлиха. Няма повече да я търпя тази работа аз.

- Ама как ще ги затриеш, бре? Нали са нашите!

- Не са наши! Няма да бъдат наши никога. Ако някога да са и били наши деца, вече не са. Отнето им е нещо, нещо, което ги правеше хора. Вече не са. Такива деца не ни трябват! Всичките ще ги избием до крак. Ще ги сберем и ще ги закараме в гората. Там ще им светим маслото. Да видят тез’ феи и самодиви, че с нас шега не бива. Няма да търпим номерата им.

Мъжете наскачаха, жените се завайкаха. Но всичкият им плач и молби не можа да склони мъжката решимост. Запалиха се факли, грабнаха се ножове и пръти. Всеки се въоръжи с каквото свари. И всички хукнаха към домовете си.

Селата се осветиха като бял ден. Глъчка изпълни къщи и дворове, малки улици и големи пътища. Хора тичаха напред-назад цяла вечер. Крясъци и викове се чуваха от близките дъбрави. Жените плачеха и виеха с все глас.

Страшно нещо беше тази нощ, както и много други след това.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар