Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

~ 1 ~

Бутнах вратата на Нерезът и Невестулката и в жаловитото ѝ проскърцване сякаш долових спомена за стотиците пъти, в които е била разбивана от гуляйджии с кипнала кръв. Девет на брой каменни стъпала ме свалиха към основното помещение, най-обикновено мазе, преустроено в кръчма. Нисък таван, опушени греди, няколко маслени лампи, увиснали върху тях, излъчващи достатъчно светлина, за да можеш да уцелиш устата си с чаша.

Докато се оглеждах за Варс Хитреца, си помислих колко сполучливо се е справил незнайният кръстник на тази бърлога. Тежката миризма на пот, доминираща над киселите винени изпарения, щеше да накара всяка свинеферма да изглежда като павилион за благоухания, а присвитите очи, наблюдаващи ме над масите, наистина създаваха усещането за дебнещи в полумрака дребни хищници.

Кръчмите в района на пристанищните докове бяха гнусни, но в миг реших, че Нерезът и Невестулката е може би най-гнусната, която съм посещавал до момента. Тази игра обаче я играехме отдавна. Всеки път, щом трябваше да ми даде нова задача, Варс Хитреца определяше срещата на подобно място.

Снишавай се, момче, обичаше да казва, трудно ще те забележат, ако пълзиш по дъното сред тинята на обществото.

Седеше на втората маса вляво, с гръб към стената. Винаги се разполагаше така - хем лесно да наблюдава входа, хем да е защитен отзад, в случай че стане напечено. Това беше цената, която плащахме за относителната анонимност, осигурена ни в тези бърлоги - често, много често ставаше напечено.

- Рент - изрече с дрезгав глас Хитреца, докато се намествах на стола до него, - радвам се да те видя, приятелю!

Вгледах се в лицето му, останало в полусянка - обикновени черти, без нищо запомнящо се в тях, годините също не му личаха - изглеждаше на около четиридесет, но знаех, че е в началото на шестото си десетилетие.

- Радваш се единствено на подрънкването на империоните в кесията си, Варс - отвърнах му с широка усмивка, - а по случайност аз съм един от хората, грижещи се твоята кесия да е винаги пълна.

- Думите ти са отровни стрели, пронизващи сърцето ми - ухили се на свой ред и той.

- Ти нямаш сърце, Хитрецо! - изсумтях и махнах на жената с уморен вид, запътила се през масите към нашата. - Вино!

Виното не оправда опасенията ми - оказа се доста по-долнопробно и разредено с вода, отколкото очаквах. Все пак добре, че вече бях преглътнал, понеже със сигурност щях да се задавя, когато Варс ми съобщи името на човека, когото трябваше да убия.

- Ток’Т’ка! - езикът ми се заплете при изговарянето на странната комбинация от звуци. - Върховният жрец на Песента на Юга, мамка му! Човече, сигурно сте полудели и говоря в множествено число, защото щом водим този разговор, явно си приел задачата от поръчителя. Знаеш колко опасен е Орденът на певците, а Ток’T’та е завършен главорез!

Положих длани на масата, за да се надигна, но Хитреца ме възпря с нервен жест:

- Само не ми казвай, че Рент Чистника се е изплашил! Не го вярвам, но дори да е така, трябва да знаеш и друго - при евентуален успех ще получиш злато, което ще те осигури до края на живота. Сто хиляди империона, Рент! - изсъска след като видя, че съм се изправил и съм готов да тръгна към вратата.

Сърцето ми прескочи един такт и се наложи да седна обратно.

- Я повтори...

***

- Не те харесвам! - думите, изграчени над ухото ми бяха придружени от зловонен облак, който ме наведе на мисълта, че приближилият се до масата индивид не само е погълнал литри от долнопробното вино, но има и някакво сериозно заболяване, каращо го да гние отвътре. Или пък просто никога през живота си не бе използвал ароматна вода за почистване на зъбите. Виж, това нямаше как да му го простя.

- И докато кротко си хортувам с невестулката, се появи нерезът - рекох на Варс с неутрален тон, все едно продължавахме да обсъждаме нашите си дела, както бяхме правили допреди малко.

- Невестулка ли чух да ме наричаш току-що - изхълца в престорена изненада Хитреца.

- Нали не смяташ, че можеш да се пребориш за титлата нерез с този смръдльо.

- На теб говоря! Не те харесвам! - нов кисело-гнил облак се разпръсна край мен.

Чак сега си позволих да хвърля отегчен поглед към смутителя на покоя ни. Едър екземпляр, косматият му врат се триеше в подпорните греди, макар да бе привел рамене. Усетих, че разговорите по околните маси за затихнали. Хората никога нямаше да се наситят да гледат как други хора си причиняват болка.

Въздъхнах дълбоко. Не знам какво, но нещо в мен постоянно привличаше подпилите скандалджии из кръчмите. Споменах вече за рисковете по такива места, нали.

- Не го убивай - рече Варс, запазил невъзмутимото изражение на лицето си.

- Никой не ми е плащал да го правя, Хитрецо...

***

Трите Смирения е последователност от удари, която лесно може да извади от строя и най-коравия противник. А мъжът, дуднещ пиянски над главата ми, съвсем не беше корав. Вярно, имаше телесна маса в излишък, но си личеше, че в нея мазнините преобладават над мускулите, предположих, че има и дълъг стаж в кръчмарските боеве, лицето му с многократно чупен нос и бледите ивици, явно оставени от нож по лявата му буза, го потвърждаваха, но точно в момента, освен всичко изброено имаше и нещо, за което не подозираше.

Имаше голям проблем.

Беше попаднал на корав противник. Противник, посветил живота си на това да причинява смърт по всевъзможни начини и с достатъчни познания върху човешката анатомия (като дете бях прекарал няколко години в храм на жреци балсаматори), за да измисли последователността от удари, известна като Трите Смирения.

Разбирайте - Срамотии, Слънчев сплит, Сънна артерия.

- Шест секунди - изсумтя Варс, докато се намествах обратно на стола, - виждал съм те да изпълняваш смиренията за половината от това време.

- Вонята, излизаща от устата му ме разсея - усмихнах се извинително. Бръкнах в кесията си и извадих шепа медници. Подхвърлих ги до изпруженото край масата тяло. - Я някой да разчисти тази свинщина ...

~ 2 ~

Всеки достатъчно умен свободен гражданин вече беше разбрал, че положението в Емор е излязло извън контрол. Не че и робите не го разбираха, но те така или иначе нямаха думата. Подозирам, че глупаците също бяха започнали да осъзнават истинското състояние на нещата, ала просто им беше по-лесно да останат с глави, наврени в задниците.

Варварски племена безчинстваха из пограничните територии и отнемаха парчета от тях, досущ хищни мравки, попаднали на апетитен къс месо. Само въпрос на време беше да загърбят клановите вражди, да се обединят и да унищожат непобедимата допреди четвърт век имперска военна машина. Действаща безупречно в миналото същата сега трудно успяваше да попълни загубите в личния състав, а двете последователни граждански войни допълнително я бяха обезкървили.

Несигурното бъдеще караше хората все по-често да извръщат глави към небето. Всевъзможни култове и учения се рояха като гъби след дъжд. Появиха се най-различни месии и пророци, тръбящи за скорошната гибел на човешкия род и предлагащи спасение на повярвалите в тях или в техните божества.

Песента на Юга бързо изпъкна сред останалите религиозни ордени с агресивността, с която избуя и набра популярност. Всичко около него беше обгърнато в тайнственост, макар че оскъдни слухове успяваха да си пробият път навън. Знаеше се, че последователите му се кланят на божество, наречено Пламтящия. Пламтящия привързвал човешките души с могъщата си песен и им дарявал вечна наслада, а Ток’Т’ка бил наместникът му на земята.

Лично аз нямах представа дали върховният жрец е обикновен шарлатанин или наистина обладава мистични способности, но виждах, че се стреми към онова, което е цел на всеки мъж, усетил някаква власт. Още власт.

Храмовите кули на Песента изникваха в градовете сякаш за дни и приличаха повече на военни укрепления, отколкото на религиозни сборища. Говореше се, че едрият подобен на бик Ток’Т’ка ръководи хората си като армия. Послушниците, положили клетва пред Пламтящия, преминават усилена бойна подготовка преди да надянат алената роба и да окачат на врата си сребърна свирчица, удостоверяваща, че вече са пълноправни жреци на ордена.

Мълвеше се и за човешки жертвоприношения, но доказателства, разбира се, нямаше. Разследванията биваха прекъсвани в зародиш, защото богатата секта пръскаше купища злато по всички етажи на властта, а според слуховете най-големите печалби прибирал самия император.

***

Такива мисли кръжаха в главата ми, а очуканият паланкин ме отнасяше към салона за масаж час след залез слънце. Знаех се с Хитреца от почти десетилетие, но за това време само три пъти бях получавал покана да посетя любимата му бърлога.

- Ела привечер - каза ми Варс, - да отмиеш вонята от пристанищния бордей.

В салона не можеше да влезе случаен човек, клиентите знаеха, че мястото гарантира пълна дискретност - всички момичета, работещи там, бяха глухонеми. Подозирах, че именно Варс, единият от съдружниците, лично ги е подбирал.

- Какъв срок ни е отпуснал поръчителят? - запитах Хитреца щом излязохме от басейна с форма на раковина и легнахме върху масите за масаж.

Паузата, която направи преди да отговори, ме убеди, че времето ще е крайно недостатъчно, но, признавам си, изтръпнах, когато след нервното му прокашляне чух:

- Три дни...

***

По-късно изтегнахме олекнали тела върху копринените възглавници в една от стаите за отдих. Охладеното вино с късчета плодове весело проблясваше в бокалите ни под светлината на ароматичните свещи, които покриваха всяко свободно кътче в помещението.

Отпих пестелива глътка и я оставих да погали небцето ми. Виното имаше превъзходен вкус, нищо общо с евтината помия от кръчмата сутринта.

- Защо непрекъснато уреждаш срещите ни на места като Нерезът и Невестулката? - попитах замижалия и посръбващ от бокала си Варс.

- За да си винаги нащрек, момко! - веднага ми отвърна той, без да отваря очи. - Телесните удоволствия размекват ума на боеца...

- Но ето ме тук - прекъснах го рязко - в любимото ти място за телесни удоволствия, едва за трети път през изминалите десет години, откакто Тъкача преплете нишките на съдбите ни. Предните два пъти ми даде поръчки, които почти отнеха живота ми...

- Няма да те лъжа - на свой ред ме прекъсна Хитреца, - убийството на Ток’Т’ка ще е най-сложната задача от всички досега...

- За сметка на това разполагам с цели три дни за подготовка, ха-ха... Ще заплача от радост...

- Срокът наистина е пределно кратък - съгласи се Варс, - но този път няма да работиш сам...

***

Сега вече успях да се задавя с глътка вино. Розови капчици швирнаха от носа ми, сякаш бях получил юмручен удар, само дето я нямаше болката.

- Знаеш какви са правилата, Хитрецо - успях най-накрая да изръмжа през кашлица. - Винаги работя сам!

Варс не показа да се е впечатлил от изблика ми.

- Сто хиляди империона - изрече за кой ли път през този ден. - И поръчителят беше категоричен, ще работиш с избран от него човек.

Остави бокала си на изящна махагонова масичка и плесна леко с ръце.

Пурпурната драперия на отсрещната стена се раздвижи, видях, че е скривала малка врата, през която миг по-късно влязоха двама мъже.

Възрастен и юноша.

Застинах с увиснала челюст. Веднага разпознах възрастния. Безизразното лице на комарджия, рехавата, посивяла към върха брада, пъстрите очи, излъчващи змийска магнетичност, стойката на професионален мечоносец.

Всъщност, едва ли имаше човек в столицата, който да не познава Полдерон. Генерал и началник на заклетата имперска гвардия, охраняваща двореца на негово величество.

- Зяпнал си като риба, приемам, че ти е известно кой съм - започна по войнишки отсечено генералът, докато се наместваше на ниския диван до нашите. Отклони поканата за вино от Варс, но младият мъж, заел последния свободен диван, прие. - Предлагам да пропуснем учтивостите и да караме по същество ...

~ 3 ~

Наближаваше полунощ. Молитвената кула, оформена като гигантски факел, изглеждаше почти нереална в своето величие на лунна светлина. Лъчите на нощното светило се отразяваха в пламъците от шлифован кристал, с които бе украсен върхът ѝ, а гледката наистина беше умопомрачаваща.

С Блър Шепичката клечахме край високата каменна стена, затваряща външен пръстен около първия вътрешен, образуван от малка горичка, и втория - постройките с помещенията на помощния персонал, послушниците и жреците. През изминалите два дни бяхме преговаряли до полудяване подробностите от архитектурата на храмовия комплекс, в центъра на който се намираше главната ни цел - кулата.

Шепичката, известен крадец в подземния свят на столицата, чието име доскоро само бях чувал, но никога не бях срещал на живо, преди време беше успял да проникне зад стената и да обикаля вътре почти цял час.

- Не се сдобих с плячка тогава, но ето че сега съм на крачка от сто хиляди империона. Човешката охрана е съсредоточена около сградите - обясняваше ми, докато чертаеше кръгове и квадрати с уверена ръка, - а горичката около тях бъка от драконаци, ама драконаци, каквито не си виждал! Спаси ме ето това - показа ми мърлява кесия, добре опакована в животинско черво - изсушен и стрит цвят на дяволски лотос. Струваше ми цяло състояние да се сдобия с него от пътуващ знахар, но си изплати парите хилядократно. Преди набег винаги разтварям щипка от праха във вода. Разпръснати във въздуха, отровните капчици могат да повалят и най-едрия звяр. А драконаците в храма, макар и да подозирам, променени с магия, все пак си остават просто едри песове ...

***

Харесах Шепичката много бързо, трудно можеше да не го хареса човек. На пръв поглед изглеждаше около шестнадесет годишен, но после научих, че е точно с двадесет лета по-стар. Мършав като бамбуков прът, пъргав и жив, сякаш направен от течен метал, с палави пъстри очи, накратко - притежаваше външен вид, какъвто не бях свързвал в ума си с името на прочутия крадец.

Когато генерал Полдерон ни го представи в стаичката за отдих, споделих това.

- Впечатленията ти нямат никакво значение за предстоящата задача - отряза ме генералът. - Важното е да знаеш, че Блър е единственият външен човек, успял да проникне в главния храмов комплекс на Песента на Юга и измъкнал се жив оттам... Месеци ми отне да вляза в дирите му, този, хм, господин е същински призрак...

- Така е - усмихнато се съгласи Шепичката и продължи да върти изящен медальон от нефрит с форма на копие между ловките си пръсти.

Генералът пропусна забележката му.

- ... всичко, което ще чуете сега, е строго поверително - в гласа му се процеждаха металически нотки, които сигурно караха подчинените му гвардейци да замръзват на мига, ала бързо започнаха да предизвикват раздразнение у мен, - и обсъждането му с други хора, извън тук присъстващите...

В този момент Полдерон внезапно млъкна и махна с ръка сякаш да отпъди завъртяло се край главата му насекомо. После се пресегна към каната, оставена на абаносовата масичка до Варс, и разля щедра порция вино в празен бокал. Отпи юнашки, обтри с опакото на лявата длан устата си и каза:

- Пфу! Кого залъгвам с тези лайна! - новата му глътка пресуши бокала, а в последвалите думи долових нещо като примирение. - Ще говоря открито. Императорът от месеци е просто сянката на предишния действен и могъщ мъж. На практика Ток’Т’ка се разпорежда в двореца, моделира негово величество като глина, превърна го в куха черупка, в безволево мекотело. Убеден съм, че е намесена зловредна магия...

***

... когато облаци скриха луната, започнахме да се катерим, вкопчвайки се в цепнатините между каменните блокове. Трябваше да преодолеем около тридесет стъпки височина, пренасяйки тежестта на телата си главно върху пръстите на ръцете и на краката - справял съм се и с по-трудни упражнения от това, но не са били много.

Излегнахме се за кратка почивка отгоре на стената, а луната отново пръскаше достатъчно светлина, за да успеем да направим последна проверка на съдържанието на платнените ленти, превързани косо върху гърдите ни. В пришитите към тях джобове имаше най-различни хладни оръжия и други полезни предмети.

Прехвърлихме се от вътрешната страна и клекнахме в основата на каменния зид.

Разгънахме и облякохме алените роби. Преметнахме върху вратовете си сребърни верижки с окачени на тях имитации на жречески свирчици. И одеждите, и ритуалните украшения бяха плод на бърза и груба изработка, но се надявахме, че в сумрака ще заблудят нашите врагове. Поставихме върху лицата си насмолени кърпи, за да защитим устите и ноздрите от смъртоносното действие на черния лотос, извадихме кожените мехчета с разтвора и махнахме предпазните парчета животински мехур от дървените им тапи с пробити в тях множество малки дупчици.

Прокраднахме се между стволовете на дърветата, а в главата ми за кой ли път се завъртяха думите на генерала от онзи ден.

- ... всички опити да убием проклетия жрец се провалиха с гръм и трясък - унило беше редил Полдерон. - Дори най-смъртоносните отрови, способни да превърнат вътрешностите на обикновен човек в каша за броени минути, не успяха да го уязвят... Предусеща наемните убийци отдалеч, сякаш е дива котка... А най-отвратителното е, когато Ток’Т’ка ми дава да разбера, че знае кой е поръчителят на покушенията, но в очите му съм просто червей, оставен жив по някаква негова прищявка, за да наблюдава гърченето му...

***

... драконаците ни обкръжиха без звук - четири песа, всеки с големината на охранено теле. Настръхналите им козини излъчваха зеленикаво сияние. Бях чул, че дивите им братя ловуват из степите, а захапката им е силно отровна, но се съмнявах да достигат подобни размери и да светят така зловещо в мрака.

Трябваше да се съглася с Шепичката - намирисваше на магия.

В съвършен синхрон с другаря ми плиснахме струйки отровна течност към изкривените в хищна гримаса муцуни. Два удара на сърцето по-късно зверовете тупнаха в тревата и се загърчиха конвулсивно.

Шепичката ми се ухили, а аз вдигнах палец нагоре. Дяволският лотос наистина си заслужаваше и последния империон броен за него...

***

- ... нощта, през която ще проникнете в храмовия комплекс, не е подбрана случайно - тук гласът на генерал Полдерон беше живнал малко, а в очите му за миг блеснаха злобни пламъчета. - Именно тогава Орденът отбелязва някакъв свой голям празник. Самият Върховен жрец ще води ритуала в молитвената кула и се надявам умът му да е твърде зает, за да ви позволи да се приближите достатъчно близо...

***

Успяхме да унищожим още две групички драконаци, преди да навлезем сред сенките на сградите.

- Нещо, най-вероятно магия, държи песовете настрана от жилищните помещения - шепнешком ми обясни Блър, докато се освобождавахме от празните мехчета и насмолените парчета плат, ползвани за маски.

Късметът ни се усмихна след броени мигове. Процесия от жреци, припяващи монотонна мелодия, започна да се изнизва от продълговатата ниска сграда, при ъгъла на която се бяхме снишили. Изчакахме малко, за да се убедим, че и последните мъже в алени роби са излезли навън и ловко се присламчихме зад тях.

От околните сгради се появиха и други процесии, а напевите се сляха в могъщо бучене, допълнително отразено и усилено от каменните стени край нас. Някои от жреците носеха факли и във въздуха се извиваха димни кълба със странен аромат. Много скоро образите пред очите ми взеха да пулсират и да менят цветовете си. Трябваше ми още известно време, за да установя, че съм започнал да припявам мелодията, а с периферията на очите си забелязах и леко мърдащата се уста на Блър.

В началото беше само напев, но внезапно се оформиха и думи. Седем думи, които разбирах, без да схващам цялостния смисъл, се завъртяха в главата ми като в омагьосан кръг:

... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада...

Наркотик, помислих си в миг на просветление, парцалите на факлите са били напоени с някакво наркотично вещество...

... при следващото си опомняне се намирах почти пред молитвената кула. Процесиите някак неусетно се бяха слели и превърнали в колона от наредени един зад друг мъже.

Понечих да се озърна, за да видя къде е Блър, но думите отново ме обсебиха, а сумрачният отвор в основата на кулата ме погълна...

~ 4 ~

... спускането продължи сякаш цяла вечност. Молитвената кула се бе оказала просто куха каменна обвивка, издигната около отвора на тунел, губещ се в земните недра. Спиралата на огладените от сандалите на жреците стъпала се развиваше пред очите ми като пръстени на огромна змия.

Въздухът ставаше все по-жарък, ароматът от факлите все по-наситен.

Седемте думи се блъскаха в черепа ми с яростта на огнени топки.

... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада... От Рая Ада на Юг се пада...

***

Тунелът постепенно се разшири и наклонът му започна да намалява, докато накрая отново ни изведе на равна повърхност в предверието на огромна пещера. Стените ѝ бяха съвършено гладки и излъчваха странна бледа светлина.

В центъра на пещерата ни очакваше Ток’Т’ка.

Беше облечен в черна роба, пристегната в кръста с кожен колан. На левия му хълбок висеше меч с червен камък, пламнал върху дръжката. Камък със същия цвят, но с по-малки размери, блестеше и в центъра на сребърната диадема, положена над челото му. Къдравата му тъмнокестенява коса бе уловена в две плитки, спускащи се отпред върху гърдите до нивото на колана. Очите му бяха леко издължени и придаваха на мургавото лице хищна котешка красота.

Върховният жрец стоеше върху овална платформа от грапава черна скала, разположена между две дъговидно извити и изтъняващи към върховете колони, видно направени от същия материал. Приличаха на уродливи демонски рога. Няколко чифта кожени ремъци висяха привързани по тях. От основите им тръгваха два тесни улея и се събираха пред отвор в скалния под с диаметър на колело от волска талига, разположен на около пет стъпки от платформата. От отвора струеше злокобно червеникаво сияние. Самата платформа беше висока към пет стъпки. Едрата фигура на Върховния жрец, изправена отгоре ѝ, сякаш се сливаше с нея.

Хоровият напев замря. Думите се изличиха от съзнанието ми така внезапно, както бяха нахлули вътре. Озърнах се - никъде в тълпата вече не горяха факли и упойващият им дим се бе разнесъл.

В този миг гласът на Върховния жрец долетя към нас.

- Деца мои, настъпи Първата от Седемте нощи на Пропукването, ритуалът, чрез който Господарят ще бъде окончателно събуден, за да се възкачи на Земния си престол. Десетки години минаха, докато открием правилното място На Юг от Рая, стотици дни и нощи прекарахме в къртовски труд по прокопаването на тунела и изграждането на подземната зала, хиляди душѝ изтръгнахме от телата им с писъци, за да извадим Пламтящия от дълбоката летаргия, но ето че идва часът, когато усилията ни ще бъдат възнаградени...

Подът на пещерата изведнъж се разтресе, стените ѝ затанцуваха пред очите ни и преди всичко да утихне от сияещия отвор нахлу топъл зловонен полъх.

Ток’Т’ка остана непоклатим върху пиедестала. Изпитах усещането, а не се съмнявам, и другите наблюдаващи го изпитаха, че самият жрец е издялан от скала като тая под нозете му.

- Долавяте ли мощта на Пламтящия, деца мои? Още седем нощи и четиринадесет, взети насила душѝ, и Портите на Ада ще се разтворят, и Хаосът ще възтържествува над Реда!

Тук Ток’Т’ка направи драматична пауза, а нов трус сякаш нарочно избра момента, за да подсили ефекта от възцарилата се тишина.

Когато пак заговори, Върховният жрец разпери ръце встрани и посочи двата каменни рога:

- Сигурно се питате защо първите две жертви още не са привързани към Бивните на Агонията? Сега ще разберете - гладко избръснато лице на Ток’Т’ка се изкриви в зловеща усмивка. - Враговете на Ордена, заслепени от арогантност, решиха, че могат да пратят убийците си в най-свещеното за нас място! Враговете на Ордена таяха жалки надежди, че аз - наместникът на Пламтящия на земята и най-могъщ сред човеците, ще снижа своята бдителност през тази паметна нощ! Е, имам лоши новини за Враговете на Ордена! Хайде, покажете се плъхове! Унищожихте доста от любимите ми зверове в гората на храма, но аз добре ви огледах през техните очи! Време е да си платите, Господарят има нужда от кръвта ви!

Ток’Т’ка издигна ръце, от устата му бликнаха гърлени звуци на непознат език. Сребристи светлинки окъпаха телата край мен, а аз се озовах обвит в пашкул от мрак. Озърнах се трескаво и установих, че светлинките излизат от свирчиците, увиснали по вратовете на жреците. На няколко крачки вляво от мен забелязах още едно тъмно петно и не изпитах съмнение, че там е застанал Блър Шепичката.

***

В траялото няколко удара на сърцето безвремие успях да прочистя ума си от мисли за скорошната гибел. Всеки наемен убиец знае, че Жетварката, на която се е обрекъл, рано или късно ще дойде да пререже нишката на живота му със сребърния си сърп. Е, по всичко личеше, че за мен моментът е настъпил, ала смятах да си спретна подобаващо изпращане за Оттатък.

Разкъсах робата си и от джобовете на платнената лента под нея измъкнах две осѝчки. Осѝчките - стоманени пластини с четири извити, режещи като бръснач върхове - жилá, обикновено се ползват за мятане и поразяване на цел от далечно разстояние, но могат да свършат куп поразии и в близкия бой, особено в тренирана ръка.

Кървави усмивки зейнаха в гърлата на жреците от двете ми страни за време колкото мигване на клепача, а докато труповете им политаха към пода, се завъртях и алени ивици прорязаха още две гърла. Освободи се пространство от няколко стъпки, кръстосах предмишници и изстрелях осѝчките диагонално към все още скупчените зад мъртъвците тела. Пластините минаха през гърдите на първите мъже с лекотата на нажежено острие през масло и се укротиха едва в плътта на стоящите зад тях.

Извадих нов чифт осѝчки, врътнах се на пета и ги метнах в успореден полет към Ток’Т’ка. Върховният жрец продължаваше да стърчи върху платформата с вдигнати ръце, открил широкия си гръден кош. Пластините бръмнаха във въздуха, блестящи и смъртоносни. Задържах дъх с тайната надежда, че преди да умра поне ще съм изпълнил мисията си, ала на педя от тялото на Ток’Т’ка двете парчета метал се блъснаха в невидима стена и сред рояк от сребристи искри тупнаха в краката му.

- Щеше да е прекалено лесно, мамка му! - изругах и изтрих от челото си ивичка пот, тръгнала към очите ми.

Тогава съзрях Блър. Понесъл се бе с твърде големи за крехкото му тяло скокове към платформата на Върховния жрец. В десницата му стърчеше копие, от което излизаха снопове зелени лъчи и ветрилообразно се разпръскваха във всички посоки.

- Какво прави тоя глупак! - хлъцнах от учудване, но жреците започваха да се окопитват, а късите им мечове просвистяха срещу мен.

Време беше камите да влязат в действие.

Ала нова вибрация, значително по-мощна от предните, разтърси пещерата и ме свали по гръб, при което болезнено нараних лактите си. Изпуснатите ками звъннаха някъде встрани.

Опитах се да се изправя, но пореден трус ме прикова обратно към пода.

Гладките стени на пещерата се напукаха като черупката на сварено яйце, която почукваш с лъжичка, за да го обелиш по-лесно. От тавана започнаха да падат скални отломки, а един по-едър къс размаза групичка мъже. Тук-там в пода се разтвориха цепнатини, няколко жреци хлътнаха в тях с нечовешки крясъци, бликна течен огън, засъскаха зловонни газове.

Участъкът от пода, върху който се търкалях, все още не беше засегнат от трусовете, но знаех, че късметът ми няма да продължи дълго.

Прошепнах Последните думи към Жетварката, надигнах се до седнало положение, готов да посрещна съдбата си и застинах така, пленен от гледката в центъра на пещерата.

***

От кръглия отвор пред платформата се беше подало и се гърчеше дебело колкото дървесен дънер пипало. Повърхността му бе покрита с черен мъх, сред който различих множество цепки, подобни на усти, с хищно блеснали зъби в тях.

Блър ловко го заобиколи и вече на крачка от основата на платформата изстреля тялото си с последен мощен скок. За няколко мига сякаш увисна във въздуха, вдигна ръка и заби копието си в невидимата преграда около Ток’Т’ка. Чу се звук като от пропукването на дебел пласт лед, покрай тялото на другаря ми се разхвърчаха разноцветни мълнии. Шепичката меко се приземи върху грапавата скала срещу Върховния жрец, привидно незасегнат от тези магически изблици.

Копието му продължаваше да мята ветрила от зелена светлина. Трусовете зачестиха. Нови огнени цепнатини се разтвориха в пода и погълнаха още пищящи мъже. Други загинаха под валящите от тавана каменни късове.

На мен отново ми се размина.

Ток’Т’ка очакваше противника си леко разкрачен, мечът му вече чертаеше дъги с цвят на прясна кръв. Дори от такова разстояние добре се виждаше как камъкът в дръжката на оръжието му изпуска червени лъчи, трептящи около стоманата. Лицето му също изглеждаше обагрено в кръв от другия камък, пулсиращ в сребърната диадема на челото, а арогантното допреди малко изражение на Върховния жрец беше взело да се пропуква подобно на пещерните стени и под него прозираше уплаха.

Мечът срещна копието няколко пъти сред рояци искри. При все че Ток’Т’ка беше значително по-едър и тежеше в пъти повече от Шепичката, това по никакъв начин не личеше в схватката им. Напротив, другарят ми сякаш се забавляваше, а лекотата, с която танцуваше върху черната скала и отбиваше противниковите удари, ме порази.

Изведнъж Блър се стрелна под острието на Ток’Т’ка като скачащ във вода плувец. Насочи копието рязко нагоре, блестящият прът хлътна в слабините и излезе през средата на торса на противника му, който раздра гърло в животински рев. Крайниците му се загърчиха и се обляха в зелена светлина. Блър измъкна копието, положи го до краката си, след което без да показва видимо усилие, подхвана жреца и го запокити към отвора пред платформата.

Пипалото улови агонизиращото тяло на Ток’Т’ка още във въздуха. Нави няколко пръстена по дължината му и го задърпа към адската дупка, докато зъбатите устни разкъсваха плътта с мляскащ звук.

Отпуснах се по гръб и се разхилих лудешки.

- Гледай го ти! Ситното копеле успя!

Нещо изсвистя отгоре и ме потопи в езеро от болка.

Миг преди да припадна, избухна ослепителна светлина...

~ 5 ~

Отворих очи и видях ухилените лица на Варс и Блър.

- Ехо, колко са пръстите? - Хитреца разпери длан над мен, после бързо сгъна палеца и кутрето си.

- Върви по дяволите! - измучах, защото не помнех да съм пил алкохол, а ме гонеше най-чутовният махмурлук на света.

- Оттам се връщаме - изхихика Шепичката и спомените ме заляха като морска вълна.

- Ток’Т’ка? - попитах.

- Заспивай, приятелю, има време за приказки...

***

Както разбрах, когато дойде това време, каменен отломък с размери мъжки юмрук бе успял да спука черепа ми и да образува в него хлътнатина, в която по-късно спокойно влизаше половината ми палец.

Настанили ме в специално пригодена за мен стая в салона за масаж на Варс. Две денонощия съм прекарал в скута на Жетварката, острието на сърпа ѝ стържело върху нишката на живота ми, ала или мрачната дама не била особено настоятелна, или нишката се оказала достатъчно жилава - успял съм да прескоча трапа.

- Здрава чутура имаш, Рент - често повтаряше Блър след това - Но успя да ми изкараш акъла, братко!

***

По някое време се появи и генерал Полдерон. Дълго се взира в бинтованата ми глава, после обърна очи към Шепичката.

- Не искам да знам! - рече с резкия си войнишки тон. - Успяхте да попилеете онова скверно място и да се измъкнете невредими, толкова ми стига! Негово величество се възстановява, Песента на Юга прилича на змия с отсечена глава - тялото ѝ се гърчи в последни конвулсии, но скоро и те ще замрат. Надявам се вредите, нанесени върху Емор, да не са фатални и империята да започне да възвръща предишната си мощ. Предадох златото на Варс. Хитреца ще удържи своята комисионна и ще ви изплати останалото. И, нека да е ясно, всичко е строго поверително, а обсъждането му с други хора, извън тук присъстващите... Пфу! Кого залъгвам с тези лайна!

Врътна се и напусна стаята.

Смях се, докато кръв изби изпод превръзката на главата ми.

***

- Е? - запитах го през един слънчев есенен ден. Вече се чувствах значително по-добре и ми позволяваха кратки излизания навън. Седяхме на мраморна пейка в градския парк, похапвайки печени ябълки, овкусени с канела и мед.

- Какво? - посрещна въпроса ми с въпрос той.

- Кой си ти всъщност?

Смутена усмивка изникна на лицето му.

- Аз съм Шепичката - столичен крадец... - започна и млъкна.

- И могъщ магьос... - реших да добавя, но бях прекъснат.

- Ще ти разкажа приказка - въздъхна тежко Блър, а лицето му на юноша изведнъж разкри истинската си възраст. - Случило се точно преди тридесет и шест лета. Магьосник, обрекъл се в служба на мрака, изнасилил девица. След като задоволил нагона си, пронизал гръдта ѝ с кама и я захвърлил бездиханна, решил, че я е убил. Но острието пропуснало сърцето, девицата, която вече не била девица, оцеляла, а в утробата ѝ покълнало семето на насилника. Защо решила да запази плода можем само да гадаем, но най-вероятно било поради жажда за отмъщение. Майката разкрила пред момчето тайната за неговия произход и то израснало с това бреме. Във вените му пулсирала могъща кръв, а гневът допълнително я подсилвал. Момчето започнало да усвоява тайните на материалния и нематериалния свят, решено един ден да намери, хм, баща си и да го унищожи...

- Влязъл си в дирите на Ток’Т’ка тук в столицата - прекъснах го на свой ред. Виждах какви усилия му коства разказа. - Дълги години си се готвил за нощта на сблъсъка и междувременно си създавал легендата за Блър Шепичката. Накрая си направил така, че генерал Полдерон да се свърже с теб и да ти даде задачата. Подозирам, че много пъти си прониквал незабелязан в храмовия комплекс, но когато влязохме двамата, позволи на Ток’Т’ка лесно да ни открие... Никой освен теб не би успял да го убие, нали? Прекалено могъщ беше станал, но кръвта го предаде, с кръвта е така - тя е и сила, и слабост едновременно. Само не мога да разбера къде беше моето място в цялостната картина?

Лицето на Блър се отпусна. Срещу мен отново седеше жизнерадостният мъж с вид на юноша.

- Шегуваш ли се? Ти си Рент Чистника, един от най-прочутите платени мечове в подземния свят на Емор. И, може да не знаеш, но ти си убиецът на Ток’Т’ка!

- Какво-о! - изплюх парче ябълка и се закашлях.

- Да-а, явно не помниш - смигна ми Блър, - ударът трябва да е забъркал голяма каша в главата ти. Успя да уцелиш с осѝчка Върховния жрец, докато изричаше думите, иницииращи Ритуала на Пропукването. В резултат нещо се обърка и могъщ земен трус погълна всичко, кулата се срути, тунела под нея, пещерата… вече ги няма. Оцеляхме само ние двамата. Успяхме да се измъкнем на косъм преди скалните отломки да ни затрупат.

Гледах го с отворена уста, от която се стичаха слюнка, канела и мед.

- Виж - вече с по-сериозен тон продължи Шепичката, - все още не съм готов да разкрия истинската си същност пред хората, приятелю. Няма значение кой, а крайният резултат - успяхме да унищожим Ток’Т’ка и да заличим пукнатината в тъканта на материята, през която в нашия свят щяха да нахлуят ужасни същества. Същества, много по-зловещи от хищното пипало, направило ни голяма услуга с пренасянето на тялото на жреца от другата страна. Защото така затвори кръга между източника на енергия и неговия проводник и взриви тази хм, адска порта...

- Пипалото не беше ли част от Пламтящия? - опулих се аз.

- Разбира се, че не. Ако жреците бяха успели да го събудят, сега нямаше да водим този интересен разговор.

Не знам каква е била физиономията ми, но в следващия момент Блър избухна в смях.

Яката на ризата му се разтвори.

Нещо зелено се мярна отдолу.

Очите ми се впиха в нефритения медальон, с форма на копие.

Изящно зелено копие с ръждиви петънца на върха.

Разсмях се и аз, но на главата ми вече нямаше превръзка, изпод която да избие кръв.

После си помислих, че това лесно може да се уреди отново.

Защото всеки могъщ магьосник има нужда от другар здравеняк, чиято глава да трошат вместо неговата.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар