Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Над прашната и напукана пръст въздухът трепти и създава илюзия, че някъде там съществува спокоен живот. Вече ми се струва, че червените скали дори не са истински, мираж са, само мърдат като живи и изглеждат съвсем реални – сякаш може да ги достигнеш, ако повървиш нататък.
Ако повървиш...
Но аз се влача и дори да повярвам отново, че са истински, никога не бих стигнал до тях, ако не доловя...
Поемам въздух, напрягам слуха си... но Песента на Юга не се чува.
Въздухът трепти без никакъв звук. Сърцето ми е като тътен от отшумяваща буря сред плътната нажежена тишина. Силите ми са на привършване и старецът отвъд платото ще се окаже отново прав.
Не, не той – аз съм отвъд.
И сякаш няма измъкване оттук.
***
Исках да се уверя, че има дракони, и затова поех към Кървавите планини. Приказките и невероятните разкази на старците не ми бяха достатъчни. Драконовият зъб, окачен на шията на шамана, развихряше въображението ми, но не беше достатъчно доказателство. Нямаше как да повярвам, че не е само добре обработена кост, която допълва страховитите истории. Ако съществуваха, тези същества щяха да прелитат над нас и нищо не би ги спряло да изпепелят селището или да грабят добитъка.
Всеки път, когато опитвах да науча нещо повече от шамана, той махваше сърдито с ръка и ме отпращаше. Но все пак части от историите и легендите съвпадаха, а всяка от тях сочеше, че мястото, където живеят драконите, е някъде там – зад Кървавите планини.
Сега се влачех с последни сили, а в пазвата си имах подобен драконов зъб, увит в прокъсано парче плат. И знаех, че драконите съществуват. Скоро всички щяха сами да се убедят в това.
***
Старецът ме изгледа и погледът му бе учудващо бистър за възрастта.
- Много са идвали и са питали за дракони, но малко са се връщали – отвърна накрая, а аз останах с усещането, че се чуди дали да разкаже повече.
- Виждал съм зъб, значи трябва наистина да има дракони – реших да го провокирам да продължи.
- Зъб, казваш... – млъкна и се зазяпа към платото, сякаш мисълта му се зарея като птица някъде натам. Мина доста време, преди да продължи. – Ако прекосиш платото, ако преминеш през планините, ще стигнеш до мъртво прашно поле – напукано като дъно на пресъхнало езеро. Навлезеш ли достатъчно навътре, може би ще видиш дракони.
Млъкна и остана вгледан в далечината.
В ясния ден силуетът на Кървавите планини назъбваше хоризонта.
- Може дори да намериш и зъб от дракон – допълни неочаквано за мен старецът.
- А ти виждал ли си истински дракон? – попитах спонтанно.
Той извърна лицето си към мен. Брадата му направи няколко движения, които издадоха опита да каже нещо друго, преди да чуя:
- Ходил съм като млад нататък. Виждал съм ги.
- Но тогава... защо тогава драконите не идват насам? – побързах да задам въпроса, който винаги ме е възпирал да вярвам в съществуването им.
Старецът помълча.
Тези паузи ме караха да настръхвам и пришпорваха нетърпението ми.
- И по-добре, че не могат да дойдат по нашите земи – продра най-после гласът му тишината. – Много като теб са питали и въпреки че повечето не се върнаха, ще кажа каквото знам. Вас, младите, никой не може да ви спре, щом си наумите нещо.
След това за първи път чух за песента на горещините – Песента на Юга.
***
Платото е далеч зад мен. Провирам се сред червеникавите камънаци на Кървавите планини, а гласът на стареца кънти в мен. Вярвам му, но не напълно. Струва ми се, че част от историята е украсена, друга е изкривена от времето и спомените са запечатали накриво фрагментите. Било е толкова отдавна. Представям си ги:
Старецът е млад, млад като мен, и заедно с още няколко смелчаци катерят планината. Преминават през проходи и каменисти пътеки, озовават се отвъд нея и пред тях се ширва мъртвото поле – напукано и сухо, прашно и безжизнено. Слънцето напича ужасно силно и въздухът трепти. Те крачат, но жегата ги мъчи. Пейзажът пред тях е като жив – мърда и се разлива, после се събира отново в контурите си само за да се разпилее пак.
Те спират и присядат направо на земята. Пръстта е като изпечена. Топла и с фин слой прах. Дланите им са сухи, въпреки горещината. Оставят отпечатъци в пепеляка.
Вие им се свят от всичкото това слънце, от броденето и безмълвието наоколо, сякаш са достигнали най-горещата точка на света.
И тогава се чува песента.
Звукът е като плах вятър в раковина, който изтръгва от мъртва вкаменелост протяжна мелодия. Шепти и сам си припява, замлъква и подема отново. Добива увереност и плътност, трепти около тях. Въздухът също трепти и размазва хоризонта.
Тогава един от тях отбелязва – звукът и въздухът трептят едновременно.
Цялото пресъхнало дъно на мъртвото езеро пее тази песен.
***
Камъчетата под краката ми препускаха надолу, а аз ги следвах, нетърпелив от гледката пред себе си. Мъртвото напечено поле (или дъно на древно езеро) се стелеше пред погледа ми и го приближавах. Според разказа на стареца някъде там бе границата, отвъд която живееха драконите. Трябваше да вървя, докато потъна напълно в жегата, да стигна до мястото, където ще чуя Песента на Юга. Ако постоя там – мога да имам късмет и да видя прелитащи дракони.
- Песента на Юга е песен на горещината, мисля, че се появява от трептенето на въздуха и от триенето на нашия и техния свят. Песента на Юга отваря и прохода, през който може да се премине. Но не те съветвам да преминаваш – бе казал старецът.
Още докато го казваше, разбра, че ще го направя. Че ще бъда от онези, които са готови да не се върнат. Но и че съм убеден, че ще се върна.
Разказа ми за това как тръгнали отново и осъзнали, че пред тях има невидима преграда. Не се блъснали в нищо, не спрели, само колкото и да продължавали – сякаш стояли на едно място. Това било границата между световете.
След това се отпуснали пак върху напуканата земя, заслушани в песента. Единият от тях допрял ухо до земята, за да опита да разбере откъде идва звукът. После, кой знае защо, се провлачил напред по корем.
И преминал.
***
Вече крачех по напуканата, изстрадала от жега пустош, напредвах към незнайното място, където световете се допират и прелитащите дракони могат да се видят. Маранята движеше пейзажа точно както ми описа това старецът. Трябваше да се притеснявам какво ще се случи чак когато премина отвъд. Според разказаното – драконите се виждат, но също не могат да преминат в нашия свят. Песента на жегата и вечната горещина – Песента на Юга – вероятно вкарва своите магически трептения като клин между световете и ниско долу преминаването става възможно. Изглежда световете са разредени и преливат един в друг досами прахоляка. Само когато се чува песента. И тогава – там – можеш да пропълзиш и да се озовеш в света на драконите.
- Не те съветвам да преминаваш – отекна в мен гласът на стареца.
А аз смятах точно това да направя.
***
Действително стигнах до невидима граница – пространство, в което вървях, а оставах на едно място. Колкото и еднообразен да бе пейзажът, колкото и жестока да бе горещината, това не бе игра на въображението. Изглежда старецът не бе украсил ни най-малко историята.
Оставаше да приседна и да чакам да зазвучи песента. Защото не чувах никаква песен. Дали все пак тази част не бе измислицата? Възможно ли бе случилото се оттук нататък да е рожба на разстроената му психика? Какво бе станало всъщност, ако не това, което ми разказа:
Другите двама легнали и пролазили също отвъд.
Старецът останал от отсамната страна.
Спътниците му заприличали на мираж, който трепти нереално пред него.
И оттук, малко по-късно, видял как драконите се появили в небесата и светкавично се стрелнали към тях. Толкова бързо, че огненият им дъх ги превърнал в пепел, преди да успее да се развика и да замаха с ръце, за да ги предупреди.
Един от драконите се засилил и към него, но не могъл да премине. Огненият му дъх също не го достигнал. Така останал невредим, като изключим кошмарите, които се появяват в сънищата му и до днес.
Можех да си повтарям историята му безкрайно, само че аз, освен че не чувах песента, не виждах и дракони.
***
Приседнах и зачаках.
Никакъв ветрец, който да запее в раковина.
Никакви дракони.
Само тази убийствена жега.
И изведнъж – ето я: Песента на Юга!
Танцуващите от горещината образи сякаш се изпълват с музика. Повече я усещаш, отколкото я чуваш. Вибрира в съзнанието ти, но не е илюзия, не е мираж. Звукът се усилва и трептенето му се предава и на теб. Кара те да затрептиш с него и да зазвънтиш. Наистина е като песен. Нажежена и гореща, същинско пеещо сърце на Юга.
Когато запълзявам, разбирам, че преминавам в друго измерение, в друг свят и ме изпълва вълнението на откривателя.
В небесата още няма нито един дракон. Но пред мен лежи драконов зъб. Същият като на шамана. Стисвам го в шепата си. Вече мога да се изправя.
Преминал съм отвъд.
***
Поглеждам назад към света, от който съм дошъл. Изглежда далечен и нереален, а е само на крачка от мен. Кървавите планини сега са видение. Трудно мога да повярвам, че са истински, ако не съм дошъл оттам. Изглежда всеки свят прилича на мираж за другия.
Планът ми е простичък – да се движа до границата, заслушан в песента, за да мога при нужда да припълзя обратно. Мнозина не са се върнали, но аз смятам да се върна. Дори отсега планирам да дойда отново. Особено ако наистина видя дракони.
О, ето!
Забравям за Кървавите планини, забравям за всичкия изминат път, забравям за опасностите, забравям за песента: драконите се носят в далечината, но не летят като птици. Грацията на полета е особена, има нещо страховито в размаха на крилете им. Разстоянието е трудно да се определи в трептящия въздух, но те очевидно приближават, макар да не летят точно към мен.
Развълнуван съм. Сърцето ми ще изхвръкне. Но трябва да внимавам. Не искам разказът на стареца да се повтори докрай и за мен. Залягам в прахоляка и се надявам кафеникавите ми одежди да свършат работа и да ме скрият. Колко ли е силно зрението на един дракон? Дали ще ме различат?
Вслушвам се в тишината, за да доловя песента на Юга.
И не я чувам.
***
Ужасно тихо е, когато знаеш, че само една песен може да спаси живота ти, а тя не звучи. Ужасно. Тихо. Сякаш си оглушал от тази липса. Сякаш си задържал дъх прекалено дълго и всичко в теб крещи за въздух. А си някъде много дълбоко – поне на дъното на океана. И тишината изкарва последния въздух от дробовете ти.
Единственото, което ми хрумва, е да се притисна към земята, да се слея дори в мислите си с околната среда и да опитам да заглуша това сърце-барабан. Почти съм убеден, че драконите могат да доловят учестеното му гръмотевично думкане. Колко е силен слухът на един дракон?
Стоя така известно време.
Нищо не се случва.
Представям си как гънките на дрехата ми имитират напуканата земя.
Накрая не се сдържам и извивам бавно глава, за да погледна нататък с едно око.
Драконите са достатъчно близо, за да виждам какво се случва.
Отначало не схващам добре действията им.
После осъзнавам видяното и това кара кръвта ми да изстине.
Дори тук, в непоносимата жега.
***
Над прашната и напукана пръст въздухът трепти и създава илюзия, че някъде там съществува спокоен живот. Вече ми се струва, че червените скали никога не са били истински, мираж са, но продължават да мърдат като живи и изглеждат съвсем реални – сякаш може да ги достигнеш, ако повървиш нататък.
Бих повървял, бих тичал дори...
Но аз се влача и си повтарям в транс, че планините са истински, че трябва да стигна до тях. Поемам въздух, напрягам слуха си... но Песента на Юга все още не се чува.
Докато не зазвучи, аз ще стоя тук и ще се влача. Без да напредвам ни най-малко. Това поне показва, че съм на границата, не съм се отклонил. Все още има надежда.
Въздухът трепти без никакъв звук. Сърцето ми е като тътен от отшумяваща буря сред плътната нажежена тишина. Драконите са отлетели, но аз съм все още зашеметен – ни жив, ни умрял. Силите ми са на привършване. Жадувам да чуя песента, дори да е рожба на изтерзания ми мозък. Жадувам да премина обратно в нашия свят, макар че едва ли бих могъл да предотвратя неизбежното.
Драконовият зъб е увит в парче прокъсан плат и ме боде, но от него няма никаква полза. Смешно доказателство. Скоро всички ще са убедени, че дракони съществуват. Тези могъщи същества очевидно също са открили какво прави Песента на Юга. Явно вече знаят, че ниско долу световете се преливат и през този пласт може да се премине. Мога само да гадая как са разбрали. Вероятно бяха открили откъде влизат хората в техния свят. И въпреки че са огромни и за тях преминаването е невъзможно – очевидно имат план как да проникнат.
А аз трябва да предупредя света, че няколко от огромните им яйца вече са избутани оттатък през разредените, преливащи се граници на световете, под звуците на песента, която сега жадувам да чуя, за да мога да се върна у дома.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментари