Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Той забързано крачеше все нататък по пътеката, окъпан в златистите багри на подранилия залез. Току извръщаше глава назад, след което още повече ускоряваше крачка. Но умореният му поглед не търсеше да види нещо ново. До болка, до смърт познаваше вече своите спътници, отколешните си другари. И макар зад него като да нямаше никого, той съвсем ясно ги виждаше – мълчаливо сподирящи го, напомнящи му, че не трябва да спира, и за миг не трябва да изоставя своя път на Юг.

Там, най-отпред, след него вървеше онова джудже... Беше смазал главата му хей тъй, почти без причина. Седнал на масата, поглъщаше кана след кана кисело вино, а онова недоносче не спираше да пее с пресипналия си дразнещ глас. Решил най-сетне да го накара да млъкне грабна тежкия свещник пред себе си и с няколко удара по главата заглуши гласа му завинаги. Никой тогава не се застъпи за дребосъка, че и защо ли... А ето там, зад него, се клатушка дебелият търговец... Бяха го изтезавали дълго и жестоко, но научиха не къде крие несметното си богатство, а това, че отдавна е пропилял всичко и сега живее на чужд гръб, додето съгражданите му още не са узнали, че е сиромах. Той взе да налага дебелака с такава ярост, с толкова гняв в пестниците си, че чак другарите му го замолиха да спре. Не ги послуша, а когато нещастникът се заваля в краката му, цял в кръв, стиснал последен дъх живот между зъби, той извади меча си и го съсече. Не го изоставяха и онези съсипани блудници. Погуби ги, побеснял в своята немощ, а след туй мъртвите им тела разпалиха у него прокълната похот, та размазваше по себе си кръвта им и забиваше зъби в изстиващата плът. Ето го и онзи негов другар, толкова близък и толкова чужд в онази чужда война. Закла го в кавга за износена наметка, сиромашка плячка от бойното поле, толкова евтин бе станал животът по онези размирни времена.

Пък и само тези ли бяха? Пукната пара не беше давал за човешкия живот. Мнозина още вървяха подире му, но не за да търсят мъст... Не искаха те отплата за погубения си живот, не посягаха жадно към черната му душа. „Върви! Продължавай пътя си на Юг! Не спирай! Бързай, тя те чака там...“ – мълвяха, шепнеха, викаха мъртвите им очи. Та нима тяхна грижа беше да не изоставя пътя си, да върви докрай? Беше ги взел завинаги със себе си – другари, но не в живота, а в смъртта...

А на Юг го беше повикала Тя. Умираше и беше загубила вече себе си, но изведнъж очите ѝ сякаш се избистриха, а думите ѝ станаха смислени и ясни: „Не плачи. Сега ме губиш, но не завинаги... Пак ще бъдем заедно, чуваш ли, обещавам ти! Обещай ми и ти... Някой ден, когато се умориш, когато ти писне да скиташ и да пилееш себе си... Тръгни на Юг... Поеми право на Юг! Там ще се съберем отново... Стига да искаш, ще бъдем пак заедно...“ Тъй рече и после сама затвори тъжните си красиви очи. Той забрави думите ѝ веднага, давещ се в сълзите си, прощаващ се. И плака дълго, сякаш цяла вечност, но за последен път, пресъхнаха сетне очите му. Пусна ръката ѝ, вече съвсем изстинала, и побягна надалеч...

После пътува насам и натам, бяга, пали, воюва в чужди войни, празнува победи. Стискаше затворнически решетки и пълни с вино бокали, пя песни и крещя проклятия, язди дълго и разплака безброй майки, строи къщи и опустоши сума ти слаби сърца. Та веднъж ли само сам едва не умря през тези години. Беше и господар и презрян роб, работи за хляба си и с същите ръце подпали много чужди хамбари, сади цветя и строши безброй кости. Сдоби се с безчет другари и с още повече врагове. Много се смя, но никога не проля и сълза; моли се за глътка вода, но не проси за нечия близост. А когато преяде с кръв, когато препълни душата си с чужда и своя болка, когато се умори да връзва възли и да руши стени, когато реши да спре да бяга... тогава си припомни, че тя го чака. Че го чака там някъде, на Юг! И тръгна...

Вървеше, вървеше и вече знаеше накъде, не се спираше и не се бавеше. Не бе нужно да сверява посоката, знаеше, усещаше, че се движи право на Юг. Натам водеха всички пътеки, натам го буташе вятърщш. Не чувстваше умора, не спираше да почива, забравяше да се храни, бързаше да се събере отново с нея. Толкова живи бяха в него думите ѝ, сякаш изречени вчера: „Тръгни право на Юг! Стига да искаш, ще бъдем пак заедно...“

Но как? Нима пътеката на Юг свърши?! Изгуби се, изчезна за миг на ръба на зловеща пропаст. Мост ли бе имало тук, та да се мине урвата или чудак някакъв беше строил на това място дома си, пък сега наоколо само камщнак и хладна пустош. Той се спря и загледа, в настъпващия вечерен сумрак, скалите пред себе си: настръхнали, остри, като зъбите на див звяр, студени и безчувствени, като ласките на престаряла блудница. Значи трябваше да спре тук и да остане отново сам, без нея! А беше товкова близо, знаешер че е така. Толкова близо до щастливия край на своята тъжна песен. Нещо отдавна забравено се плъзна по лицето му – сълза, уж топла, пък не като преди, а мъртва, както за миг тук умря и сърцето му. Спътниците му, тези сенки и кървави петна по острието, го гледаха и мълчаха, както никога досега. Той избърса със суха длан лице, сетне измъкна меча си и с все сила го запрати в пропастта. Чака дълго, докато най сетне го чу да издрънчава връз скалите долу, чу неговото далечно стоманено „Сбогом!“. А след туй и сам тръгна подире му... Трябваше да продължи своя път на Юг... До последна крачка... До последния си самотен дъх... И вървя напред, докато земята под краката му не изчезна и той стегнал ръце в гневни юмруци, не полетя надолу.

Един цял живот без нея... но вече се свърши. Стисна очир не искаше да гледа зъберите пред себе си. Трябваше да си спомни, за последно, нейното лице. Но не бледо и смазано като в последните ѝ мигове, а усмихнато, смеещо се, както винаги е било. Искаше да види очите ѝ, да погали косата ѝ, да чуе гласа ѝ. Без укор, господи, само без укор, че не е успял, че не бе стигнал до нея. Някои неща просто остават загубени завинаги. Топли длани обгърнаха до болка стиснатите му юмруци и останаха тъй, докато сам не отпусна ръцер за да ги хване. И после – само миг, имаше само миг да реши дали да отвори очи. Да ги отвори и да изгуби лицето ѝ, да го замени срещу гледката на носещите се насреща му скали. Нека бъде тъй! Изскърца със зъби и погледна... А тя остана там, не изчезна. Ето я – усмихната и пред отворените му очи...

- Ето те и теб... – гласът ѝ – нежен, както винаги е бил.

- Ти... Дълго ли ме чака... Аз... – от стегнатото гърло през изсъхналата му уста едва излезе звук.

- Точно навреме. Идваш точно навреме – тя се разсмя радостно. – Винаги е точно навреме... тук на Юг.

- Тук на Юг... – усмихна се в отговор той.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар