Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Събудих се от остра болка в дясното си рамо. Около мен цареше пълен мрак. Не, не бях сляп, нито се намирах в нечие подземие. Просто очите ми бяха затворени. Колкото и да се опитвах да ги отворя, нещо ги притискаше и ми пречеше. Предположих, че коланът, стегнат около главата ми, е главният виновник за това. Опитах се да го сваля, но усетих китките си оковани над главата си. Добре де, може би бях в подземие. Не можете да ме вините за това объркване, все пак последните няколко часа ми се губеха тотално. И не бяха само те. Съмнявах се, че някога ще видя кесията си отново. Но в момента това беше най-малкото ми притеснение. Ако не успеех да изпълня обещанието си към Юг, загубата на няколко златни монети нямаше да има значение. Трябва да притежаваш душата си, за да можеш да харчиш пари.

Съжалявам за това. Започването на една история от края е пример за лоши обноски и като един автор/наемник (или наемник/автор, наистина не е от значение) трябва да се срамувам от използването на подобен подход за примамване на читатателя. И все пак, грабнах интереса ви, нали? Но нека не се бавим повече, а да започнем това приключение от самото начало, както му е редът.

В един прекрасен пролетен ден на бял свят се появи малко момченце. Кръстен на пра- прадядо си от своите загрижени за спазването на семейната традиция родители, от току- що родения Фарикс Веронд се очакваха велики неща.

Добре де, може би не чак от самото начало. Да пропуснем първите двайсетина години, какво ще кажете?

Бях се облегнал на една от крайните колоните в тренировъчната зала на гилдията си и зяпах в тавана. Навсякъде около мен се чуваха удари от тренировъчни мечове по щитове или фученето на огнени топки. От време на време някоя от тях експлодираше в лицето на призовалия я начинаещ, което винаги завършваше с викове и опърлени вежди. Не се смейте, тогава моите все още не бяха напълно пораснали обратно. Гилдията ”Златото на дракона” се славеше с това, че наемниците в нея бяха готови да приемат всяка работа срещу подходящото заплащане. Повечето от тях бяха истински луди глави с ужасяваща репутация, което правеше старата сграда единственото място, на което лихварите не смееха да ме търсят. Затова и прекарвах един толкова приятен ден затворен в смърдящото на пот и горяща коса помещение, постоянно разсейван от бойни викове и псувни. Бих се опитал да заспя, ако не бях в постоянната опасност от някое летящо острие или магия.

Изведнъж усетих как медальонът на врата ми се загрява неприятно. Претъркулих се настрани, избягвайки на косъм насочения към мен удар. Обърнах се в посоката, от която беше дошъл юмрукът, и едва не се прозях от изненада. Както очаквах, вляво от мен стоеше Теяна Гароу, съотборничката ми и войнът на отбора ни.

- Какво ще ти се случи, ако един път ме поздравиш нормално? И под това имам предвид без удари, спъвания или остри предмети, насочени към очите ми - бях леко раздразнен от внезапната ѝ поява. Бях имал намерението да прекарам днешния ден спокойно.

Въздишка се откъсна от устните ѝ. Предпочела да игнорира въпроса ми, тя спокойно каза:

- Не е забавно, откакто намери онази огърлица в гробницата, Фарикс. Вече не мога дори да те докосна - лявата си ръка беше поставила на двуръкия меч, висящ на колана ѝ. В тази позиция се намираше обикновено, освен когато не удряше нещо с нея.

- Не е огърлица, а медальон. Огърлиците не са направени от кървави кристали и не принадлежат на личове - това беше болна тема за мен. Можете да си представите колко ми се подиграваха заради украшението. Но каквото и да казваха, беше ми спасявало живота немалко пъти. - Защо си тук, Тея? Смятах, че днес ни е свободен ден? - казах последното, защото обикновено не носеше бронята си, ако не ни очакваше мисия.

- И аз така си мислeх, докато не бях повикана от Ноа. Оказа се, че има мисия за нас. Каза, че ако не я приемем, веднага ще я даде на друг отбор. Реших да рискувам.

Мой ред беше да въздъхна. Понякога Тея правеше доста зле информирани решения, както сте на път да разберете.

- И каква е мисията? - предадох се най-накрая.

- Трябва да намерим нещо, наречено "Песента на Юга". Говори се, че може да излекува всякаква болест или рана. Дъщерята на някакъв благородник е тежко болна и той е готов да плати щедра сума, за да я види здрава.

Последното изречение събуди задрямалото ми любопитство. Изкарвах прехраната си главно като наемник, но поради известни финансови затруднения се занимавах и с писане. Някои богаташи бяха готови да платят добри пари за интересно описано приключение. При споменаването на пари наострих слух и попитах съотборницата си точно за каква сума става дума. Тя ми каза. Няма да описвам какви псувни използвах, нужно ви е само да знаете, че не искате да ги чувате насочени към вас. Или към майките ви.

- И сериозно е готов да плати толкова за някакъв си лек? - въпреки алчността си изведнъж се разколебах. Нещо не беше наред. Попитах внимателно: - Тея, би ли ми казала на колко още отбора преди нас е била предложена тази мисия?

Ако преди не сте виждали как жена войн, висока половин глава над вас, се оглежда наоколо несигурно и пристъпва от крак на крак, то определено ви го препоръчвам. Прави чудеса за самочувствието.

- Ние бяхме последните - при тези думи прибра кичур от стигащата до раменете ѝ червена коса зад ухото си. Така и не успях да разбера дали просто се прави на невинна или в действителност това ѝ беше нервен тик.

- Да го вземат Старите богове. . . – така и не довърших проклятието си. Нямаше смисъл. Мисията беше приета и освен ако не искахме да платим солената такса за отказване, трябваше да я изпълним. А както споменах в началото, бях почти разорен.

Вдигнах тетрадката с идеи за нови истории от земята, където я бях оставил преди да се облегна на колоната, и отново се обърнах към Тея:

- Е, добре. Ще отскоча до нас, за да взема екипировката си. Ще ми трябва около час. Къде ще се уговорим да се чакаме с Багт? - Багт беше третият член на отбора ни. Огромен мъж с тъмен цвят на кожата и странен акцент, той никога не говореше повече от необходимото.

Левите кичури последваха примера на десните и се намериха зад ухото на Тея. Денят изглеждаше все по-лошо.

- Вече говорих с него. Нали знаеш, че за да получи силите си, е дал обет на Изток? Всеки контакт с различно божество ще му струва повече, отколкото може да плати. Поне той така се изрази. Ще трябва да изпълним тази мисия без него.

В случай, че не сте запознати, има два начина да използваш магия в нашия свят. Единият е да си роден с афинитет към нея, като мен. Така с много тренировки и усилия ще можеш да контролираш елементите. Ако нямаш този късмет, а толкова много искаш да се сдобиеш със сила на върха на пръстите си, има и друга възможност. Да сключиш сделка с бог не е нито лесно, нито безопасно, но ако успееш да го направиш, ще получиш сила като тази на всеки магьосник, в някои случаи и по-голяма. Има четири главни бога, на всеки от които е кръстена една от посоките на света. Магията на Изтока предпазва, създава бариери срещу вреда. Западът се слави със способността си да създава илюзии и да отслабва опонента. Ако някой получи сила от Севера, то той ще може да унищожава навред. Сякаш за да балансира това, Юга изцелява и заражда нов живот. Ако пък знаете за какво говоря и се чудите защо плещя подобни глупости, то не се дразнете. Все пак, това е само история.

Погледнах раздразнено към Тея. Не, тя не беше виновна. Виновен беше Ноа, който ѝ беше дал мисията, сигурен, че няма да откаже. Ако преди се бях сдържал, то този път не успях. Новият ми изблик накара немалко погледи да се насочат към мен. Сигурен съм, че поне двама души си водеха записки. След като престанах да кълна, казах с леко пресипнал глас:

- Значи пазителят ни го няма? И как се очаква да изпълним тази мисия без някой, който да ни предпазва от огнени кълба, насочени към нас? - вдигнах пръст, за да спра Тея, която искаше да ме прекъсне. - Вярно, и аз мога да създам щит, но нито съм толкова добър, нито мога да се защитавам и да нападам едновременно.

Неочакваната ми тирада очевидно разгневи съотборничката ми, карайки я да си върне самоувереността. Невиждан досега пламък се запали в зелените ѝ очи.

- О, я стига. Приели сме мисията, ще я изпълним с или без Багт. Пък и не забравяй, колкото по-малко хора участват в мисията, на толкова по-малко части ще трябва да делим наградата. А сега. . .

Спрях да я слушам. Един смислен аргумент ми беше напълно достатъчен, за да рискувам живота си. Странно колко бързо може да се промени нечие мнение. Без да я изчакам да свърши да говори с бодра крачка се насочих към изхода на гилдията. Провикнах се през рамо:

- Ще се чакаме на главния фонтан след час. Гледай да не закъсняваш.

Бях на път да вляза в коридора, водещ към фоайето и различните останали помещения, когато чух как някой, облечен в метален нагръдник, налакътници и нарамил огромен щит на гърба си да тича към мен. Секунда по-късно Тея ми извика да спра. Преди дори да успея да се обърна тя вече беше до мен. Как можеше да се движи толкова бързо с толкова тежка броня? Намерил се без избор, реших да я изслушам.

- Забравих да те питам. Когато идвах насам, двама мъже, облечени официално, стояха пред входа на гилдията. Разпитваха членовете дали познават някакъв си Питър-Георг. Случайно да знаеш кой е?

При тези думи замръзнах на място. Питър-Георг беше фалшивото име, което използвах, щом трябваше да взема пари назаем. Най-накрая ме бяха разкрили. Единствената ми утеха беше, че Тея не подозираше, че това съм аз.

- Не, не съм чувал това име преди - опитах се да звуча спокойно, макар и да не ми се получаваше особено. – Сега като се замисля, май ще изляза през задния вход. Знаеш, за по-бързо.

С тези думи хукнах да бягам. Ако Тея беше забелязала нещо странно в поведението ми, то не го показа. Хубавото на „Златото на дракона” беше, че разполагаше с много тайни изходи и само един вход. Друго предимство беше, че сградата ѝ се намираше до самия център на града, за разлика от другите гилдии, които бяха забутани в останалите, не толкова престижни квартали. Ако се вярваше на слуховете, имаше причина за това така удобно разположение. Историята гласеше, че преди много години членове на нашата гилдия издирили и убили развихрил се в града демон. Естествено, според слуховете те са били и тези, които са го призовали. Затова още на следващия ден, преди дори мъртвите да бъдат погребани, гилдията ни е била преместена до градската стража, където веднага започнало обучение за залавяне на демони. Под подобно наблюдение се е очаквало вероятността за всякакви инциденти драстично да намалее. И наистина, оттогава нито един демон не се е измъкнал от сградата. Говоря от личен опит, всичките ги убиваме преди да успеят да избягат. Напук на тези наши усилия, дори едно благодаря не получаваме от хората. От друга страна, въпреки че единствените демони, които стражите убиват, са тези извън града, незнайно как са получили прякора "Демонската стража". Колко нечестен е светът понякога. . .

Но нека се върнем към историята. Някъде четох, че твърде много лирически отклонения отегчават читателя.

Изскочих изпод една шахта и се намерих в малка тясна уличка една пресечка по-надолу от гилдията ми. Сгушена между две триетажни сгради, тя не получаваше много светлина от яркото слънце. Наоколо нямаше жива душа, ако не се броеше една рижава котка, която побягна веднага, щом ме видя. Внимателно върнах каменната плоча на мястото ѝ, покривайки я с прах, за да не си личи скорошното ѝ ползване, и се насочих към вкъщи. По пътя внимавах за преследвачи или лихвари, но успях да избегна срещи и с двата типа хора. Най-накрая отворих масивната входна врата на няколкоетажната къща, където живеех. Качих се на третия етаж по скърцащите дървени стълби, които сякаш нарочно проваляха всеки мой опит да се придвижвам безшумно. Ако не друго, то поне бях спокоен, че нито един крадец нямаше да може да ме обере без да събуди всички спящи в къщата. Отключих стаята в края на десния коридор и затворих вратата след себе си. Ключовете прибрах в кесията си, страхувайки се от това да не ги изгубя.

По моите изчисления имаше поне половин час до срещата с Тея. За това време трябваше да се облека и да приготвя екипировката си за предстоящата експедиция. Нямаше защо да бързам, но предпочитах да не я карам да чака. Въпреки че кървавите кристали в медальона ми ме предупреждаваха за надвиснала опасност, нямаше как да избегна нещо, което не бях в състояние да избегна. Може да интерпретирате това, както си искате. И без това скоро ще получите отговора.

Известно време по-късно, запъхтян и потен, се добрах до фонтана. Бях се преоблякъл в отпуснати кожени панталони, подобни на тези на Тея, и лека туника. Огромна раница се мъдреше на рамената ми, пречейки ми да се движа особено бързо. Тея ме чакаше с раздразненение, изписано по лицето ѝ. Под нагръдника си носеше ленена туника, обшита с кожа за допълнителна защита. Беше обута в отпуснати кожени панталони, за да запази подвижността си. Тежък щит с герб на два грифона, захапали огромна змия, беше закачен на гърба ѝ. Двурък меч висеше окачен на бедрото ѝ. Обутите ѝ в тежки кожени ботуши крака тъпчеха нервно на едно място. С лошо предчувствие нагласих презрамките на раницата си и вдигнах ръка за закъснял поздрав. Ръцете ѝ заеха позиции на кръста ѝ. Думите, излязли от устата ѝ, не звучаха никак приятно:

- Знаеш ли откога седя тук? Обеща да се чакаме на фонтана след час. Колко време според теб мина оттогава?

Хвърлих бегъл поглед към слънчевия часовник до фонтана и това, което видях, не ми хареса. Бях се бавил доста повече от предвиденото. От друга страна, можех да отговоря и на двата въпроса само с един отговор:

- Повече от час? - въпросителната накрая беше грешка, която осъзнах единствено след като получих доста силен удар по главата. Медальонът ми дори не беше имал време да се задейства. Никога не трябва да подценявате ядосан войн. В случай че искате да знаете, от металните налакътници боли много повече от всяка друга незащитена част на ръката.

- Ох! Разбирам, че си ядосана, но не ме удряй толкова силно! Не би искала да забравя някоя магия, нали? – последният въпрос беше реторичен, защото...

- И без това нищо не правиш по време на мисиите. Само седиш и от време на време убиваш някой по-отдалечен враг или пускаш сфера от светлина, за да можем да виждаме. Една факла би се справила по-добре от теб. И в двата случая.

Думите ѝ сериозно ме обидиха, макар и да не оставих емоциите си да излязат наяве. Истината е, че бях доста напреднал с магиите, но поради определени причини не исках да изпъквам. За жалост не можех да ѝ кажа това и просто си замълчах и погледнах гузно в краката си. Мой ред беше да се правя на невинен.

Очевидно тактиката ми проработи, защото въздишка ме накара да вдигна поглед към Тея. Гледаше настрани и гузно каза:

- Извинявай. Не исках да прозвуча така, просто малко си изпуснах нервите – бях на път да сметна съжалението ѝ за истинско и да ѝ простя, когато тя продължи с нормалния си нехаещ тон. – А сега ми кажи какво си приготвил за пътя. Ако не оправдава закъснението ти, отново ще те ударя.

Някой път ще ви разкрия откъде идва обсебеността на Тея да удря хората, но сега не му е времето. Свалих обемистата чанта от гърба си и започнах да подреждам различни предмети на земята. Тоници против умора, две леки одеяла, два кожени меха с вода, къс скиптър с аметист (за по-добър контрол над магиите), добре наточена кама, книга със заклинания, книга с разкази (ако ми станеше скучно), лечебен мехлем, два малки рубина със складирана магия вътре (ще дам подробно обяснение по-нататък) и още няколко не толкова важни за историята неща. Преди да ме питате защо нося по две от някой предмети, ще ви дам отговора – аз съм човека с раницата. Тъй като през повечето време съм безполезен, както любезно ме информира Тея, трябва да нося екипировката на останалите си съотборници за да могат винаги да са готови за битка. Не се оплаквам, даже напротив. Така мога да ги наблюдавам по-добре и да пиша по-интересни разкази.

Очевидно доволна от приготовленията ми, Тея ме потупа по рамото и се изправи, за да можем да тръгнем. Претърпяхме известно забавяне поради двама стражари, които бяха сметнали, че разпъваме неупълномощена сергия. След като изяснихме настъпилото недоразумение, най-накрая се отправихме на път. Няколко крачки по-късно спряхме, за да решим къде всъщност да отидем. След кратък спор стигнахме до споразумението да се насочим към храма на Юг. Все пак нейната песен търсехме.

За да придобиете ясна представа колко време ни отне да стигнем до храма, нека ви обясня за предназначението на рубините в чантата ми, докато пътуваме. Определени кристали може да се заредят с магия, която да остане в тях без да се губи. Всеки, който се докосне до тях, може да черпи от тази складирана енергия, за да захрани магиите си или за да се възстанови от умора. Най-много могат да поберат –

Пет минути по-късно се намирахме пред храма на Юг, разположен в западната част на града (грешка при планирането). Качен на каменни блокове, и четирите му стени бяха опасани от тежки мраморни колони. Изписани прозорци пропускаха светлина във вътрешността му. Малко ми приличаше на клетка, в която държат песнопойна птичка, но запазих тези свои разсъждения за себе си. Изкачихме се по широките каменни стълби и минахме под огромните колони. Масивните дървени врати се отвориха пред нас и влязохме в заградено помещение с висок таван. Малкото светлина вътре се дължеше на няколко фенера, които жално горяха. Тея ме побутна и посочи надясно. В сумрака едвам успях да забележа дребно старче, което седеше зад дървен тездях. Дядото беше облечен в черна роба, от качулката на която стърчаха дългите му бели мустаци. Изненадващо бели и прави зъби се разкриха, щом ни се усмихна.

- Здравейте. Мога ли да ви предложа някой дар за нашата любима богиня Юг? Не е добре да отивате с празни ръце.

- Не, благодаря. Ако имахме пари, които да даваме на боговете, нямаше да сме тук – отказах възможно най-любезно.

- В днешно време все това казват – старчето се предаде доста бързо за търговец. С равен тон продължи: – Минете през отсрещната врата, за да влезете в храма. Дано богинята отговори на молбите ви.

Тея отвори посочената врата и мина през нея. Бях на път да я последвам, когато старецът каза:

- Спътникът ти може да премине, но ти, мойто момче, трябва да останеш тук.

Думите му ме шокираха. Не си спомнях някога да са ме гонили от храм.

- Моля? Защо? – знам, че това не е възможно най-красноречивият отговор, но бях доста стъписан.

- Нали не очакваш да носиш този медальон при срещата си с Юг? Или го остави тук, или няма да те пусна да влезеш.

Запитах се как изобщо знаеше какво нося, но това не беше важното в момента. Служител на боговете беше признал украшението за медальон! Това щеше да бъде краят на подбивките. Не, чакай. Това също не беше толкова важно. Имаше нещо друго.

- Какво не му е наред на медальона? – накрая попитах.

Поредната въздишка в поредния ден от моя живот. Старчето свали качулката на робата си. Стъклените му очи сякаш погледнаха през мен. С почти бащински глас ми каза:

- Това са кървави кристали, момчето ми. От какво мислиш са направени? – след като не получи отговор на въпроса си, продължи: – Демонска кръв. Единствено тя е достатъчно богата на магия, за да може да се кристализира така. Богохулство е да внесеш нещо подобно в храм.

Така бях принуден да оставя притежанието си при дядото. Побързах да мина през вратата, където се присъединих към Тея. Не мога да ви опиша какво видяхме вътре. Сериозно, предупредиха ме, че туристическите гидове могат да ме съдят за отнемане на клиенти. Все пак, кой би платил, за да го заведат да разгледа храма, ако вече знае как изглежда?

Слязохме по поредните каменни стълби и стъпихме на гладък мраморен под, където последвахме постлания между двете редици пейки килим до олтара на богинята. Бяхме заобиколени от витражи, изобразяващи страховити сцени. Лъчите на слънцето се оцветяваха във всички цветове на дъгата, докато преминаваха през стъклата, хвърляйки красиви отблясъци навсякъде. Двамата с Тея никога досега не бяхме изпитвали такова удивление.

Но не бяхме дошли, за да се наслаждаваме на красотата. Докоснахме се до символа за юг, издялан в олтара на отдавна забравен език, и започнахме да се молим. Не знам колко време прекарахме така, със затворени очи и ръце опряни в студения камък, но изведнъж зад гърбовете ни избухна ярка светлина. След като изчакахме да стане поносимо светло и се обърнахме, пред нас се изписа уникална гледка.

Облечена изцяло в бяло богинята Юг се яви пред нас в цялата си красота. Носеше семпла рокля, която стигаше до колената ѝ. Босите ѝ крака не докосваха земята, защото бавните махове на ангелски криле ѝ пречеха да падне. Къдрави кестеняви къдрици падаха по снежнобялата кожа на раменете ѝ, завити от копринен воал. Майчинският ѝ глас беше изпълнен с любов към всяко живо същество.

- Тук съм в отговор на молитвите ви, деца мои. Какво желаят сърцата ви? Ако е по силите ми, ще го получите – усмивката ѝ сякаш озари храма с нова светлина.

- Нужна ни е песента ти, майко. Само така можем да спасим живота на едно тежко болно дете, което иска да се наслаждава на един нормален живот с грижовното си семейство – бях обзет от благоговение. За първи път бях свидетел на подобно нещо. До мен Тея стоеше стъписана.

- Чух молбата ви и ще я изпълня. Повикайте ме, щом имате нужда от лечебната ми песен.

С тези думи тя изчезна сред експлозия от цветя и светлина. След като си върнах медальона, с Тея отидохме до имението на благородника, където извикахме богинята. Момичето беше изцелено и ние получихме щедрото си заплащане. Тея се беше влюбила лудо в мен след като бях показал завидните си умения в говорене с боговете и двамата се сгодихме в императорския дворец. Самата Юг ни даде благословията си. И всички живели дълго и щастливо.

Край

Ако току-що повярвахте на написаното, то май не сте схванали в какъв свят живея. Подобни магически и красиви неща се случват единствено в сълзливите приключенски романи, които богатите четат, защото не могат да отидат на свое собствено приключение. За жалост, истината е съвсем друга. Пък и все още не съм се озовал окован в килия. Надявам се не сте забравили за това.

А сега нека ви разкажа какво наистина се случи.

След като изчакахме да стане поносимо светло и се обърнахме, пред нас се изписа уникална гледка.

Сякаш отникъде беше изникнало младо момиче. Устните ѝ бяха по-черни от смъртта, докато върховете на дългата ѝ черна коса бяха боядисани в розово. Беше облечена в черно кожено яке, покрито с шипове, което носеше над тениска, също черна. Това, което първоначално бях сбъркал за бельо, се оказаха дънки, които едвам стигаха до бедрата ѝ. Левият ѝ крак беше обут в невъзможно дълъг розов чорап, а десния – в син такъв. И двата бяха разкъсани на места. Обутите ѝ в ботинки крака изтракаха шумно, щом стъпиха на мраморния под. (Ако не разбирате за какво говоря, не се притеснявайте. Първоначално и аз бях объркан. По-късно питах Юг за имената на дрехите ѝ, за да мога да ги включа в историята. Ако намерите нейна рисунка някъде, можеда се опитате да познаете кое какво е по описанието ми.)

След като ни изгледа раздразнено, момичето каза припряно:

- Добре де, разбрах. Трябва ви помощ. Стига сте ми надували главата с вашите молби вече – забелязала липсата на реакция от наша страна, тя се сопна. - Е, какво сте ме зяпнали. Тук съм, така че казвайте какво ви трябва преди да размисля.

Това успя да извади Тея от транса ѝ, докато аз все още седях и зяпах тъпо странно облеченото божество.

- О, благородна майко, нуждаем се от твоята помощ – думите ѝ звучаха пресилено. Не можех да я виня, аз дори не се бях сетил да си затворя устата. – Нужна ни е песента ти, за да спасим живота на едно тежко болно дете. Тя...

- Уф, и вие ли сте тук за обявата. Добре, ще бъда мила и ще ви кажа това, което казах и на останалите. ГЛЕДАЙТЕ СИ РАБОТАТА! – викът ѝ разтърси сградата до основи.

Това поне ми помогна да се осъзная. Опасявайки се от това да не изчезна внезапно, извиках с пълно гърло:

- Може да направим нещо за теб. Каквото и да е, стига да е по силите ни. В замяна на това ще получим песента ти.

Това сякаш я накара да се замисли. Сви пръсти, за да огледа черните си нокти по-обстойно, и след малко каза:

- Честно казано, не се бях замисляла за това. Наистина има нещо, за което може да ми помогнете. Ако се съгласите и успеете да го изпълните, ще ви дам песента си.

Не бях очаквал това да проработи. Погледнах Тея несигурно, но тя вече беше взела решение.

- Каквото и да е, не е непосилно за нас. Ще изпълним възложената ни задача и ще получим наградата си.

Игрива усмивка се изписа по лицето на Юг. Изражението ѝ не ми харесваше. Напомняше ми твърде много на Тея и нейните внезапни удари. Преглътнах преди да чуя смъртната си присъда.

- Един от обвързаните с мен беше покварен наскоро. Оставим ли демона в него на свобода за твърде дълго, нещата може да станат много лоши. Ако вие двамата успеете да го убиете, ще попея на момичето. Ако пък избягате или се провалите, ще взема душите ви.

Защо ли не се бях досетил, че ще има уловка. За втори път в един ден се намирах въвлечен в нещо, в което не исках да взимам участие. И все пак, ако се откажехме сега, това най-вероятно щеше да се води като „бягане”. Въпреки ситуацията, в която се бях намерил, един въпрос не ми даваше покой.

- Разбирам, че и двете страни трябва да получат нещо от сделката, но защо точно душите ни? Не може ли да ти купим нещо от старчето или пък да извършим жертвоприношение в твое име?

Юг ме изгледа преценяващо. За момент се уплаших да не би да я бях обидил с нещо, но след кратка пауза високият ѝ глас разкъса тишината:

- Хората не спират да ме изумяват. Защо мислиш са ни душите? Как иначе ще можем да даваме частица от силите си на смъртните?

Умът ми заработи трескаво при тези думи. Дори Тея ми изглеждаше замислена.

- Тоест, давате на обвързаните с вас втора душа, която е заредена с...

- С частица от нашата „божественост”, да. Доста време ти отне, за да го схванеш – не беше трудно да се усети припряността в гласа ѝ.

- Но, как...

Чашата с търпение на Юг преля. С изненадваща сила започна да ни тегли към изхода, прекъсвайки опитите ми да задам още въпроси.

- Стига толкова въпроси. Имате демон за убиване, а аз закъснявам за концерт – при тези думи ни изтика в тъмната стая със стареца и трясна вратата зад нас.

Тея и аз се сбогувахме с дядото и след като взех медальона си обратно, се насочихме към най-близката градска порта. Докато ходехме, успяхме да съставим план на действие. Щяхме да питаме хората по пътя дали случайно не са чували за демон в района. Така рано или късно все някой щеше да ни упъти в правилната посока. Вярно, планът не беше от най-оригиналните, но поне беше нещо.

Следващите няколко дни прекарахме в търсене на демона. Причината, поради която няма да ви ги описвам подробно, е същата като тази, поради която не започнах историята с раждането си или не ви споменах как се срещнах с отдавна изгубения си чичо, докато отивах към стаята си по-рано през деня - скучно е и няма напълно никаква връзка с историята. Всеки автор знае, че да отегчаваш читателите не е добра идея, и тук не мисля да се отцепвам от колектива.

Търсенето ни най-накрая се увенча с успех, когато разбрахме, че преди няколко дни градската стража е изпратила отряд към една пещера в околностите. Тъй като все още никой не се беше върнал, бяха почнали да плъзват слухове. Опасявайки се от това някой да не ни изпревари, с Тея веднага поехме към мястото. Успяхме да стигнем по светло, макар и да бяхме изминали целия път пеша. До гърлото на пещерата намерихме изоставен лагер с палатки, най-вероятно принадлежал на стражите. Огънят изглеждаше изгасен набързо и няколко от палатките бяха съборени. Нищо от това не беше добър признак.

Свалих раницата си на земята и почнах да вадя неща от нея. Окачих камата на кръста си, резервно оръжие в случай че нещо се приближеше твърде близко. Дадох единия тоник на Тея, като другия изпих. Усетих как умората ми изчезва и се почувствах готов за битка. Тея дори не се беше задъхала, затова предпочете да пази своя. Рубина поставих на лявата си ръка, където Тея ми помогна да го закрепя с бинт. По този начин винаги имаше контакт с кожата ми и можех да черпя от него веднага щом се наложеше. Тея беше сложила своя в кесията на кръста си. След като скрих поизпразнилата се чанта зад един храст и я замаскирах с няколко клона, грабнах скиптъра, който не беше по-дълъг от лакътя ми, и застанах до Тея. Тя от своя страна изглеждаше доволна от факта, че най-накрая ще може да използва меча си, за да убие нещо. С уверени крачки и двамата влязохме в дълбоката пещера.

Дневната светлина бързо спря да прониква през отвора. Щом това стана, аз призовах малка сфера от светлина, която накарах да левитира малко зад главата ми. По този начин не заслепяваше нито мен, нито Тея, и осветяваше голямо пространство зад нас, затруднявайки атаки в гръб. Малката пътечка, по която ходехме, имаше лек наклон, така че преди да усетим бяхме навлязли дълбоко в пещерата. Стражите бяха оставили маркировки под формата на резки в сталагтитите, които следвахме. По този начин рано или късно щяхме да стигнем до тях. Или поне до останките им. Навсякъде около нас се чуваше леко капчукане, усилено и объркано от ехото. Постепенно пътечката се разшири, позволявайки на поне трима души да ходят рамо до рамо, но аз продължавах да следвам Тея. Все пак я пазех от атаки в гръб.

Изведнъж Тея ми направи знак да спра. Свали щита от гърба си и го хвана в невъоръжената си лява ръка. Пътят, по който бяхме поели, се разширяваше и образуваше голяма зала. Сигурно беше усетила нещо в нея. Доколкото знам, важна част от тренировките на войните е да развиват шестото си чувство. По този начин могат да предпазят съотборниците си преди заплахата дори да се е появила.

Запаметих пътя пред мен и хванах рамото на Тея. Бяхме използвали тази тактика много пъти. Угасих светлината зад нас и бяхме погълнати от пълна тъмнина. Не отделях ръката си от Тея, докато тя ходеше внимателно, опипвайки пътя си с крака и доверявайки се на паметта си. В момента, в който спря, насочих скиптъра си към центъра на залата и призовах най-ярката сфера, на която бях способен. За момент изглеждаше така, сякаш второ слънце се беше появило под земята. Затворихме очите си, за да не бъдем заслепени. Чудовищата вътре щяха да са привикнали на тъмнината и ефектът върху тях щеше да е поразяващ. Намалих яркостта до по-поносима и отворихме очите си. Голяма грешка.

Две крачки от мястото, където Тея беше спряла, пътят се спускаше почти вертикално надолу, където стигаше до пода на залата. Там ни чакаха светещите червени очи на глутница псевдо вълци. Или поне щяха да светят в червено, ако не бяха затворени от заслепяващата светлина. Това, което ме тревожеше, беше броят им. Псевдо вълците живееха в пещери, поради което имаха изключително развито нощно зрение. Излизаха на повърхността, за да ловуват през нощта, където оставаха скрити поради черната си козина. Макар и по-бърз и с по-силна захапка от нормалния вълк, сам псевдо вълкът не представляваше особена заплаха. В глутница обаче по-напредналият им интелект ги превръщаше в истинска заплаха. Тези бяха изчакали тихо, за да влезем в залата, където да могат да ни нападнат в мрака и разкъсат на парчета. Дори без елемента на изненадата, след като възвърнеха зрението си, като нищо можеха да ни надвият. Все пак бяхме само двама срещу поне три дузини вълци. Извинявам се, псевдо вълци.

На Тея като че ли не ѝ направи впечатление броят им, защото беше на път да се спусне долу и да почне да прави каквото прави един войн, щом е обкръжен от врагове. Ако Багт беше с нас, щях да я оставя да се забавлява, но без заклинанията му нямаше шанс да се изправи срещу подобен враг и да оцелее. Не ми се искаше да умре, пък и без нея най-вероятно нямаше да имам шанс срещу демона, затова реших за първи път да покажа уменията си. Все още държейки я за рамото я дръпнах назад, казвайки:

- Ако слезеш долу, само ще умреш. Остави това на мен.

Не исках да ѝ давам време, за да може да ми противоречи или да се откъсне от хватката ми и да скочи към смъртта си, но най-вече не исках да чувам, че се съмнява в способностите ми. С решителност докоснах скиптъра до пода и започнах да изричам заклинанието. Някои от псевдо вълците вече бяха започнали да привикват към светлината и с неуверени стъпки се насочиха към нас. Трябваше да побързам. Думите изскачаха в ума ми в момента, в който ги произнасях, и правеха място за следващите. Първите псевдо вълци бяха започнали да се катерят към нас, щом успях да завърша магията.

- Ранк 3 – Поле от лед! – изкрещях за завършек. Подът замръзна там, където го докосваше скиптърът ми. Ледът се разпростря с главозамайваща скорост, обхващайки цялата зала и плъзвайки лакомо по стените, замразявайки краката на вълците за камъка. Дори тези вълци, чиито крака бяха във въздуха, щом активирах магията, евентуално се намериха напълно обездвижени. За жалост се налагаше да измисля нещо бързо, защото като едно глутницата започна да гризе ледения си затвор. Насочих жезъла си към тях и след набързо изречено дълго заклинание казах:

- Ранк 4 – Виелица!

Мощен вятър се изви в пещерата. Парченца лед и сняг се образуваха в него и започнаха да се полепват по козината на зверовете. След десетина секунди всеки вълк беше напълно обгърнат от дебел слой лед. За край избрах проста, но ефективна магия:

- Ранк 1 – Натрошаване!

С Тея преминахме през леденото гробище в тишина, от време на време стъпквайки някое парче вълк. Мълчанието ѝ ме притесняваше повече, отколкото въпросите, които можеше да ми зададе. Най-накрая не издържах и заговорих пръв:

- Няма ли да ме попиташ нещо?

- Не мисля, че има за какво да си говорим – беше очевидно, че ми е ядосана. Можех да предположа защо, но исках да го чуя от нея.

- Ако е заради това, че досега бях крил способностите си, имам обяснение – не беше най-доброто, но се надявах да свърши работа. За жалост в повечето случаи истината не работи по този начин.

- Крак – Тея напълно ме игнорира, докато зае позиция пред стената, готова да ме изтика на белязания път. Изкачих се с нейна помощ, докато тя се покатери сама. Последвахме резките без да мога да завържа разговор.

Пътят ту се спускаше надолу, ту се изкачваше. От време на време попадахме на някой самотен вълк, който Тея пребиваше до смърт с голи ръце. Зловеща усмивка не слизаше от устните ѝ, докато кръвта оплискваше красивото ѝ лице. Колкото и да се радвах, че не насочва агресията си към мен, намирах гледката за смущаваща. След третия вълк се намерихме в неприятна ситуация. От доста време насам не бяхме виждали резки в камъка. Решихме да продължим още малко преди да се върнем и да проверим дали не бяхме сбъркали пътя. Късметът ни се усмихна, когато намерихме нов ориентир – засъхнала кръв по пода и стените. Тея беше сметнала това за добър знак, докато аз бях по-скептичен. Това, че липсваха тела, не означаваше, че хората бяха живи. Означаваше, че нещо чистеше след себе си. Бях започнал да усещам как умората се натрупва, но продължавах да следвам плътно зад Тея. Тъкмо решавахме, че сме се изгубили, когато се натъквахме на ново петно. Ходехме от доста време, затова ѝ предложих да спрем за малко.

- В тази пещера сме от няколко часа. Смятам, че ще е добре, ако седнем и си починем малко. Плюс това наистина искам да си поговоря с теб. Ако ще се бием с демон, искам да го правим като отбор.

- Какъв отбор!? Ти си единственият от нас, който пази тайни, Фарикс! – изглежда най-накрая беше готова да каже това, което си мисли. – Багт и аз сме честни един с друг и с теб, но ти? Кога смяташе да ни разкриеш, че можеш да владееш магия на такова ниво? Когато и двамата сме мъртви и трябва да си спасяваш задника от побеснял дракон?

- Никога няма да ви оставя да умрете! Ако някога нещата се бяха объркали, щях да ви спася, каквото и да ми струва това. Пък и ти казах, имам причина за...

- Не си мисли, че съм ти бясна само заради това, Фарикс! Или си мислеше, че няма да забележа само защото си с различно име? Та ти си издирван за неплатени дългове. Имаха скица на лицето ти, да го вземат Старите богове!

Това ме хвана неподготвен. Наистина не очаквах да е забелязала подобно нещо. Можех единствено да се взирам в пода и да мисля как да се измъкна от ситуацията. Без да ми обърне повече внимание, Тея бръкна в торбичката на кръста си, откъдето извади тоника, и го пресуши. След това хвана рубина и започна да възстановява енергията си, готвейки се за битка. Щом приключи, станахме и отново последвахме кръвта. Никой от двама ни не проговори повече.

Нека ви разкажа малко за магиите, докато се лутаме из пещерата. Повечето са разделени на ранкове, като те са общо седем. Колкото по-висок е ранкът на магията, толкова по-дълго и сложно е заклинанието, но колкото по-напреднал е магьосникът, толкова по-малко трябва да разчита на помощни заклинания. Първите ранкове са най-слаби, достатъчно лесни за всеки начинаещ и доста полезни в комбинация с по-силни магии, както видяхте по-рано. За седми ранк ти трябват значителни умения и огромно количество енергия, което сам магьосник няма как да притежава. Затова и се използват от групи магьосници при битки с дракони или срещу цели армии, като след една такава магия почти всички припадат и не могат да мърдат за няколко дни след това. Нека ви дам няколко примера. Да почнем с нещо просто – огън. Ранк 1 – Изсушаване, Ранк 2 – Огнена топка, Ранк 3 – Драконов пламък, Ранк 4 – Дъжд от огън, Ранк 5 - ...

Тея спря внезапно. Дотолкова бях разконцентриран, че дори не усетих кога се блъснах в нея. Преди да мога да ѝ се извиня тя се обърна и допря пръст до устните си. Разбрах какво се опитва да ми каже и си затворих устата. Спрях да подхранвам сферата с енергията си, карайки мракът да ни погълне. Но нещо не беше наред. Отнякъде влизаше светлина. В тъмнината успях да забележа светла точка пред нас. Изглежда бяхме стигнали до изхода на пещерата. Каквото и да беше усетила Тея, то най-вероятно ни чакаше там. Прокраднахме към светлината, внимавайки да не издадем присъствието си. Щом стигнахме до изхода, пред нас се разкри удивителна и ужасяваща гледка.

Не бяхме усетили колко близко до повърхността сме. Отворът на пещерата излизаше в огромна зала. Таванът ѝ се беше срутил, най-вероятно от отдавашно земетресение, откривайки гледка към синьото небе. Не си спомнях за нещо подобно в околностите, затова предположих, че може би дупката беше заобиколена от все още неизследвани планини. Навсякъде в залата растяха папрати, а каменните колони бяха покрити с мъх. Малка река, някога текла по тавана на пещерата, сега се беше превърнала във водопадче. То беше изкопало дупка в скалния под, образувайки малко езеро. Кръвта от разхвърляните наоколо трупове на стражи беше придала червен оттенък на водите му. Папратите бяха смачкани или разсечени. Мъхът беше изгорен там, където огнени топки се бяха удряли в колоните. Красотата на това скрито кътче беше опетнена. Бяхме стъпили на бойно поле.

Тея първа се реши да влезе в залата. Приклекнала ниско, с вдигнат щит, тя изглежда очакваше нещо да изскочи във всеки един момент. Видял се без избор аз я последвах леко неуверен. Навсякъде около нас се въргаляха трупове. Всички без един носеха бронята на стражите. Нещо в това ми се стори нередно, но вниманието ми беше привлечено от друго. Позволих си да изпреваря Тея, за да разгледам по-обстойно един от умрелите. Беше облегнат на една от колоните в центъра, огромна дупка, зееща в гърдите му. Какво ли можеше да причини подобни поражения? Чух как нещо мърда зад мен, но го игнорирах. Ако бях в опасност, медальонът щеше да ме предупреди.

- Фарикс! – Тея извика зад мен. Какво ли искаше? – Фарикс, разкарай се оттам! – звучеше уплашено. Нещо не беше наред.

Обърнах се в точния момент, в който трупът без броня откърти един сталагмит и го запрати по мен. Нямах време да реагирам. В този ден трябваше да умра. Вместо това Тея ме изблъска от пътя на камъка, спасявайки живота ми на косъм. Думите на благодарност заседнаха в гърлото ми преди да успея да ги произнеса. Тея се намираше там, където бях стоял преди секунда. Сталагтитът беше пробил щита и бронята ѝ, забивайки се дълбоко в корема ѝ. От удара беше отблъсната назад, сгромолясвайки се в израсналите папрати. Намерих се до нея преди дори да си го помисля. Бронята и камъкът бяха разкъсали плътта ѝ много тежко. Не можех да затворя раната с огън, а Тея губеше все повече кръв с всяка изминала секунда. Зад себе си усетих как демонът откъртва втори сталагтит. Без никакво време да реагирам докоснах върха на скалата и изпратих вибрация по него. Тея извика от внезапната болка, но нямах време да внимавам. Изтиках тежкия сталагтит от тялото ѝ, оставяйки върха вътре, така че да спира кръвта, и замразих раната. След това отскочих и се отдалечих възможно най-много от нея, за да може вторият снаряд, насочен към мен, да я пропусне. Развързах бинта на лявата си ръка и ѝ хвърлих рубина.

- Черпи енергия от него, за да не изпаднеш в безсъзнание. Оцелей още малко, моля те! – последното казах по-скоро като молитва, отколкото като молба.

Време беше да се изправя лице в лице с демона. Беше се преобразил частично. Ръцете му бяха покрити с черни люспи, а пръстите му завършваха с остри нокти. Човешко лице ме гледаше с червени ириси и ехидна усмивка. Чудовището се беше престорило на труп, за да ни изненада, и поради глупостта ми беше успяло. Трябваше да го убия възможно най-бързо. Все още можех да спася Тея!

- Усещам нещо наше на врата ти, човеко. Да не би да си мислеше, че демонска кръв ще те предпази от демон? – гласът му беше извратен, обиждащ.

Не трябваше да се поддавам на нападките му и да атакувам яростно. Магьосник, който не можеше да мисли трезво, беше мъртъв. Започнах да подреждам магиите, с които щях да го убия в главата си. В момента, в който вдигнах жезъла си, демонът отскочи настрани. Очевидно беше запознат с начина, по който магьосниците се биеха. Нямаше да ми позволи да го уцеля. За жалост беше подценил опонента си. Не на всеки му се налагаше да казва заклинания. Насочих скиптъра си към него и извиках:

- Ранк 2 – Мълния!

Това беше най-бързата ми атака. Преди да може да реагира беше уцелен и не можеше да помръдне и мускул, парализиран за момент от електричеството. Колкото и малко да беше, това време ми стигна, за да използвам още две магии.

- Ранк 4 – Клетка от камък! Ранк 3 – Лиани!

От земята под демона изникнаха едри каменни колони, обкръжавайки го напълно. Дебели лиани започнаха да растат по тях, образувайки таван на клетката и затваряйки дупките между колоните. Колкото и да се мъчеше да унищожи камъка, чудовището не можеше да стигне до него от постоянно растящите растения.

Толкова много сложни магии в бърза последователност източиха силата ми. Паднах на колене, борейки се за глътка въздух. Демонът продължаваше да говори, докато дереше спрелите своя растеж лиани. Вече цялото му тяло беше покрито в люспи, наподобяващи броня. Кожата по лицето му беше станала напълно черна и главата му беше оплешивяла. Червените му очите горяха с адски пламък.

- Това ли беше? Успя да ме спреш за минута. Какво следва сега? Момичето ще умре, а ти ще се опиташ да избягаш. Няма да стигнеш далече в това състояние – с тези думи стигна до една от колоните и почна да я унищожава.

С мъка се изправих на крака. Време беше да му отговоря.

- Кристал от демонска кръв може да се ползва и за друго, освен за предупреждение. Все пак това е кристалът, който събира най-много магия.

С тези думи се докоснах до резервите в медальона. През изминалите месеци бях вложил всяка възможна капка енергия в него, очаквайки, че някой ден може да ми потрябва. Време беше да я използвам по предназначение.

Захвърлих скиптъра настрана. Не ми трябваше прецизност, трябваше ми чиста, неконтролируема сила. Демонът усети, че нещо не е наред, и започна да троши затвора си още по-бързо.

- Ранк 4 – Каменни копия! Ранк 2 - Вълна!

От колоните изникнаха остри шипове, които нанизаха демона. Кръвта му се беше нагорещила дотолкова, че започна да прояжда камъка. Това щеше да го освободи, ако не беше отмита от водна вълна секунда по-късно. Това ми даде още малко време. В очите на чудовището се четеше дива омраза, но аз не гледах към него. Вече бях започнал заклинанието за следващата магия. Тази щеше да е последната. В каменния под около клетката започнаха да се появяват древни руни от стопена скала. От тях потече лава, която оформи кръгове около демона, който се бореше срещу трошащите се копия. Въздухът около мен се беше нагорещил. Бършех струи пот от челото си, докато изричах последните думи:

- Ранк 6 – Огнено копие!

От земята изригна мощна огнена колона. Пламъкът проби облаците и... изчезна. Струята се беше появила само за момент, но това беше предостатъчно. Камъкът в радиус един метър от колоните беше напълно стопен, водата в езерото се беше изпарила, а близките папрати горяха. Самата клетка беше изчезнала заедно с всичко в нея, погълната от унищожаващата топлина. Въздухът беше тежък с миризма на изгоряло. Представих си как Тея ме удря, защото е хванала загар от топлината. Усмивка се изписа по устните ми при... Изведнъж си спомних какво беше станало. Тея!

Изтичах до нея възможно най-бързо. Дишаше хрипливо, а от устните ѝ беше започнала да тече кръв. Месото на корема ѝ беше посиняло от леда, но поне не кървеше. Едри сълзи капеха от очите ѝ, докато животът я напускаше. Въпреки това стискаше рубина и се бореше. Нямаше да я оставя да умре. С пресъхнало гърло извиках:

- Юг! Къде си? Изпълнихме нашата част от сделката и искаме песента ти! – мъчех се да не позволя на отчаянието да се прокрадне в гласа ми.

Секундите се нижеха бавно. Кап. Кап. Кап. Сълзите на Тея бяха пресъхнали. Аз бях този, който плачеше. Милвах нежното ѝ лице, повтаряйки ѝ да не заспива. Всичко щеше да е наред. Бях ѝ обещал, че няма да я оставя да умре. Очите ѝ ме гледаха немощно, сякаш за да ми докажат обратното.

Тогава над нас избухна експлозия от светлина. Заслоних очите си за момент, след което веднага се изправих на крака и се насочих към богинята. Юг беше облечена в предишните си дрехи, само че този път носеше китара на гърба си.

- Добре, де, добре. Ето ме. А сега къде е болното момиче, на което трябва да пея? Колкото по-бързо почна, толкова по-бързо ще се свърши.

- Остави болното момиче, Тея умира! Спаси я! Пей на нея! – започнах да крещя в лицето ѝ.

Това, което последва, накара кръвта ми да се смрази. Устните на Юг се разтеглиха в лицемерна усмивка, докато се обръщаше към мен:

- Уговорката ни беше да пея на болното момиче на благородник, Фарикс. Както и да го погледнеш, това е просто съотборничката ти. Не казваш на бог да наруши обещанието си, нали?

Почувствах се така, сякаш бяха изкарали въздуха от дробовете ми. Не можех да повярвам на чутото. Отчаянието в мен достигна нови граници. Бях готов на всичко, само и само за да видя усмивката на Тея отново.

- Не ме интересува! Спаси я, ще направя каквото поискаш. Спаси я, само я спаси. Вземи душата ми, твой съм. СПАСИ Я! – думите бяха престанали да имат смисъл. Намерих се паднал на колена, прегръщайки краката на богинята.

Щом чу това, Юг преметна китарата си презглава и извади перце отнякъде. Погледна към мен и закачливо ми каза:

- Съветвам те да си запушиш ушите. На път е да стане малко шумно.

Това е последният ми спомен преди да припадна.

Усетих как лежа на нещо меко. Щом отворих очи, видях лицето на Тея да се взира в моето.

- Добро утро – прошепна нежно, след което най-безцеремонно стана, карайки ме да се изтърся от скута ѝ на каменния под.

- Това пък защо беше? – извиках след нея, но тя предпочете да не отговаря.

Изправих се на крака и разпознах къде се намирам. Храмът на Юг си беше все същият. Чух Тея да се провиква:

- Юг, Фарикс се събуди.

Сякаш само това беше чакала, богинята се появи сред експлозия от светлина. Насочи поглед към мен и ми каза:

- Изпълних молбата ти, мойто момче. Съотборничката ти е жива. А сега е твой ред да удържиш на думата си.

Това накара спомените от изминалия ден да изплуват в съзнанието ми.

- Тея! – сепнах се изведнъж. Исках да се уверя, че наистина беше добре, че всичко това не беше само сън.

- Току-що излезе от храма. За какво ти е, нали преди малко си говорихте?

Изглежда нямаше да видя Тея отново. Малко ме е яд колко бързо се примирих с това, но трябваше да приема съдбата си.

- Е, добре. Време е да изпълня своята част от сделката. Как ще ми вземеш душата?

Тогава за първи път през живота си видях стъписан бог.

- Моля? Кой е казал, че ти искам душата?

Мой ред беше да гледам тъпо.

- Нали на това се разбрахме?

Звънливият смях на Юг отекна из празното помещение. Доста неща ми се случваха днес за първи път.

- Не, не. Друго имах наум. Както може би знаеш, по-рано днес се освободи едно място сред поклониците ми. Вече ми доказа уменията си, така че бих желала ти да го заемеш. Знам, че нямаш голям избор, но какво ще кажеш?

И тогава направих най-голямата грешка в живота си.

- С удоволствие.

След ритуала, който по обясними причини няма да описвам, излязох пред храма, където Тея нетърпеливо ме чакаше. Единствено огромната дупка в бронята ѝ беше останала като спомен за близката ѝ среща със смъртта. След като бързо установихме, че няма какво повече да си кажем, решихме да се сбогуваме за момента. Веднага след това се прибрах у дома, където прекарах няколко заслужени часа във ваната. На следващия ден излекувахме дъщерята на благородника и получихме наградата си. Използвах моята част, за да покрия дълговете си и да подкупя определени хора, така че лицето ми да бъде свалено от плакатите. И с това завършва историята ми.

Край

Какво казвате? Не съм се озовал окован в килия? И все още не знаете защо Тея обича да удря хората, нито причината, поради която не исках да разкривам способностите си? Или пък може би очаквахте аз и Тея да се съберем? Лоши новини за вас, тогава. Това беше само първа глава, а както всички знаем, целта на първа глава е да привлече интереса на читателя. Ако искате да разберете отговорите на всички ваши въпроси, то ще трябва да стигнете до края на книгата. Е, нека не ви бавя повече. Приятно четене от мен, Фарикс Веронд!

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар