Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

– Не! – извика със свито сърце Риндор, когато зад хълма се показаха димящите развалини на родното му село. Изведнъж забравил умората от двудневния лов, от който се връщаше, прехвърли през рамо торбата с оскъдната плячка и се затича с всички сили напред. Колкото повече приближаваше към останките от своя дом, толкова повече с покруса осъзнаваше злината, която бе сполетяла неговите хора. Когато достигна пределите на селото, се сблъска със зловещата реалност. В прахта лежаха окървавените трупове на неговите роднини, близки и приятели. Повечето къщи бяха изгорели до основи, а малкото оцелели такива – разбити. Закрачи ужасено измежду тела, счупени копия и локви кръв. Завика по име майка си с надеждата да чуе гласа ѝ, но нещо в него мрачно му подсказа, че това няма да се случи. Докато я търсеше, попадаше на нови страховити гледки. Видя обезглавения труп на ковача, овъгленото тяло на учителя, насечени и разпръснати крайници, някои от които все още държаха сопи и брадви. Навярно в отчаян опит да се защитят.

Хората от това село винаги бяха живели мирно и тихо – сред тях нямаше воини и почти никакви оръжия – притежаваха най-вече оръдия на труда, с които да обработват земята в това отделечено място. Селото се намираше в най-южната периферия на централната континентална част – относително далеч от бурните събития, които постоянно съпътстваха земите на север и изток. На север властваха безскрупулните варвари, а на изток вършееха необузданите диваци. И двете страни враждуваха помежду си и срещу всички. След смъртта на последния дракон бяха завзели тази част от света и безчинстваха наред.

Риндор бе на седемнайсет и беше израснал в това село. От години в него не се бяха случвали подобни кървави нашествия. Последното нападение е било, когато е бил тригодишен. Всички мъже се вдигнали, за дадат отпор на атаката. С мъка отблъснали нападателите, ала много от тях измрели, в това число и бащата на Риндор. Оттогава не бе имало нови набези. А Риндор израсна като един от малкото млади мъже в селото. От малък бе научен на труд и даваше всичко от себе си да помага и да бъде до майка си. Копаеше нивата, шеташе из къщата, ходеше на лов. Сега всичко това бе затрито завинаги.

Откри майка си в двора на къщата им. Тялото ѝ беше съсечено по диагонал. Лежеше по гръб, насред смачканите зеленчукови насаждения. Съзирайки гледката, нещо в Риндор се промени необратимо. Още от ранните си юношески години животът го бе принудил бързо да възмъжее, за да се справя с трудните предизвикателства в тази сурова местност. Ала в този момент малкото останало детско в него изчезна. Той се срина безпомощен над трупа ѝ и зарида неистово. Остана така, докато и второто слънце не се скри наполовина зад хоризонта, обагряйки селото с последната си червеникава светлина за деня. Надигна глава и се огледа – настъпващият мрак придаваше още по-нещастен и окаян вид на опустошеното село. Всичките му близки хора вече ги нямаше. Родният му дом бе брутално затрит. Настоящето му бе унищожено, а бъдещето изглеждаше повече от неясно. Бе останал сам. С тези тежки мисли Риндор затвори очи и се насили да заспи с надеждата, че когато се събуди, всичко това ще е само сън.

Събудиха го лъчите на първото слънце, което настойчиво обагряше земята с жълтеникаво-синкав оттенък. Когато напипа до себе си трупа на мъртвата си майка, реалността го срази безмилостно. Изправи се мъчително и се огледа. Беше единственият жив човек насред това зверско опустошение. След като се посъвзе донякъде, изнамери лопата и започна да копае гроб. Всяко врязване на лопатата в земята пронизваше сърцето му. Положи майка си в него и със сълзи на очи я погреба.

След като се прости с нея, се зае да събира на едно място труповете и разхвърляните части от телата на съселяните си. Отне му няколко мъчителни часа. Струпа ги накуп и нареди съчки и сухи треви. Огънят щеше да довърши всичко. Когато възпроизведе пламък с огнивото си, отчаяно закопня всичко това да е някакъв сюрреалистичен кошмар, от който да се събуди. Ала болезнено пресният спомен за погребаната му майка, гледката от съсечените тела, локвите кръв, зловонието на смърт – всичко това се бе запечатало безвъзвратно в съзнанието му. Поднесе горящия край на една пръчка и пламъците полазиха сухите треви и постепенно обвиха труповете. Изви се огромен огън и се разнесе гъст и задушлив дим.

Риндор гледаше като хипнотизиран гротескната клада и умът му трескаво се блъскаше във всичките си крайности. Мирисът на горящи телеса опиваше сетивата и омайваше съзнанието му. Мисли на неизмерна тъга, свиреп гняв, жажда за мъст и чувство на безпомощност се увиваха и преплитаха в съзнанието му. Объркваха го и усилваха усещането за безизходност. Нима бе възможно всичко това да бъде затрито толкова лесно, толкова бързо? Сякаш животът гореше пред очите му. За какво бе живял? За да му бъде отнето всичко по такъв начин? За да погребе майка си и да изгори близките си? Какво щеше да се случи оттук насетне с него? Какъв е смисълът на всичко това? Имаше ли въобще смисъл? Имаше ли въобще изход?

Никога не се беше чувствал толкова самотен и изоставен през краткия си живот. Очите му се взираха в танцуващите огнени езици, които обгръщаха цвърчащите останки от плът. Навярно изходът бе точно срещу него, на няколко крачки разстояние. Трябваше само да пристъпи напред и огънят щеше да свърши всичко останало. Щеше да се слее и да стане едно цяло със своите хора. Така отново щеше да е с тях. Нови сълзи потекоха по бузите му. От целия хаос в ума си намираше частица смисъл само в това. Така адското страдание щеше да изчезне. Трябваше да го направи сега – докато огънят е голям и буен. Всичко щеше да свърши за миг и душата му щеше да е свободна. Направи неуверена крачка напред – краката му тежаха като канари. Горещината от кладата го блъсна в лицето и изсуши сълзите му. Трябваше да го направи бързо, трябваше да се засили... Отстъпи назад и се огледа. Вече нямаше нищо за него тук на този свят. Време беше да отиде в друг такъв. Пое си въздух, напрегна мускули и се взря с мрачна решителност в пламъците. Тогава чу песента...

Идваше от юг. Чуваше се слабо, но отчетливо. Макар и навярно от много далеч, си проличаваше силата на този дълбок глас. Едновременно звучеше и някаква весела мелодия, която пригласяше по причудлив начин на пеещия. По едно време сякаш се намеси друг глас, а след това – трети. Риндор беше застинал като статуя и единствено сърцето му туптеше като лудо. Що за чудо беше това? Заслуша се... И не усети как песента го изкара от мрачната суицидна хипноза и го вкара в съвсем друга – в свят на песни, танци и веселие. В свят, в който хората са безгрижно щастливи и ежедневно празнуват живота. Там, където всички се смеят искрено. В свят, в който Животът танцува с Любовта и всички възторжено участват в този пъстър водовъртеж от емоции и чувства.

Песента заглъхна и отново се чуваше единствено пукотът от горящите дърва и монотонният шум на пламъците. Риндор излезе от унеса си, когато отново я чу. Този път беше различна. Посланието на гласа беше друго. Младежът се заслуша внимателно и установи, че идва от каньона, който се простираше на няколко хиляди разкрача от равнината, в която се намираха развалините на бившия му дом. През годините оттам често се чуваше воят на койоти, които реално се намираха много по-далеч. И заради твърдостта и гладкостта на високите каменни стени се е случвало да се чуват различни шумове, идващи чак от другата страна. Отвъд каньона започваха южните земи, а след тях – Великите южни морета. Приседна на една преобърната каруца и отново се взря в огъня. Песента, която се чуваше, напомняше за славните дни на доблестните крале от древността, за които учителят им беше разказвал. За отминали епохи на велики битки в името на доброто и празнуване на победи. За триумфа на красотата и възхвала на героизма. За възпяване на справедливостта, честта и благородството. Въображението на Риндор сътворяваше образи и картини от тези изгубени времена, в които му се искаше да се пренесе. Не знаеше колко време бе стоял така и се сепна, когато песента отново се изгуби в необятната шир. Огънят в кладата беше намалял значително. Денят беше напреднал – първото слънце клонеше към хоризонта.

[... продължава ...]*

Защо е прекъснат разказът?

9 август 2019 г.: За конкурса "Песента на Юга", който се проведе през 2016 г., горният разказ беше публикуван в цял текст. По лична молба на Александър Цонков - Lostov организаторите на конкурса съкратихме разказа до тук, тъй като текстът ще бъде включен в предстоящия дебютен сборник на автора. Авторът ни увери, че ако някой читател желае да прочете целия разказ от конкурса, може да му пише директно, за да го получи. А от екипа ни препоръчваме да си вземе направо сборника, който предстои да излезе скоро, и да разбере какъв космически кораб го гони този разказ. ;) 

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар