Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Артър Мейнард бе мечтал за това отдавна. Израснал в бедно семейство, той беше добре запознат с нищетата. Родителите му обедняха много след Суецката криза, затова малкият Артър започна работа като „помощник чистач” в частния музей на сър Едуард Кинуей едва когато беше на дванайсет. Там се и запали по древните народи. Мечтаеше дори, един ден да притежава свой собствен музей. В захлас гледаше находките от скоти, бригани и катувелауни живели на териториите на Обединеното кралство преди стотици и дори хиляди години. Реконструкциите на племенни войни и благородни рицари го изпълваха със страхопочитание. Артефактите взимаха дъха му. Затова когато разбра, че г-н Кинуей ще заминава лично на експедиция в Египет, Артър пламенно настоя да отиде с него. Г-н Кинуей му каза, че ще помисли, след което замина без да го вземе със себе си. Когато се върна след месец обаче, Артър постъпи изключително глупаво, като отиде директно при шефа си и го обвини в лицето, че го е излъгал и го оставил. Едуард Кинуей го гледа безизразно няколко секунди, след което го удари. Удари го толкова силно, че отпечатъци от пръсти се отбелязаха отчетливо върху бузата на младежа, а лявото му ухо пищеше в продължение на три дни. Тогава Артър беше на петнайсет години.

След случката момчето отказа да ходи на работа. Знаеше, че парите, които му дава г-н Кинуей, помагат страшно много за това г-н и г-жа Мейнард да пращат единственото си дете на училище, но гордостта не му позволяваше да се върне. Един ден обаче старият чистач от музея, Джон Чапман дойде до дома му. Помоли го да дойде на работа, тъй като той самият се справял трудно без него. Артър не можа да му откаже.

Едуард Кинуей никога не му се извини за това, че го удари, а Артър от своя страна никога не му прости. Докато един ден през 64-та г-н Кинуей не го извика в кабинета си и не го помоли да отиде с него на експедиция в Мексико. Младият мъж преглътна гордостта си. Преглътна я охотно и прие. Защото определено Артър Мейнард беше мечтал за това отдавна.

Пътуването беше с малък самолет, с който прелетяха Атлантическия океан за повече от двайсет часа, като спираха на остров Пико, където заредиха с гориво и преспаха. Артър се дивеше, гледайки огромния спящ вулкан, на когото бе кръстен и самият остров, и цветно си представяше как разказва за това на родителите си. Представяше си лицата им, когато научават, че синът им с очите си е видял Азорските острови – тези малки, зелени късчета земя, намираща се в центъра на необятния Атлантически океан. На сутринта се качиха отново на самолета и отлетяха за Мексико. Приземиха се в Тустла Гутиерес следобяда, където прекараха още една нощ на хотел. На сутринта Едуард Кинуей се върна с помощник, носач и водач от някакво ацтекско село наблизо. Ацтекът бе старец. Ходеше полугол и бос, а на кръста си бе препасал кремъчен нож. След това наеха шофьор на стар раздрънкан камион, който да ги откара на юг към Лакадонската джунгла. Въпреки че пътят беше лош, а камионът друсаше ужасно и ручеше оглушително, Артър почти не усети петчасовия превоз. Беше запленен от невероятните мексикански гледки. Първоначално отдясно се нижеше дълъг гръбнак от планини, чиито тъмнозелени върхове бяха толкова нагъсто, че приличаха на зъби на трион. Отляво се разгръщаха просторни равнини, надиплени от ниски, полегати хълмове обрасли с ниска растителност. По-късно обаче планините постепенно свиха на запад, оставяйки място на малки, но обширни възвишения и редки гори, докато на изток хълмовете ставаха все по-големи, а растителността – все по-гъста. Накрая от юг изникна огромна планинска верига, разтягаща се от единия край на хоризонта, чак до другия. Господин Кинуей каза, че именно там се намира Лакадонската джунгла.
Камионът ги остави там, където пътят свиваше на изток.

– О, за малко да забравя – каза г-н Кинуей след като камионът си замина и бръкна в джоба си. Извади от там малко, черно камъче, което приличаше на озъбена котешка глава и го подаде на Артър. –За късмет – каза.

Артър взе камъчето, вдигна рамене и го пъхна в своя джоб.

Г-н Кинуей хвана съпругата си за ръка. Двамата прекрачиха през прашния път и се поеха към гъстата растителност на джунглата. След тях тръгна Артър, повлякъл тежката раница на раменете си. Най-отзад остана старият ацтек, който бе натоварен с останалия багаж.

Артър, въпреки невероятната еуфория, която изпитваше поради факта, че се намира в истинска джунгла, се чувстваше малко не на място. Отпред господин и госпожа Кинуей вървяха смълчани един до друг и Артър не искаше да се бута между тях. Зад него пък бе старият ацтек, който не знаеше нито думичка английски, а младежът не разбираше науатл. Затова просто се движеше с поставеното темпо и мълчаливо оглеждаше джунглата. На открито жегата беше наистина ужасна, а слънцето напичаше безмилостно, но тук сред дърветата бе направо непоносима. Въпреки че слънчевите лъчи не пробиваха най-горния слой на джунглата, въздухът бе влажен, тежък и нажежен. В зеления сумрак жужаха насекоми, които хищно налитаха и хапеха всеки сантиметър кожа, непокрит от дрехите. Артър бързо се отегчи. Не можеше да види нищо на повече от няколко метра от себе си. Растителността бе гъста и на места Едуард Кинуей трябваше да проправя път с мачетето си, като сечеше клони, лиани и ниски храсти.

Колкото по-навътре навлизаха в джунглата, толкова по-отдалечен се чувстваше Артър от света. Но това не го потискаше. По-скоро го усещаше като освобождаване. Даде си сметка, че през целия си живот е бил сред хора в мрачния Лондон. Досегашната еуфория от пътуването бе замъглила това, но сега Артър осъзна, че градът бе станал неразделна част от живота му, а сега изобщо не му липсва. Липсваха му родителите, разбира се, но дори и заради тях, все още не искаше да се връща. Спря да обръща внимание на факта, че не вижда нищо през гъстите шубраци, и се заслуша. Из неподвижния въздух се носеха екзотични звуци на невидими птици. Някои от тях бяха приятни мелодии, а други приличаха на истерични крясъци, но и те не подразниха ушите на Артър. Жуженето на насекомите също му харесваше, стига да не беше твърде близо. Храсталаците шумоляха и пукаха под краката му. Същото шумолене чуваше и отпред, където вървяха г-н и г-жа Кинуей. Вървящият най-отзад ацтек обаче оставаше безшумен като сянка.

Изведнъж нещо избръмча току до ухото на Артър. Той рязко замаха с ръце да прогони големия бръмбар. Ацтекът отзад прихна. Г-н и Г-жа Кинуей се обърнаха и също се разсмяха.

– Какво? – извика Артър. – Не обичам бръмбари!

– Но това не е бръмбар – развеселено подхвърли г-н Кинуей. – Птица е.

И наистина, на няколко метра над главата на младежа се рееше мъничка синя птичка. Размахваше крилцата си толкова бързо, че окото не можеше да ги проследи. Птичката постепенно се снижаваше, като замръзваше във въздуха за няколко секунди, след това се снижаваше още, докато не се озова пред лицето на Артър. Синьото оперение по гушката ѝ лъщеше с метален блясък. Дребните, черни като мънисто очички гледаха смръщено над тънкия и неимоверно дълъг спрямо тялото клюн. Птицата и човекът се гледаха няколко секунди преди животното да отлети назад с няколко вълнообразни движения на дребното си телце и да изчезне сред дърветата.

– Какво беше това? – попита Артър изумен. За първи път виждаше толкова дребна и очарователна птица.

– Колибри – отвърна г-н Кинуей. – Най-малката птица в света. Когато лети, крилете ѝ не се движат нагоре-надолу, нито напред-назад, а описват осморка, или знакът за безкрайност. Много хора намират това за загадъчно и същевременно очарователно – г-н Кинуей се обърна и двамата с жена му поеха отново напред. Докато крачеше, подхвърли: – И следващият път, когато размахаш така ръце, гледай да не удариш горката птичка. Това никак няма да се понрави на нашия приятел Ксиотл, защото колибрито е свещено животно за ацтеките.

– Има ли нещо друго свещено за ацтеките, за което трябва да знам?

Г-н Кинуей се засмя.

– Ще трябва да ти обясня...

Думите на възрастния мъж бяха прекъснати от неописуема врява. Животински крясъци и плющенето на хиляди криле сякаш вдигнаха цялата джунгла във въздуха. Високите клони на дърветата се разлюляха и от тях се изсипа дъжд от листа. Старият ацтек извика нещо на науатл, Едуард Кинуей му отвърна, след което се обърна към Артър на английски:

– Запази спокойствие, момче! – и притисна г-жа Кинуей към себе си.

Изтекоха няколко дълги секунди. Животинските крясъци и плющенето на криле затихна напълно. Тогава дойде и трусът. Приличаше на гърч, на нервен тик или на спазъм. Дърветата запукаха и затрещяха. Високите корони танцуваха и описваха кръгови движения. Листа заваляха още по-силно. Едуард Кинуей не пускаше съпругата си, а погледът му шареше из цялата гора, следящ за падащо дърво. Старият ацтек Ксиотл стоеше разкрачен, за да запази равновесие с притворени очи. Устните му се движеха бързо, сякаш мълвеше молитва. Погледът на Артър отскачаше от спътниците му към заобикалящите го дървета. Не знаеше какво точно да очаква от земетресение в джунглата, затова бе готов да побегне при първия признак за по-сериозна опасност. Но Брея Кинуей като че ли изобщо не се притесняваше от земетресението. За разлика от мъжете, тя бе напълно спокойна. Поклащаше се при всеки по-силен трус и се подпираше на съпруга си, но не спираше да гледа падащите листа с безгрижие, което незнайно защо изнервяше Артър почти колкото и самото земетресение.

Всичко приключи изведнъж, точно както беше започнало. Земята спря трептенето си, дъждът от листа престана и за няколко секунди настъпи пълна тишина.

– Добре ли си? – попита г-н Кинуей своята съпруга. Тя го погледна с тъмните си очи и кимна. – Е – каза той, – като за начало всичко мина много добре.

Тъй като оставаха само още няколко часа слънчева светлина, групата реши да лагерува. Намериха удобно място на километър и половина напред. Г-н Кинуей разпъна палатката за него и своята съпруга, след което помогна на Артър да разпъне своята. Момчето нямаше никакъв опит в подобни действия, затова помощта му дойде добре. Ксиотл от своя за по-малко от половин час успя да съгради удобен заслон за себе си от листа и клони. След това запали огън.
На свечеряване и четиримата седяха около огъня и ядяха консервирана храна. Г-н Кинуей и Ксиотл обсъждаха нещо на науатл, като през време избухваха в сподавен смях.

– Изплаши ли се по време на земетресението?

Въпросът на Брея Кинуей стресна Артър. Досега тя никога не се беше обръщала директно към него. Затова не се наемаше да разговаря с нея, а просто седеше, гледаше пламъците на малкия огън и разсеяно слушаше нощните шумове на джунглата. Освен това, беше останал с впечатлението, че г-жа Кинуей дори не бе забелязала земетръса, за това му беше неудобно да повдигне въпроса.

– Малко – отвърна той.

– Аз не се изплаших. Харесваше ми дъждът от листа – каза тя.

Нещо в държанието ѝ му напомняше наивността на дете. Въпреки че още от малък я намираше за красива, никога не бе спирал да я мисли и за странна. Понякога се чудеше как може с г-н Кинуей да се спогаждат толкова добре, при положение, че той е изключително сериозен човек.

– Разкажи ми нещо – каза отново тя.

– Не знам какво да разкажа – рече Артър, но осъзна, че въпросът изобщо не беше отправен към него, а към стария ацтек.

Едуард Кинуей преведе въпрось на жена си на Ксиотл. Ацтекът се разсмя и отвърна.

– Ще разкаже за сътворението на света – преведе г-н Кинуей. Да се надяваме, че ще мога да предам достатъчно ясно всичко, което той каже.

– Четиримата богове – започна да превежда думите на ацтека г-н Кинуей – стояли неподвижно в продължение на шестотин години, докато решат как ще бъде устроен света. Пръв бог-творец станал Черния Тескатлипока. Той се превърнал в слънце, но скоро неговата епоха свършила, когато земята била погълната от ягуар. На негово място застанал Кетцалкоатл, но и неговата епоха свършила, като светът бил отвят от ураганни ветрове. Следващ по ред бил Червения Тескатлипока, чиято епоха завършила с унищожението на света от гигантски пожар. Дошъл ред на Уитцилопочтли да бъде слънце. Законите на Света били такива, за това и четвъртата епоха завършила, но този път с всемирен потоп. Накрая Червения Тескатлипока и Кетцалкоатл се обединили в едно голямо слънце и сътворили петата епоха, в която живеем ние.

– А тя как завършва – попита Артър.

Ксиотл сякаш разбра въпроса му и отвърна отчетливо:

– Олин.

Едуард Кинуей веднага преведе.

– Земетресение.

– А защо има двама Тескатлипока?

– Въпреки множеството богове със сложни имена в религията на ацтеките – каза г-н Кинуей, – мнозина изследователи вярват, че те почитат само един бог в неговите различни проявления. Например, Кетцалкоатл често е наричан Белия Тескатлипока, а Уитцилопочтли – Синия Тескатлипока. Това не означава, че са различни божества, а че може би са проявления на един единствен върховен бог. Не случайно Тескатлипока е почитан не само от ацтеките, но и от маите, толтеките, олмеките, че дори кечуа, просто има различни имена, които си приличат, или означават едно и също нещо.

Брея Кинуей рязко стана, каза, че ѝ се спи, и като поздрави всички с лека нощ, се шмугна в палатката. Съпругът ѝ я проследи с като че ли натъжен поглед, след това въздъхна. Ксиотл се изправи и отиде някъде в джунглата.

– Защо ни е водач? – попита изведнъж Артър.

– Моля? – сепна се г-н Кинуей.

– Този човек носи много малко от багажа. Без проблем бихме си го носили и ние. Защо ни е водач, след като вие знаете къде точно отиваме?

– Всичко може да се случи – отвърна възрастният мъж. – Аз се ръководя по дневника на мой стар приятел, който е бил тук на експедиция по време на войната, но той е водел записките си на немски. По онова време, с него е бил и Ксиотл, който освен че е запознат горе-долу с маршрута, има добри умения по оцеляване в джунглата. На мен дневникът и един компас са ми напълно достатъчни, за да мога да водя. Той дори от това не се нуждае.

– Искате да кажете, че ако нещо се случи с вас, вие сте подсигурили обратния ни път?

Едуард Кинуей направи кратка пауза, след което отвърна:

– Да.

– А този ваш приятел – каза Артър, – кой е той?

– Името му е Янус Ентдекер. Изключително интелигентен и добър човек.

– И какво е открил тук, та ние го преоткриваме?

– В известен смисъл е открил, че има сили отвъд нашата представа, които съществуват не по нашите правила. Че е възможно човекът вече да е срещал тези сили и да ги е нарекъл богове. И е сигурен, че човек все още има възможността да ги срещне.

– Не разбирам – промърмори момчето. – Нима богове, да кажем, като Тескатлипока са реални? Или са били реални някога? Нима той го е срещал? Защо никой не знае за това? Защо не е казал на никого?

– Казал е на мен.

– Не, аз имах предвид...

– Знам какво имаш предвид, Артър – прекъсна го г-н Кинуей. – Но само помисли какво ще се случи с този човек, ако открито заяви, че боговете съществуват. Всички биха го сметнали за луд. Всичко, което е постигнал като археолог и откривател, няма да струва и пукната пара пред света. Пресата и останалите учени само това и чакат.

– Че той ли е единственият учен в света, който е стигнал до извода, че някои богове са истински, че някои митове са всъщност реални събития?

– Разбира се, че не. Особено в миналото, когато хората са били крайно суеверни, откривателите не са се страхували да посочват и описват срещи със свръхестественото в своите дневници. Както се досещаш, много от тези срещи са били или измислица, или криворазбрани природни феномени, или невиждани до тогава животни. Ни една малка част от тях са истина. Лично съм чел дневници на различни откриватели и мисионери, скитали по североизточния бряг на Северна Америка. Много от тях описват в срещите си с индианците, че сред племената се появявали огромни мъже, които никой друг не забелязвал, че са там. Често самите индианци разказвали, че племенните им духове приличат на високи и мълчаливи човешки фигури.

В този момент Ксиотл се върна с наръч дърва, с който да поддържа огъня през цялата нощ.

– Той знае ли всичко това? – попита Артър, като стрелна поглед към стария ацтек.

Едуард Кинуей кимна.

Чак когато влезе в малката си палатка, Артър почувства тежестта на прехода през джунглата. Обзе го отпадналост и той заспа няколко секунди след като си легна. Сънищата му бяха неспокойни.

***

На сутринта станаха много рано. Небето, доколкото се виждаше между клоните на дърветата, едва просветляваше. Постепенно нощните звуци затихнаха и джунглата зазвуча така, както Артър я бе чул за първи път вчера. Събраха багажа си за около половин час, след което отново се отправиха на юг. Сега вече пътят ставаше по-полегат, сякаш се изкачваха, но едва забележимо. Г-н и г-жа Кинуей пак ходеха отпред. Този път Артър не се притесни да се приближи и изравни с тях. Брея Кинуей му се усмихна мило. Той ѝ отвърна.

– И днес ли ще вървим цял ден? – попита младежът.

– Ще се наложи – отвърна Едуард Кинуей. – С повече късмет ще стигнем утре, или най-късно вдругиден. Надявам се това да не те притеснява.

Артър поклати глава. Разбира се, че не го притесняваше. Просто цялата тази работа му се струваше странна. Отиваха на експедиция, за да открият нещо, което е открито. Не разбираше никак от тези неща, но все пак мислеше, че ще им трябват разни инструменти за разкопки или нещо такова. Сети се, че когато попита какво е открил тук Янус Ентдекер, г-н Кинуей умело се изплъзна от въпроса. Затова попита отново. Едуард Кинуей помълча малко, след което каза:

– Открил е особена пещера в сърцето на джунглата. Цялата ѝ вътрешност била изградена от обсидиан. Странното е, че в този район няма вулканична активност, откъдето да се образува обсидианът. Също така стените на пещерата били изключително добре полирани. Дори със сегашните технологии би било трудно да се постигне такова нещо. Пещерата представлявала коридор, отвеждащ до широко помещение, вероятно използвано от ацтекските жреци за извършване на ритуали. Янус е вече стар. Уморен е от пътуване, затова предаде на мен дневника и честта да изследвам пещерата. Освен Ксиотл, за съществуването на мястото знаят само много близки приятели на Янус, които участвали в експедицията, и никой от тях не би издал откритието.

– Но по какъв начин тази пещера е свързана с Тескатлипока? – попита Артър. – По нея ли е установил, че богът е истински? Няма ли вероятност, ако изобщо е бил свидетел на нещо неестествено там, всичко да е било, както вие се изразихте, криворазбран природен феномен?

– Точно затова отиваме ние, Артър. Според Янус в пещерата се намира олтар на Уитцилопочтли, или Синия Тескатлипока. Господаря на юга. Според легендите, именно той е проявлението на Тескатлипока стоящо най-близко до човека. Което означава, че ако той наистина съществува, може би ще имаме шанса да се срещнем лично с него.

Артър потръпна. Въпреки че родителите му бяха религиозни, самият той никога не бе вярвал в богове. Смяташе, че съществуват някакви сили, необясними за човека, но това, което научаваше сега, беше твърде голямо. Дори велико. Не се съмняваше нито за миг в това. Но от друга страна, беше и страшно. Да застане пред бог, пред същество могъщо, древно и непознато.

– Сигурен ли сте в това, г-н Кинуей? – попита с пресъхнала уста. – Сигурен ли сте, че там, където отиваме, има свръхестествена сила или бог? Сигурен ли сте, че то няма да ни навреди по някакъв начин, ако изобщо съществува?

– Разбира се, че не съм сигурен, момче – отвърна му Едуард Кинуей. – В мен дори има доста съмнение. Но все пак ние сме учени, нали? – усмихна се и потупа Артър по рамото. – Работата ни е да се съмняваме във всичко, но не и да го отхвърляме.

– Не се страхувай, Артър – изрече със спокоен глас г-жа Кинуей. – Просто ни помогни и всичко ще бъде наред.

***

Когато спряха за обедната почивка, г-жа Кинуей отново накара Ксиотл да разкаже история. Той охотно се съгласи, а г-н Кинуей започна да превежда, доколкото може.

– Един ден Тескатлипока заповядал на черния вятър да отиде до слънцето и да му донесе музика. Дотогава музиканти живеели само в царството на слънцето и музиката не била чувана на земята. Вятърът веднага се подчинил на своя господар и поел към небесата, като направил мост от морски създания. Когато слънцето видяло идването на черния вятър, заповядало на своите музиканти да не продумват нито дума, иначе ще ги накаже сурово. Но вятърът бил хитър и вместо да заговори, той запял. Запял така, както само вятърът може да пее. Песента му била толкова красива и чиста, че музикантите тутакси забравили за заповедта и заплахата от наказание. Когато вятърът завършил песента си, един от тях се хвърлил пред него и го замолил да не спира да пее. Това страшно разгневило слънцето и то наказало музиканта, като го прокудило от небесното царство. Музикантът нямал друг избор, освен да се завърне на земята заедно с черния вятър. Така музиката се пренесла на земята по воля на Тескатлипока.

Брея Кинуей плесна с ръце. Усмивката не слизаше от лицето ѝ. Изглеждаше, че се забавлява като дете на историите на Ксиотл.

– Доколкото знам – каза съпругът ѝ, – по време на празненствата през ацтекския месец тоскатл, бил избиран младеж, който да бъде принесен в жертва на Тескатлипока. Докато се изкачвал към върхь на пирамидата, където да бъде убит, в краката му били поставяни флейти, които той чупел на всяко стъпало. Така, може би, ацтеките изразявали своята признателност, затова, че се сдобили с музика.

– Жертвоприношението доброволно ли е било? – запита Артър.

– Не винаги. Когато ацтеките принасяли в жертва хора от различните племенар с които воювали, те го правели просто за да хранят боговете, или само Тескатлипока, с кръв. Когато е доброволно обаче, това е привилегия за принасяния в жертва. Тогава той отива директно при Тескатлипока и остава до него като герой или шампион.

– Интересни обичаи са имали ацтеките – констатира Артър.

– Така е. Чрез смъртта те са почитали живота.

Събраха багажа си набързо и отново нарамиха раниците. Артър обърна внимание, че Брея Кинуей отново се държи странно. Гледаше как г-н Кинуей непрестанно я държи за ръката. Обикновено и тя го държеше, но понякога сякаш пръстите ѝ се отпускаха и тя несъзнателно се опитваше да тръгне в друга посока. Тогава съпругът ѝ я придърпваше към себе си и нервно стискаше дланта ѝ. А след това, сякаш нищо не се е случило, тя отново започваше да върви нормално и да поглежда към съпруга си с поглед, пълен с любов.

***

Следобеда ги застигна буря. Започна като повей, клатещ върховете на дърветата, но след по-малко от час се превърна в ураган. За щастие голяма част от силата на вятъра бушуваше над дървесните корони, затова групата криво-ляво имаше възможността да продължи пътя си. Скоро загърмяха и първите гръмотевици. Тътенът ставаше все по-оглушителен.

– Това не е добре – надвика бурята г-н Кинуей. – Ако ни свари дъжд, това значително ще ни забави – след това набързо се посъветва нещо с Ксиотл, а после каза на английски: – Ще се наложи да побързаме. Трябва да успеем да преминем билото.

Рязък, мощен гръм нажежи въздуха. Белият език на светкавица удари дърво на около двайсет метра от тях. Дървото пламна, изпращя и се разцепи по диагонал, като едната му страна се срина с пукот в храстите.

– Това май също не е добре – извика Артър.

– Последното нещо, от което имаме нужда сега, е горски пожар! – изкрещя г-н Кинуей. – Бягайте!

Всички се втурнаха нагоре по склона. Някъде отзад изтрещя нова светкавица, последвана от пращящи клони. Бурният вятър духаше силно в гърбовете им и много скоро Артър почувства горещината на пожара. Понякога имаше чувството, че пламъците са толкова близо, че ако не беше раницата, гърбът му щеше да се опърли. Ацтекът Ксиотл, въпреки напредналата си възраст, тичаше изключително умело, нарамил лекия си багаж. Босите му крака сякаш винаги стъпваха на правилното място. Г-н и г-жа Кинуей тичаха нагоре хванати за ръце, както обикновено. Едуард влачеше целия багаж и младежът виждаше как старият мъж изнемогва и постепенно изостава от жена си. Без да мисли много, Артър изхлузи ръцете си от презрамките на раницата си, втурна се с още по-голяма сила, грабна багажа на г-н Кинуей и продължи да тича.
Не след дълго почувства първите капки върху лицето си. Дъждът се превърна в порой за по-малко от минута. Пожарът постепенно изостана зад тях, а в момента, в който стъпиха на билото на планината, съвсем изчезна.

Четиримата паднаха на колене и няколко минути жадно гълтаха хладния въздух. Когато успя да се посъвземе, Артър се изправи и онемя. Дърветата свършваха на билото на планината, а целият южен склон бе обрасъл само с ниски храсти. Въпреки пелената от дъжд и надвисналия здрач, младежът ясно виждаше, че джунглата се разпростира във всички посоки зелена и необятна като океана.

– Струва си гледката, а? – чу гласът на г-н Кинуей зад себе си.

Артър кимна, без да си дава сметка, че възрастният мъж няма да го види. Точно сега не си даваше сметка за нищо. Изпита желание да се гмурне в това зелено море. Не можеше да повярва, че древни племена, превърнали се в развити цивилизации, всъщност са живели точно тук, без да изсекат дърветата и да превърнат всичко в пустош. Движели са се пеша през горите, ловували са, обработвали са земята, строели са домове и велики градове, след което са изчезнали и вместо безлюдните им селища да останат сами над унищожената, суха земя като тъжни надгробни плочи, те са били погълнати и погребани от могъщата джунглата. Първо те пазели гората, а сега тя пази тайните им. Сърцето му се изпълни с гордост.

– Нямаме време за губене – каза Едуард Кинуей, като извади Артър от вцепенението. – Надявам се да успеем да стигнем до подножието преди да падне нощта.

***

Докато слизаха от планината, дъждът постепенно намаля, а като стигнаха до подножието, съвсем спря. Успяха да напреднат повече от километър в джунглата преди да направят лагера. Вече бе станало много тъмно, а Артър се чувстваше ужасно уморен. Осъзнаването, че бе останал без багаж и палатка, по-скоро го накара да изпита досада, отколкото да го ядоса или притесни. Г-н Кинуей му предложи да легне в тяхната палатка, но Артър твърдо отказа. Предпочиташе да спи под заслона, който строеше Ксиотл, въпреки че щеше да е мокро и студено.

Старият ацтек се нае да запали огън, а Г-н и г-жа Кинуей отидоха някъде навътре в джунглата. Артър седна под заслона, увит с влажно одеяло, и се загледа в първите искрици на огъня. Дървата не горяха никак добре, защото бе мокро и пушеше ужасно много, но все пак бе приятно. Без да се усети, младежът се унесе и заспа.

Сънува огромна змия покрита с със смарагдово сини пера и с мухлясал котешки череп вместо глава. Влачеше се през джунглата, а дърветата пукаха и се пръскаха от напора ѝ. Сепна се. Пред него стоеше г-н Кинуей и му подаваше канче с чай.

– Благодаря – каза момчето, взе канчето и отпи от чая.

Огледа се. Ацтекът спеше навътре под заслона, завит с клони, а г-жа Кинуей навярно си бе легнала в палатката.

– Колко време спах? – попита Артър.

– Около час – отвърна му възрастният мъж. – Хубаво е да вечеряш, преди да си легнеш.

– Не съм гладен.

– Артър – каза сериозно г-н Кинуей, – трябва да поговоря с теб.

– Слушам ви.

– Зная, че навярно още не си ми простил, задето те ударих, когато не те взех на експедицията в Египет преди три години.

– Не, г-н Кинуей, не ви се сърдя вече. Още тогава трябваше да си дам сметка, че заплатата, която ми давате, помага много на родителите ми и така нататък. Аз бях глупакът, задето чаках г-н Чапман да дойде да ме извика, за да се върна на работа. Несъмнено вие сте му наредили.

– Аз му наредих – рече г-н Кинуей, – но не за това искам да говорим. Може би вече виждаш, че моите експедиции не са особено безопасни. Не можех просто да те взема с мен и да рискувам живота ти. Освен това, онази експедиция не завърши особено благополучно и много хора умряха. Когато дойде при мен да ми искаш сметка защо не съм те взел, просто си представих, че ти също можеше да си между загиналите. Затова те ударих.

Артър се почувства отвратително. Как можеше да е бил такъв глупак? Този човек го бе хранил години. Винаги се бе държал с него бащински. Че дори и когато го е ударил, не е таил лоши чувства.

– Съжалявам, г-н Кинуей. Съжалявам наистина. Тогава не помислих върху това. Дори не ви попитах какво се е случило. Бях егоист.

Усети, че в очите му напират сълзи, но се удържа.

– Няма нищо, момчето ми – успокои го старият мъж. – Всъщност, аз исках да ти се извиня. Да ти се извиня за всичко.

– Вие няма за какво да ми се извинявате – прекъсна го Артър. – Постъпил сте правилно. Не ви виня.

– Но не знам дали сега постъпвам правилно, Артър. Трябваше ли да те доведа тук? Мисля, че не, но ти си единственият син, който съм имал и някога ще имам. Затова исках да си ти. На теб мога да ти се доверя. Въпреки че си още дете, кой друг би могъл да го направи. Да дойде тук с мен. Да направи всичко, което му кажа.

Артър не разбираше точно какво му говори г-н Кинуей, затова го попита. Старият мъж помълча. Изглеждаше направо смазан от нещо, което го притиска вътрешно, но не искаше да го изхвърли.

– Ще ти кажа утре – каза накрая. – А сега заспивай.

***

Беше още тъмно, когато усети, че Ксиотл го бута и шепти нещо в ухото му. Беше твърде сънен, за да разбере какво става, но долови една дума, която ацтекът повтаряше трескаво.

– Оцеотл! Оцеотл! Оцеотл!

След това отиде до палатката на г-н и г-жа Кинуей и най-безцеремонно се шмугна вътре.

Артър отметна одеялото и се изправи. От палатката изскочиха Ксиотл и г-н Кинуей, който стискаше в дясната си ръка револвер. Младежът замръзна.

– Какво става? – прошепна.

Г-н Кинуей го погледна с ококорени очи и устните му безмълвно оформиха думата „ягуар”.

Тогава Артър го почувства. Беше някъде там, в джунглата, извън обсега на всички сетива, мним и недосегаем като дъх на мъртвец. Древен звяр, ловувал в тези гори от незапомнени времена. А после в мрака и мъглата блеснаха и очите му. Студени и безчувствени, като две големи, жълти звезди. След миг изчезнаха. Тялото му се движеше така, сякаш бе част от самата нощ. Безплътна, смъртоносна сянка, дебнеща между дърветата, но никога изцяло в полезрението. Винаги успяваща да се мерне единствено с ръба на окото.

Артър беше толкова изплашен, че едва разсъждаваше. Двамата стари мъже бяха въоръжени с револвер и ножове, а той самият бе напълно уязвим, без да има с какво да се защити. Чувстваше се като плячка. Сякаш физически усещаше как жълтите очи на звяра са приковани в него.

Тогава всичко стана толкова бързо, че Артър не успя да го осмисли. Чу се мощен рев, последван от изстрел. Чудовището се материализира в средата на лагера и светлината от малкия огън го освети. Беше огромен. Козината му бе лъскава като гланц и преливаше от черен в тъмносин цвят. Характерните му петна стояха още по-тъмни върху тялото му като черни дупки. Изтрещя още един изстрел. Ягуарът се движеше толкова бързо, че едва можеше да се проследи с поглед.

– Бягай, Артър! – крещеше г-н Кинуей. – Махни се, момче!

Сякаш нещо се отключи вътре в него и Артър побягна. Нямаше определена посока, просто тичаше с всички сили през мрака и мъглата на влажната джунгла. Зад него прогърмяха още два изстрела, последвани от вика на Ксиотл. Момчето се препъна и тежко се изтърси на земята. Това малко го поокопити. Беше задъхан, изморен, изплашен и треперещ като осиротяло животно. Откъм лагера долетя викът на Едуард Кинуей.

– Не! Махни се от нея!

Чу се още един изстрел отново последван от виковете на Ксиотл. Това вля някаква сила в Артър. Беше уплашен повече от всякога, но в него се породи и друго чувство. Чувство на дълг, към човека, който го бе гледал като свое дете. Преди малко, когато побягна, това бе просто животински инстинкт да се спаси, но сега това бягство се превърна в яд към ягуара и към собствената му слабост. Изправи се целият изкалян, грабна от земята един паднал клон, който смяташе да използва като оръжие, и се втурна обратно към лагера. Беше спрял да мисли какво ще направи и какво ще се случи. Просто искаше да стигне колкото се може по-бързо. Да помогне. Да направи нещо. Каквото и да е.

Но ягуарът го изпревари. Още преди да е стигнал Артър видя, че звярът го чака. Жълтите очи бляскаха хищно в мъглата. Момчето наддаде вик и се втурна срещу животното с клона, готов да удря, да чупи кости, да осакатява, да убива. Демонът също скочи напред. Артър дори не успя да реагира, когато ягуарът се изправи на задните си крака, изби клона от ръцете му с удар с опакото на лявата си лапа, а с дясната се пресегна и го стисна за гушата. Младежът усети, че краката му увиснаха във въздуха. Гърбът му силно се блъсна в най-близкото дърво и главата му болезнено издрънча. Хватката около гърлото му плашещо напомняше на човешки пръсти. Опита се да рита, но така имаше чувството, че се беси и че вратът му ще се скърши. През пелената, която бе паднала пред очите му, Артър неясно видя огромната глава на ягуара на сантиметри от лицето си. Челюстите леко се разтвориха и разкриха розовата смъртоносна паст. А след това хватката отслабна. Момчето се смъкна на земята до дървото. Съзнанието му чезнеше.

***

Когато се събуди, вече лежеше в лагера под заслона. Беше завит с одеяло, но и през него чувстваше уютната топлина на огъня. Над него се беше надвесил г-н Кинуей.

– Радвам се, че се събуди – каза старият мъж.

Артър моментално се изправи. Все още беше нощ и мъглата не се бе вдигнала. Палатката лежеше на една страна, съдрана като парцал. Ксиотл обикаляше наоколо и грижливо събираше разхвърляния багаж, но когато забеляза, че Артър е буден, заряза заниманието си и деликатно се оттегли навътре в джунглата.

– Къде е г-жа Кинуей? – попита младежът.

– Зад теб. Спи. Нека не я притесняваме сега.

– Но аз чух, че вие викахте...

– Нищо лошо не ни се е случило – прекъсна го г-н Кинуей. – Радвам се, че и ти си добре. Може би поизплашен, но добре.

– Онова нещо ходеше на два крака – каза Артър. – Хвана ме за гушата и се опита да ме удуши. Но ме остави. Какво се случи? Нищо не разбирам.

– Това не беше обикновен ягуар, момче – рече му г-н Кинуей. – Не съм сигурен какво точно беше, но Ксиотл вярва, че това е бил нагуал на Тескатлипока.

– Какво?

– Това е нещо, като частица от теб самия, която може да се материализира или проявява на различни места и под различни форми.

– Значи това е бил самият бог?

– Не точно той, но част от него – поясни старият мъж. – Някаква дива, сурова и първична част.

Нима Артър бе дръзнал да нападне ацтекски бог? Или част от него? Нима бе вдигнал сопа срещу него, изпълнен с желание да го нарани? Да го убие? Всичко това го изпълни със смесени чувства. Не знаеше дали да се радва на храбростта си или да се ругае заради глупостта си. Наистина, ягуарът го бе пощадил, въпреки че можеше да го разкъса без проблем. Но защо го бе направил? Какво беше видял в него? Дали бе тази храброст, която граничеше с безумие? А дали самият Артър би се осмелил да нападне съществото, ако предварително знаеше, че то е проявление на божество?

– Сигурен ли сте, че трябва да продължим напред? – попита Артър. – Сигурен ли сте, че няма да се случи нещо, което да избие всички ни? Сигурен ли сте, че Тескатлипока не ни изпраща предупреждение да не продължаваме повече?

– Пак с това „сигурен ли сте, сигурен ли сте”. Страхувам се, че трябва да продължим, момчето ми – каза му г-н Кинуей. – Нямаме друг избор. Аз нямам друг избор.

– Но защо? Това е просто една пещера. Какво ви кара да мислите, че това, което може да се крие в нея си струва да бъде разкривано? Че трябва да бъде разкривано?

– За мен това, което може да се крие в тази пещера, е всичко. Всичко, разбираш ли?

– Не разбирам – отвърна момчето.

Г-н Кинуей направи една от своите паузи преди да заговори.

– Брея е болна. Може би си забелязал странното ѝ държание. Нещата ще се влошават и ще става все по-зле. Виждам я с очите си как се откъсва от света, от реалността. Има секунди, в които тя не разбира коя е, не може да ме познае, не знае къде е. Скоро това ще зачести, докато не дойде време, в което тя ще забрави напълно за всичко. Нищо няма да запомня и всичко в съзнанието ѝ ще избледнява. Няма да може да мисли или да предприема действия, а скоро след това ще умре. Цялото това нещо започна преди няколко години. Тя бе спокойна, както винаги, опитваше се да успокоява и мен. Но не знаеш колко я обичам. Никой не знае. За болестта ѝ няма лечение и аз ще съм длъжен да гледам една празна черупка, облечена в кожата на жена ми, как линее и гние пред мен, докато не умре, въпреки че когато това време дойде, тя ще е отдавна мъртва.

– Съжалявам – едва успя да изграчи Артър. – Наистина, много съжалявам.

Сълзи напираха в очите му. Гърлото му бе сухо и горчеше. Сякаш буца суха пръст бе заседнала в гърдите му.

– Трийсет години живея с нея и дори за момент не спрях да я обичам. Всеки път, когато я видя, се чувствам така, сякаш се влюбвам. Моментите, когато съм с нея, са все едно първите и последните. Трийсет години, Артър.

– Звучите така, сякаш сте все още влюбени – каза момчето.

– Влюбени? Не, никога не съм бил влюбен в нея. Казах, че винаги съм я обичал и никога не съм спирал да я обичам, но не съм сигурен, че съм бил просто влюбен в нея.

– Каква е разликата между двете?

– Разликата е там, че за влюбването са нужни дни. Тогава просто харесваш човека до теб и си свободен да си представяш какъв би могъл да бъде той. За обичта обаче, е нужно много повече време. Тогава ти вече го познаваш. Ако те попитат защо обичаш някого, отговорът ти ще бъде много по-дълбок, отколкото ако те попитат защо си влюбен. Да обичаш един човек не означава просто да го харесваш. Трябва да си до него, да му се доверяваш. С него да се чувстваш спокоен и в безопасност. От друга страна, може да си влюбен в някого до полуда, но въпреки това да не се чувстваш щастлив от това. При обичта обаче, ти може да си щастлив само заради това, че обичаш. Всъщност е по-добре да не се влюбваш. Така ще знаеш кога си започнал да обичаш и защо обичаш този човек. Защо приемаш болката му за своя. Защо страдаш, когато той страда и не можеш да си до него, а не когато той не е до теб. Будел съм се нощем хиляди пъти и съм слушал кроткото ѝ дишане. Знанието, че сънят ѝ е несмутим, докато тя е до мен... Дори не мога да ти опиша чувството, което съм изпитвал всеки път. То е едновременно щастие и жал, умиление и тъга. Дори чувство за вина, че не мога да предложа повече и предлагам само толкова.

– Сигурен съм, че тя не би се оплакала от липса на нещо, докато е с вас. Изпитва същото към вас и ви обича така, както и вие нея.

– Ти може да си сигурен, но аз не съм. И как да бъда? Никога не съм смятал, че обичта ми е била достатъчна, а сега, след като краят е близо, съм почти сигурен, че не е. Истината е, че аз наистина не успях да предложа на тази жена повече от това. А тя заслужава много повече от мен. От това, което аз дадох и изобщо мога да дам. Заслужава много повече.

– Но ти си ѝ дал приятелство.

Лицето на стария мъж се изкриви и от стиснатите клепачи закапаха сълзи.

– Благодаря, че ме попита – каза след малко г-н Кинуей.

– За кое?

– За любовта. Иначе не знаех как да започна този разговор. Разбираш ли, аз толкова обичам съпругата си, че бях готов да взема решения, които могат да ти се сторят ужасни.

– Няма значение, г-н Кинуей, вече не се съмнявам в това, което искате да направите, каквото и да е то. Знайте, че съм готов да ви помогна и ще направя всичко, което поискате. Сега разбирам какво ви е всъщност.

– Надявах се да ме разбереш, Артър, защото аз наистина искам да направиш нещо за мен.

– Разбира се, само кажете какво и ще го направя.

Едуард Кинуей го прониза с тъмните си, насълзени очи.

– Искам да ни убиеш.

***

Оттук нататък разговорът ставаше все по-трескав. Първоначално Артър отказваше да приеме това, което е чул. Опитваше се да вразуми г-н Кинуей, да го увещава, че не може да направи такова нещо. Че това не е правилно, не е морално. Че е убийство. Но старият мъж бе твърдо решен и отказваше да отстъпи. Той беше съкрушен, смазан и отчаян до такава степен, че бе стигнал дотам да желае смъртта на себе си и на жена си от ръката на момче, за което бе казал, че му е като син.

– Разбери, Артър – говореше Едуард Кинуей, – това е единственият начин. Единственият шанс. Янус Ентдекер е сигурен, че е открил врата към Миктлан – самото селение на Тескатлипока. Но никой не може просто да премине в него. Тескатлипока трябва сам да те вземе, а за да го направи, ти трябва да си принесен в жертва. Приеми само за секунда, че доброволната жертва наистина отива в Миктлан, като шампион. Това означава, че тя се запазва такава, каквато е. Ние ще останем такива. Разбираш ли какво означава това?

– Ами ако не се получи? – проплака Артър. – Ами ако всичко е просто един мит и нищо повече? Ами ако все пак Тескатлипока не ви забележи? Ако не иска да ви вземе?

– Аз няма какво да губя, момчето ми.

– Но аз имам! Аз губя вас! Вашата смърт ще ми тежи до края на живота ми. Ще бъда завинаги отговорен за това, което съм сторил.

Едуард Кинуей се пресегна и стисна младежа за рамото.

– А понякога се налага и да живееш с нещата, които не си сторил. Дори нищо да не се случи, дори всичко да е само мит, Артър, разбери, че това за нас е избавление. Във всеки случай, ти ще ни направиш услуга. Моля те, Артър. Моля те!

Артър мълчеше. Стана му много тежко и заплака. Плака в продължение на няколко минути, след това вдигна глава и кимна. Г-н Кинуей се усмихна и потупа младежа.

– Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен.

– Но как да съм сигурен, че Тескатлипока няма да вземе и мен? – каза Артър. – Каква причина би имал да не ме убие на място?

– Талисманът е у теб – отвърна г-н Кинуей.

– Моля?

– Камъкът, който ти дадох, преди да влезем в джунглата. Той е амулет, привличащ силата на Тескатлипока. Даде ми го Янус преди да тръгнем от Лондон. Колкото по-близо е камъкът, толкова повече богът го чувства. Нямаше как да съм сигурен, но сега вече го знам. Синьото колибри, което видяхме, когато дойдохме, обърна внимание точно на теб. Това можеше да е съвпадение, но синьото колибри е символът на Уитцилопочтли – проявлението на Тескатлипока, което е покровител на юга. Ами земетресението? Ами пожарът, ураганът, дъждът? Ами нападението на ягуара? Всичко това отговаря на мита за Тескатлипока. Ягуарът дори те пощади. Имам основание да вярвам, че е почувствал талисмана. Това не означава, че не би те убил. Може би просто означава, че има поне една причина да не го направи.

– Знаел ли сте какво прави талисманът? – попита Артър.

– Единствено знаех това, което ми каза Янус, а то беше, че талисманът привлича силата на Тескатлипока. Което го превръща в единствения ни шанс Тескатлипока да ни види като приятели и да не ни избие.

– Подвели сте ме аз да го нося.

– Дадох го на теб, за да бъда сигурен, че богът няма да те нарани. Ако съм искал да подвеждам някого, за да подсигуря себе си, щях аз да нося талисмана.

Артър кимна.

Вече се развиделяваше и джунглата започна да се пробужда. Г-н Кинуей повика Ксиотл и след двайсетина секунди той се появи. Събудиха и г-жа Кинуей, която изглеждаше малко неадекватна. На Артър му стана много мъчно, като я видя, особено след като знаеше на какво точно се дължаха тези нейни странни моменти.

Стигнаха пещерата след по-малко от два часа. Отвън приличаше просто на дупка с твърде правилна форма, разположена в скалист хълм под четирийсет и пет градусов ъгъл. Диаметърът ѝ бе около два метра и половина. Ръбовете на отвора бяха изключително гладки, което подсказваше, че пещерата не е обикновено природно явление.

Пътниците свалиха багажа си на земята. Ацтекът се приближи и подаде кремъчния си нож на Артър. Той го взе неохотно. Почувства, че му се гади. Едуард Кинуей размени няколко думи с Ксиотл на науатл, след което се обърна към младежа.

– Ксиотл ще остане тук, докато се върнеш. Ще пази нещата, а после ще те преведе обратно през джунглата. Пилотът ни все още ще е в хотела, в който отседнахме, затова не се притеснявай за връщането си в Лондон. Най-отзад в дневника съм написал адреса на Янус Ентдекер. Той ще ти помогне и би могъл да ти обясни много неща. Като се прибереш, ще видиш, че всичко е уредено. Няма от какво да се притесняваш. А сега, да не губим време.

Артър не каза нищо. Просто тръгна след г-н и г-жа Кинуей навътре в тунела.

***

Някакъв първичен ужас стегна гърлото му. Знаеше, че влиза там, където никой смъртен не би трябвало да бъде. Тук мракът се материализираше и го притискаше физически. Обземаше го паника. Чувстваше, че стените на тунела вече не съществуват. Беше сигурен, че всичко това около него е една безкрайна празнота, през която той ходи мъчно, като през блато. Не знаеше дали не вижда нищо, или всичко, което вижда е, просто космичната тъмнина на междувселенското пространство.

– Не мога да продължа! – извика. Гласът му нямаше ехо.

– Стегни се, момче – озъби се г-н Кинуей. – Знам през какво преминаваш. Знам, че е трудно, но трябва да го направиш. Направи го заради мен и нея! Обеща ми, Артър!

– Ела, мило момче – чу се гласът на Брея Кинуей и Артър почувства как тя го хваща за ръката. – Ела, скоро всичко ще свърши. Бъди силен. Не ни оставяй сега.

Особена мощ се вля в младежа. Не беше просто заради докосването на г-жа Кинуей или заради гласът ѝ. Тази жена знаеше какво ще се случи. Тя бе абсолютно наясно и прекрасно разбираше, че отива да умре. Знаеше и защо. Това не беше прищявка на Едуард Кинуей. Беше обсъдено и съгласувано между двамата, като и двамата бяха напълно съгласни с това, че единствената надежда да продължат да бъдат заедно е да умрат заедно.

Артър се насили и направи още една крачка, след нея още една. Почувства, че ходи все по-леко. След не повече от двайсет крачки, тримата спряха. Намираха се в кръгло помещение с равен под, но с обли стени и таван, черни и гладки като стъкло. Въпреки че нямаше никакви източници на светлина, младежът виждаше прекрасно. В най-широката си част, помещението достигаше близо петнайсет метра, а таванът се издигаше на десет метра от пода в най-високата си точка. В средата на тази странна пещера, ако изобщо беше пещера, се мъдреше олтар, изсечен грубо от сив камък и наподобяващ легло. Би бил висок до кръста на възрастен мъж, а на дължина и ширина беше два метра на метър и половина. Докато гледаше олтара, Артър имаше чувството, че гледа маса за аутопсии.

– Тук сме – прошепна задъхано г-н Кинуей, след това погледна Артър. – Готов ли си, момчето ми? Ще успееш ли? Кажи ми, че ще успееш!

– Ще успея – отчетливо каза Артър и сам разбра, че е убеден в думите си.

Едуард Кинуей помогна на жена си да се качи на олтара, а след това я последва. Двамата легнаха един до друг, като хванаха ръцете си. Не откъсваха поглед един от друг. По устните им играеха леки усмивки. Не изглеждаха като хора, които се разделят. Не се сбогуваха, нито си говореха. В очите им нямаше сълзи. Но Артър плачеше. Опитваше се да сдържа скръбта си, но осъзнаваше, че бе на път да убие две прекрасни човешки същества, които се обичат. Искаше му се да каже, че не може. Да се откаже. Да зареже всичко. Всички заедно да се върнат обратно в Лондон и да забравят, че цялото това нещо се е случвало.

– Първо нея – каза Едуард Кинуей. – Промуши я точно под гърдата.

Артър бавно се пресегна и опря кремъчното острие в Брея Кинуей. Наддаде жален вопъл и натисна. Острието безпроблемно се хлъзна между ребрата и разкъса органите. Жената се сгърчи силно и Артър натисна гръдния ѝ кош с лакти. Беше стиснал очи и бе извърнал глава встрани.

– Бързо, момчето ми! – извика г-н Кинуей. – Убий ме!

Артър тичешком заобиколи олтара и застана над възрастния мъж. Знаеше, че ако не го направи сега, няма да го направи никога. Изкрещя колкото му глас държи и удари с все сила Едуард Кинуей с окървавения нож в гърдите. След това падна безсилен до олтара.
Нямаше представа колко време е лежал така, когато го почувства. Приличаше на момента, в който усети ягуара, но бе много по-силно. Сетивата му полудяха и Артър се отдръпна към изхода на пещерата, който напомняше черното гърло на бездна. Успя да се изправи на крака. Нещо до олтара с лежащите два окървавени трупа трептеше. Самият въздух вибрираше и сякаш самото пространство се огъваше към невидим център. След това всичко безшумно избухна и там беше той. Уитцилопочтли, Тескатлипока, Синята птица, Повелителят на юга.

Артър веднага се почувства смазан от силата на съществото. То бе внушително, впечатляващо, величествено и прекрасно. Сякаш самия свят чувстваше тежестта му и се гънеше пред него. Приличаше на човек, но височината му надхвърляше три метра. Бе облечено в златни накити а на главата му стоеше златен шлем във формата на глава на птица, обсипан със сини пера, който скриваше очите му. Кожата му бе мургава, а тялото – мощно като на бик.

Младежът изгуби равновесие и падна на колене. Цялото му тяло трепереше, защото душата му сякаш се усукваше от присъствието на Тескатлипока. Разсъдъкът му бавно се разпадаше, докато самият свят не се превърна в пъзел от разбити и разхвърляни в пространството фрагменти. След това напълно изгуби съзнание.

Когато отново се събуди, Артър се намери на гладкия под на пещерата. Стана и погледна към олтара. Г-н и г-жа Кинуей все още лежаха там, потънали в кръв и държащи се за ръка. Обърна се и тръгна към изхода.

Навън вече се беше свечерило. Ксиотл стоеше пред входа на пещерата и чакаше. Беше приготвил багажа за тръгване. Опита се да вземе на гръб всичко, но Артър не му позволи, затова си поделиха товара.

Обратният път беше изпълнен с горест и мълчание.

***

След като се прибра в Лондон, още на другия ден Артър побърза да потърси Янус Ентдекер. Старецът живееше в една голяма къща в края на града и се оказа, че добре познава Артър. Покани го да влезе и двамата разговаряха целия ден. Младежът се разплакваше от време на време, а старецът търпеливо го изчакваше преди да подемат разговора отново. Оказа се, че Едуард Кинуей не просто е давал заплата на момчето, но често е спонсорирал и плащал сметките на родителите му лично. Но не това беше толкова учудващото. Преди смъртта си Едуард Кинуей бе написал своето завещание и тъй като със своята съпруга нямаха никакви наследници, то той бе повелил цялото си богатство и имоти на Артър Мейнард. Освен това му беше предписали всички права над музея, заедно с всичките му експонати. А Артър Мейнард бе мечтал за това отдавна.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар